47357 | 27 окт. 2014 | 16:10

Партията е в брежневски застой

„През 1997 г. загубихме изборите, но вътре в БСП имаше огромни съпротивителни сили да оцелеем, да съхраним партията си, да докажем, че можем.“ Така Илияна Йотова коментира пред „Преса“ реакцията на социалистическата партия след една от най-тежките й загуби - тази след падането на правителството на Жан Виденов.

В момента левицата е в още по-патова ситуация. Последните парламентарни избори бяха поредният й, 10-и, крах. След Виденов за червените гласуваха 939 308 души, които осигуриха 58 мандата на столетницата в НС. Сега бюлетини за червената коалиция пуснаха едва 505 527 българи, чиито гласове вкараха 39 депутати от „БСП - лява България“.

След Виденов социалистите имаха общ външен враг -

десницата и Иван Костов. Това ги сплотяваше и даде резултат. Две година след тежкия погром през 1999 г. те показаха сила и спечелиха на много места местните избори. През 2001 г. след цунамито на царя успяха да се преборят за президент. Тогавашният лидер на БСП Георги Първанов влезе на „Дондуков“ 2 и се превърна в единствения държавен глава, изкарал два последователни мандата.

Сега партията е демотивирана. Всички знаят, че вината е най-вече вътрешна, дълбоко свързана с решенията на „Позитано“ 20 и в немалка степен с тези на Семейството (Станишеви). Мантрата „Никога повече ГЕРБ на власт“ е изчерпана. Изненадващо дори авторът й Сергей Станишев бързо предпочете да влезе в ролята на лидер на ПЕС и допусна коалиция между БСП и партията на Борисов. Услужливо хора от най-близкото му об-
кръжение заговориха за приложимост на модела „Меркел“ на българска почва.

Жан Виденов остави партията и държавата през 1996-1997 г. в трагично състояние.

В столетницата се шегуват, че светлина в тунела все пак има. Надяват се да не е от идващ насрещен влак. В нощта на изборите новият лидер Михаил Миков показа, че на „Позитано“ 20 наистина е настъпило време за мъже. За разлика от Станишев той не се опита да представи загубата като победа. Намери сили и да поздрави Борисов за успеха. Добрите новини обаче свършиха дотук.

Вече близо месец столетницата се тресе от

вътрешни битки

Първата бе за преференциите. Несправедливо бяха нарочени неколцина от групата на „софийските умници“ (така ги наричаше Станишев в предишния парламент) - Георги Кадиев, Борислав Цветков, Георги Свиленски, че извършват подривна дейност. Срещу ръководството и другарите, които то поставило на попредни позиции. След това
престрелката се прехвърли на друго бойно поле. Там не съвсем другарски огън един срещу друг откриха „богатите младоци, които разбомбват партията“ (Кирил Добрев, Георги Кадиев и Страхил Ангелов) срещу „червените фараони“ Димитър Дъбов, Катя Николова и Георги Пирински, които са запушили партията.

Цялата кресливост обаче измества истинските проблеми. А те са свързани с клиентелата, която обграждаше Станишев, с липсата на идеи и организационния разпад в БСП. През дългото си 13-годишно лидерство той старателно отглеждаше свои послушници на „Позитано“ 20. Те пък селекционираха други послушници на общинско и областно ниво. С тях напълниха конгреса и Националния съвет. Сега, когато бунтарите в партията говорят за радикална промяна, опасенията са, че една клиентела може да бъде заменена с друга и окопаването да продължи. Преди дни Румен Овчаров открито заговори за този проблем. Нарече го системен и предупреди: „БСП е изправена пред пропаст. Тя не може да се прескочи на троен скок, защото втората крачка е в пропастта.“ Предупреди, че Михаил Миков сам трябва да реши дали да върви стъпка по стъпка, или да действа от раз.

Не е тайна, че юристът не е любител на резките движения и че не обича конфликтите. Основателни са и страховете му да не си „отгледа“ силна вътрешна опозиция. Няма съмнение, че му предстоят трудни решения, които няма да бъдат посрещнати с аплодисменти на Позитания. Така през 1997 г. Николай Камов за пръв път нарече червената централа. Няколко месеца преди това - на 4 ноември 1996 г., той бе сред 19-те, които написаха писмо
до Висшия съвет на БСП и до червената парламентарна група с предупреждение, че „обстановката в страната и БСП е крайно тежка“. Оказва се, че

28 години по-късно

ситуацията е същата - и в държавата, и в столетницата.

Този път проблемите на левицата са още по-сложни. Една от причините е, че Миков никога не е бил опозиция на Станишев. Напротив, той дълго време бе причисляван към неговия отбор. Въпрос на почтеност е запазването на добрия тон между двамата. Макар че в политиката почтеността не продава добре.
Със сигурност в това отношение Георги Първанов бе в далеч по-добра ситуация. Той и Николай Добрев бяха сред основните критици на Жан Виденов и след като поеха ръководството на БСП, лесно смениха лицата и курса в партията.

Сега Миков търси обходни и безболезнени пътища. Трудна задача. За начало се е заел с ревизия на наследството на Станишев. Най-напред ще брои членската маса. И има защо. Според тефтерите на Димитър Дъбов столетницата има 150 000 ръководни кадри. Като се погледне броят на гласувалите за БСП, става ясно, че дори семействата на апарата не са пуснали бюлетина за червената листа. След това щял да се занимава с плащането на членския внос, с кредитите, теглени за избори, и с раздутия щат на „Позитано“ 20. И докато се занимава с всичко това, филмът „Станишев“ ще бъде напълно забравен. Вече е сигурно, че за разлика от Жан той няма да бъде сатанизиран. Вероятно ще оцелее и част от клиентелата му.

За съжаление в БСП никога не са давали оценка за лидерите, които подават оставки. Казват, че това ще направи историята. И продължават напред, без да са направили изводи за грешките. И след падането на Виденовото правителство, и след провала на кабинета „Орешарски“ в БСП няма яснота чии интереси защитава голяма част от ръководството на партията.
Жан громеше „чорбаджиите“, но под краката му партията се беше разделила на „червени бабички“ и „червени мобифони“. Сега се делят на „фараони“ и „богати младоци“. Бягат от оценката дали богатството на някого в БСП е добро или лошо според партийната доктрина. Повече от странно е и обяснението на зам.-председателя на БСП Димитър Дъбов, че левицата загубила изборите, щото станала проевропейска партия. Човекът пропуска един съществен момент – че доскорошният лидер е шеф на европейските социалисти.
Почти сигурно е, че

лутането ще продължи дълго,

защото апаратчиците от „Позитано“ 20 са виртуози. Те са научени да не допуснат да се случи онова, което съпартийците им очакват. В червената централа години наред между етажите е обменян опит за водене на окопни войни, за приспиване на вниманието на противника чрез отклоняване на огъня.

Красноречив пример е последният неделен пленум на столетницата, който бе натоварен с много предварителни очаквания. Нито едно от тях не се осъществи. Най-лошото е, че в продължилото 41 минути заседание никой не повдигнал въпроса за бъдещето на България. Нито за това на БСП. Разговорът се завъртял около това как да бъдат съкратени 11 души от действащия 136-членен апарат на „Позитано“ 20. По-ярко доказателство за изчерпване на силите, здраве му кажи.

Странно е друго - може би в БСП имат основание да останат в опозиция. Достатъчно убедително звучат аргументите, че се налага да проветрят къщичката си и да направят ремонт. Има и противоположни аргументи, които ръководството на партията не пожела да чуе. А можеше, ако беше се допитало до своите членове. Те със сигурност биха потърсили отговор на въпроса как може да се изпълнява един или друг приоритет от програмата на партията, когато си извън властта. В столетницата все повече напомнят за късния Брежнев. Влакът е спрял, едни хора, които повече от 20 години са на „Позитано“ 20, го клатят и създават илюзията, че онези, дето са във вагоните, пътуват.