15103 | 30 окт. 2014 | 11:06

Реформаторите вече лазят по нервите не само на Борисов

27 октомври 2014 г., откриване на 43-тото НС. На 5 октомври избирателите изпратиха в парламента рекорден брой партии и коалиции. На практика те „прехвърлиха топката“ в полето на избраниците си.

Откровено казано, очак­вах откриването на новия парламент с немалка доза притеснение. Три разномотивни, но еднопосочни (все около „Коня“) протеста, достатъчно мат’риал за снежни топки из околните градинки... Завидни условия за поредния напрегнат политически ден. Слава богу, никой не се възползва от тях. „Отвън“ повикаха и се разотидоха. „Вътре“ пък новите избраници показаха, че ако от нещо боледуват, засега то е от „кавгаджийска“, а не от друг вид дисфункция.
И всичко тръгна съвсем като в Европа...
Въпросът е дали така и ще завърши. Противно на мнозинството от политическите наблюдатели, анализатори, гадатели, врачки и тем подобни, у мен

започва да надделява оптимизмът

Българинът е известен с това, че знае и две, и двеста. От ланшните февруарски протести досега обаче ние комай надхвърлихме нормата и превишихме „дозата“. А ако към тях добавим и предходните 23 години, като че ли наистина е време не да се спрем, а да се възпрем от това, което сами си причиняваме. И като държава, и като народ.
Още повече че след 5 октомври - дори за някои да звучи странно, условията станаха достатъчно благоприятни.
България е от типа на т.нар. многосъставни общества. В нея съжителстват всичките т.нар. от науката „големи разделения“ - от етническите (поне пет етноса) и религиозните (най-малко две) през външнополитическите („рубладжии“ срещу „доларджии“), та чак до „постматериалните“ (между „чалгата“ и „рока“).
За първи път обаче в демократичната ни история на 5 октомври се оказа, че май сме успели да вкараме в парламента представители на всичките въпросни „разделения“. Да, влязоха и две партии „малко над ръба“ (4-те процента), но, забележете, нито една „малко под него“. Сиреч почти не остана някой „непредставен“.
Така на практика

избирателите „прехвърлиха топката“

в полето на избраниците си. И ако те на свой ред успеят да я „обработят“, а не да си я подхвърлят като горещ картоф, ето го и първия аргумент за оптимизма ми.
Кой е вторият? Светът познава три основни форми на отношения между изпълнителната и законодателната власт (третата, съдебната, е независима, макар и у нас - съвсем относително).
1. При т. нар. разделена демокрация изпълнителната и законодателната власт са абсолютно равнопоставени. Може да прозвучи чудно, но „класиката“ са САЩ, а напоследък и повечето държави от Латинска Америка. Обама може да изглежда „император на света“, но ако Конгресът му се противопостави за нещо наистина съдбовно, той изпада в ролята на „нещастен и безпомощен гигант“.
2. При втората форма лидерът на изпълнителната власт фактически лидира и в парламента. Или по-точно - върху абсолютното си (партийно) мнозинство в него. Именно премиерът е този, който, грубо казано, „коли и беси“ в държавата. А най-често - просто се старае така да управлява, че да го изберат пак. Както направи например три поредни пъти през 1979-1990 г. Желязната лейди Маргарет Тачър във Великобритания.
3. България обаче по конституция принадлежи към третата форма, в която изпълнителната власт е подчинена на законодателната, която я излъчва, контролира и може да я сменя, ако не й харесва. Това също си има и добри, и лоши страни.
Най-лошото е, че тази форма може да се изроди в т.нар. република на депутатите - те си изкарват целия мандат, сменяйки всеки премиер, който „не ги слуша“, и така де факто обезличават самата институция „правителство“. В историята е печално известен например периодът 1932-1933 г. във Франция.
От друга страна, тази форма: първо, приучава политиците към взаимна търпимост и търсене на общи решения, и второ, при нея „кресльовците“ и „шутовете“ в парламента много бързо стават никому ненужни и дори омразни. И трето,

ако в името на общото благо

кабинет и парламент се сработят, не само успяват да изкарат пълните си мандати, но и да променят нещата към добро.
С последното е свързан вторият аргумент за оптимизма ми. Защото видях наченки за него още в деня на откриването на парламента.
Всъщност те се появиха даже и преди това. „Атака“ се самоизолира от консултациите, а ББЦ (вече БДЦ - Български демократичен център) беше уж дискретно, но по същество директно отсвирена от ГЕРБ. ДПС зае обявената още през лятото от Местан роля на „момата, която не е решила“, но е готова да чака не 100, ами цели 300 дни. А ако ги градирам възходящо, другите три - БСП, АБВ и ПФ, по същество застанаха на конструктивни позиции.
И остана (ох) т.нар. Реформаторски блок. Съставките му са способни на всичко - от „не се сърди, човече“ през „черен Петър“ (не Москов) до „сърдитко Петко - празна му торбичката“. И който познава отблизо лидера на ГЕРБ, сигурно не спира да се диви на търпението му в преговорите с тях.
Всъщност тъкмо

това лазене на реформаторите

по нервите на Борисов го накара, поне според мен, да избърза с трите „оферти“ за собственото си политическо бъдеще. И слава богу, че още на другия ден смени подхода.
Ако лидерите на всичките шест (без „Атака“ и ББЦ) парламентарно представени партии съчетаят „изкуството на компромиса“ със своя минимум сходни позиции (най-малко общо кратно), работата може да се получи още идната седмица. И с това е свързан третият, но не и по важност, аргумент за оптимизма ми.
Ако започна с РБ, първото му „най-малко общо кратно“ (НОК) с ГЕРБ е „общото европейско началство“ ЕНП. Нещата са ясни - идва „чичо Жозеф“ и въвежда ред в „детската градина“. Реформаторите получават онова, което искат и което иначе не им трябва.
Второто НОК е до болка познато и описано още от великия Ст. Л. Костов. Кунева се добира до бленувания вицепремиерски пост с ресор „духовна сфера“. Кънев оглавява правосъдното министерство. Като специалист по „трикове и флик-флак“ Лукарски поема спорта.
Залагат се, но за 2018 г., и избори за велико събрание, което да приеме нова конституция. И работата с реформаторите заспива...
Да, ама не!, както беше казал Петко Бочаров. С патриотите работата се закучи, въпреки че предварително ГЕРБ беше постигнал 14 (от общо 18) НОК. Е, точно останалите 4 станаха препъникамъкът: връщане на ракетите земя-земя в Южна България, връщане на задължителната казарма и трудовите войски и пращане на родителите да чукат камъни, ако децата им на 6 години не знаят добре български език.
Тези искания на ПФ изправиха косите на Борисов. И 14-те НОК с патриотите отидоха в коша. Сега наред идват левите.
Двете НОК с БСП и АБВ също са съвсем явни. Първото е по външната политика - съчетаване на проевропейската посока с балансирана външна политика по двата големи конфликта.
След аматьорските летни изстъпления
на Вигенин БСП е с доста оцапана физиономия и следователно значително по-склонна към диалог и общи решения. Неслучайно Михов не пропусна да се закълне в Европа още в първото си парламентарно слово. А хората на Първанов са достатъчно опитни не само да помагат, но дори и да подскажат добри решения.
Второто НОК е по постепенното връщане към „социалната държава“. Но дереджето на българите е такова, че и най-малкия жест в тази посока ще срещне масово одобрение.
Остана и най-неотложното, но и най-лесно за постигане от всички НОК - за КТБ. То е „фалит плюс спазване на националното законодателство и европейските директиви“. Казано по-просто - бързо възстановяване на гарантираните влогове на обикновените хорица. За по-„необикновените“, онези с над 100 000 евро, вече се чува, че са се появили бая мераклии за цесии (изкупуване на влоговете им срещу 50-60% от стойността.)
Разумните сред тях ще преглътнат подобно решение по системата „а хич?“. Гузните вероятно ще си спомнят принципа „Тарикат мъж не писка“. Повярвайте ми, те няма да са малко. А колкото са повече, толкова по-евтино ще излезе фалитът на данъкоплатците.
Същото НОК май вече е постигнато и за ръководството на БНБ. Още повече че и мандатът му изтича. А и всеки ще си каже - то пък беше едно ръководство...
Разбира се, наред с всичките тези евентуални НОК парламентът скоро ще преживее и

една сериозна разправия

по закона за бюджета. Но по цял свят той е темата, която маркира разграничителната линия между управляващи и опозиция. Та нищо страшно, ако, от една страна, БСП, АБВ и дори и ДПС не го подкрепят. По-скоро обратното - тъкмо така ще стане ясно не „#Кой?“, а „кой кой е“ в новия парламент. От друга страна, този закон е известен с това, че единствен се гласува не за цял мандат, а година за година...
Та „добрата новина“ е, че още другата седмица можем да имаме кабинет на малцинството с подкрепата на програмно (тематично, а ако си припомним едни по-стари времена - плаващо или „динамично“) парламентарно мнозинство. И ако това се случи, ще перефразирам следния лаф на временния парламентарен шеф Ламбо: „Какви избори бе, братче?“