18079 | 29 окт. 2014 | 16:27

Няколко поколения от началото на прехода бяха „изпуснати“ - родителите им трудно преживяха промените и нямаха време за домашно възпитани

Психологът Илиан Илиев е роден на 6 септември 1970 г. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1994 г. с магистърска степен. Шест години е работил в областта на педагогиката и детската психология. Девет години е бил старши експерт в бившата Учебна база „Христо Ботев“ в Плевен. Работата му е била свързана с подбор на кандидати за кадрови войници, консултиране и подпомагане на военнослужещи и на техните семейства. Специализирал е във Военната академия „Г. С. Раковски“. Сега е психолог на свободна практика.

Г-н Илиев, българинът сякаш започна да приема агресията като неотменна част от битието си. Почти всеки ден тийнейджъри решават споровете си с бой, шофьори вадят пистолети по най-дребния повод... Защо обществото ни не реагира достатъчно адекватно срещу насилието?
- Защото то самото се обезвери. Динамиката на ежедневието ни и постоянният стрес, в който живеем, правят българина апатичен към много неща. Малко останаха хората, които се вълнуват от общите проблеми и се опитват да се борят с тях. Стават все повече тези, които си казват: „Няма смисъл!“ И преценяват, че е безсмислено да гласуват на избори, да реагират, ако видят на улицата някой някого да бие и т.н. Дори не се защитават, ако самите те бъдат нападнати, защото смятат, че няма да има ефект.

- Защо са изгубили мотивацията си да се опитат да променят и собствения си живот, и средата, в която живеят?
- Това са хора от няколко поколения, които израснаха в началото на прехода. Те са просто „изпуснати“, нямат изградена ценностна система, нямат нравствени норми. В началото на 90-те години на миналия век техните родители преживяха трудно промените у нас – стачкуваха, оставаха без работа и без средства и нямаха време за домашно възпитание. Сега децата на хората от тези поколения са на възраст от 7 до 11 г. и наследяват ниската ценностна система на своите родители. Постепенно се стигна дотам агресията в живота ни да се приема за нещо нормално. Върна се неписаният закон „Око за око, зъб за зъб“.

- Но този закон обикновено води до порочен кръг, от който няма излизане...
- За да не се влиза в този кръг, трябва стъпка по стъпка да се премахнат условията, в които вирее агресията. Най-малкото, което може да се направи, е телевизионните сериали, филмите и програмите, в които има насилие, да се преместят в по-късен часови пояс, когато децата вече са заспали. Да бъдат достъпни само за хората, които вече имат някакъв социален опит и знаят, че животът е по-различен от филмите. Че не е необходимо да скачаш на бой срещу всеки, който те провокира, и че има общоприети начини да търсиш справедливост. Знам, че има сериозни аргументи в обратната посока - съдебната ни система не се радва на голямо доверие и често потърпевшият накрая се оказва виновен. Точно затова е необходима промяна в цялата система на правораздаването ни. И ако тя не се направи в обозримото бъдеще, има опасност да се самоунищожим като нация. Озлобихме се дотолкова, че се превърнахме в хищници. Ако успеем да прескочим себе си, да променим софтуера на нашето мислене и да се приемем такива, каквито сме, животът ни ще стане много по-спокоен.

- Насилието в класните стаи също е ежедневие. Подрастващи бабаити тормозят безнаказано и съучениците си, и учителите си. Защо институциите не предприемат нищо?
- Вече стана модерно в училищата ни да има т. нар. трудни деца. Влизат в клас с ножове и дори с пистолети - за тях е едва ли не въпрос на престиж да ходят въоръжени. Самооценката им е ниска и чрез оръжието те се опитват да я повишат. Младежите подражават на това, което виждат по телевизията, на улицата - трябва да си арогантен, да си тип „мачо“, за да не може никой нищо да ти каже. Онова, от което имаме спешна нужда, са законови норми, които да имат дисциплиниращ ефект върху учениците - за да знаят те докъде стигат правата им и откъде започват задълженията им. Промяната обаче трябва да започне от семейството, защото то пряко въздейства върху формирането на ценностната система у децата. Родителят трябва да е отговорен първо към себе си, после към своето дете и да го научи, че юмрукът не е средство, с което можеш да промениш нечие мнение или поведение.

- Когато излезе на улицата обаче, детето вижда, че действителността е точно обратното на това, което го учат вкъщи. Така то съвсем обърква понятията добро-зло, правилно-неправилно...
- Понякога се случва и това за съжаление. Колкото и да се стараят, родители и учители трудно могат да направят бързо трайни промени у подрастващите. Промяната на мисленето и поведенческия модел в различни ситуации е дълъг процес. Работата в тази посока обаче не бива да спира - няма друг начин според мен.

- Ако днешните тийнейджъри предадат бездуховността си на следващите поколения, тя никога няма да изчезне. Обречено ли е обществото ни?
- Няма такава опасност. Съвременните технологии и лесният достъп до всякаква информация в необятния интернет бързо променят тийнейджърите - и като психика, и като поведение, и като ценности. Самата ни образователна система ще бъде принудена да се промени, защото вече идва т. нар. шеста раса - това са хиперактивните деца. Те много по-бързо запомнят и усвояват учебния материал, нуждаят се от по-специално отношение и внимание. Ще стават все повече и неминуемо ще променят училищната среда, а това ще се отрази и на съучениците им.

- Участвали сте в комисиите за подбор и оценка на кадрови военнослужещи. С какво самочувствие отиват на задгранични мисии нашите военни, след като знаят, че представят най-бедната страна в Европейския съюз?
- Досега нямаме войник, който да е върнат от мисия по психични причини. Устойчивостта им на стрес и на работа в екстремални условия е невероятна. Имат много добра подготовка и по нищо не отстъпват на западните контингенти за специални операции. В разговорите ми с тях повечето момчета си признават, без да увъртат, че отиват на мисия, защото им трябват пари. Други тръгват, защото военната служба е в кръвта им. Но има и „рамбовци“, които участват в мисията,за да докажат колко са безстрашни. Точно такива ме плашеха, когато участвах в комисиите за подбор на заминаващите на мисия. Страхът е нормална човешка реакция – това е инстинктът ни за самосъхранение. Важното е да умееш да го управляваш.

- Когато са в опозиция, българските политици вадят от ръкавите си лесни решения на всички обществени проблеми. А когато влязат във властта, бързо забравят за обещаните фокуси. Какво е вашето обяснение?
- Политиците също са хора, не са дошли от друга планета. Преди да тръгнат към политиката, са били като всички нас. Лесно дават обещания, защото осъзнават, че по пътя към властта стават зависими от общественото мнение и трябва да го спечелят на своя страна. Постигнат ли целта си обаче, решават, че са едва ли не богоизбрани, и се самозабравят - като в „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Сами сме си виновни, че на поредните избори очакваме да се появи нов месия и да направи чудото, след което ще заживеем по добре. Имаме, разбира се, и стойностни политици. Но когато те влязат във властта, попадат в капан от остарели норми. Вече сме в ХХI век, а у нас голяма част от обществените системи на практика са на нивото на системите в развитите страни от края на миналия век и не вършат работа.

- Докога българският избирател ще си търси „фокусник“, за когото да гласува на поредния вот?
- Отговорът е даден отдавна от големия народопсихолог Иван Хаджийски, който казва, че българският народ винаги ще си търси някой водач, месия, но никога не знае накъде иска да го водят. Бързо забравя обещанията, прощава и после се самосъжалява. Докато не решим какво точно искаме от политиците, докато не отстояваме исканията си, няма да го получим от тях.