Иванов в кабинета си на началник на Шести отдел при Шесто управление на ДС в края на 80-те.
Проф. Димитър Иванов е последният началник на Шести отдел в Шесто управление на ДС. Роден е през 1951 г. в София, завършва философия и журналистика в Софийския университет и школата на МВР в Симеоново. Има и два доктората - по история и по икономика. Работи в Държавна сигурност от 1976 до 1990 г. От 1991 до 1996 г. е генерален директор и вицепрезидент на „Мултигруп“. Председател е на фондация „Арете“ и на националния клуб „Стефан Стамболов“. Директор е на Института по лидерство в Университета по библиотекознание и информационни технологии. Той е и сред най-известните собственици на частни колекции у нас. През 2012 г. получи голямата литературна награда за публицистика и документалистика „Николай Хайтов“.
- Г-н Иванов, минаха 25 години от 10 ноември. Има ли мистика, все още премълчани неща около тази дата, или напротив - всичко вече е казано?
- Датата 10 ноември дойде малко неочаквано за изпадналите в летаргия привърженици и противници на социализма. Около нея има и случайни, и комични, че и смешни неща. Нима не е смешно това, че Живков може би най-добре разбираше, че трябва да си тръгне, а другите не? На 24 октомври 1989-а външният министър Петър Младенов възропта с открито писмо и подаде оставката си. Писмото, разбира се, беше инсинуирано от ЦК на КПСС. Така с напускането си той направи опит за разграничаване от политическата линия на Живков. Всички останали в Политбюро до последния момент се оглеждаха и ръкопляскаха на Живков.
- Но очакванията сред високите етажи на властта все пак са били, че Живков може би ще се оттегли?
- Имахме достатъчно информация в нашия отдел, че Живков съзнателно искаше да извърши тази крачка. Разбира се, той си представяше по друг начин нещата - че ще си отиде с благодарност, ще остане на една почетна длъжност, каквато е председател на Държавния съвет, сиреч държавен глава. Вероятно Живков си е давал сметка, че самият той няма да може да направи така необходимите реформи в обществото, и затова беше готов да се раздели с властта. Не бяха готови за това обаче и хората около него. Тези, които се бяха окопали в нея и я използваха за лична изгода.
Между другото забелязвам един много интересен паралел със ситуацията в БСП в последните месеци и години от управлението на Сергей Станишев. Сергей и екипът му така се окопаха във властта, както Милко Балев и другите около Живков. Всъщност сега за БСП идва втори 10 ноември. Нещата са много сходни. Загниването в партията, липсата на идея за бъдещото развитие, отклоняване от основните идейни опори и нравствени ценности, характерни за социалистическото движение, за лява България, доведоха БСП до това състояние, в което е в момента.
- Разкрийте повече подробности около ролята на Кремъл в промяната. Известно е, че Живков и Горбачов са имали големи различия, вие от ДС следяхте ли този конфликт между двамата?
- Интересувахме се, разбира се. Горбачов дойде на власт в Съветския съюз и начело на световната социалистическа общност в началото на 1985-а, след смъртта на Черненко. Той имаше две възможности: да предприеме бързи целенасочени, но честни и болезнени мерки за оздравяване на системата или с много приказки, с фойерверки, с въвеждане на нови термини да поведе по наклонената плоскост към срутване на цялата система. Точно това направи Михаил Горбачов. Живков обаче го разбра много по-рано.
Иванов с шефа на „Мултигруп“ Илия Павлов (вдясно) и премиера (XII.1990 - XI.1991) Димитър Попов (1991 г.)
- Кога?
- Още през 1985 г. Още с първите изяви на Горбачов в тесен кръг, а и пред различни партийни активи Живков започна да обяснява, че това не е социализмът, който ние искаме, че спешно трябва да се ремонтира. Думите му буквално са: партията да се изведе от икономическата дейност, от държавното управление, за да се освободи енергията отдолу, да се включат повече социални групи в обсъждането и вземането на решения.
- Искате да кажете, че едва ли не е поискал да има повече свобода?!
- Точно така. Не искам да го вдигам като лозунг, защото някой ще каже, че това е демагогия. Горбачов обаче това не го разбра и колкото и да е странно, конфликтът между тях тръгна на тази плоскост. Живков стоеше по-надясно от Горбачов. За 30 години управление той беше осъзнал кои са недъзите на съветския тип социализъм и искаше да освободи системата от тях. Но Горбачов не позволяваше. Той говореше да върнем идеите на Ленин, да направим социализъм от ленински тип и т.н.
- Звучи невероятно, но можете ли да докажете това с примери?
- Дори има конкретен случай оттогава. През 1987-а на връщане от Китай след среща с Дън Сяопин Живков каца извънредно в Москва и отива да разговаря с Горбачов. Така той обяснява на перестройчика какво значи истинска реформа. Дори си позволява да каже, че точно това, което правят в Китай, е политическата перспектива пред социализма. А не това, което Горбачов насажда от Кремъл. Идеите на Дън Сяопин за управление на комунистическа партия в условията на пазарен модел днес вече се виждат. Но Горбачов му отвърнал с ирония и с омраза. По наши сведения, а и на колеги от КГБ, тогава Михаил Сергеевич едва не набил Живков... Нашият му казва какво смята да направи в България - предвижда да изведе БКП от управлението на икономиката, което всъщност е Юлската концепция на партията от 1987-а. Горбачов категорично беше против. Хайде да видим сега кой е бил прав. Разбира се, че Живков.
Димитър Иванов и ген. Виктор Шарапов - посланик на СССР и Русия в България за периода 1988-1992 г.
- Живков разказвал ли го е този случай, като се върнал у нас?
- Не, Живков се отнасяше с голямо уважение към Съветския съюз и проявяваше търпение към Горбачов, смяташе го за политик, който не му е на нивото така да се каже. Тогава изпратиха един човек в България за посланик, който изигра значителна и благоприятна роля - Виктор Шарапов.
- Що за човек беше той?
- Виктор Василиевич Шарапов беше генерал-майор от КГБ, но всъщност цял живот е работил на различни позиции под прикритие извън КГБ, дълго време е бил помощник в апарата на трима генерални секретари на КПСС преди Горбачов. Преди Шарапов имаше друг посланик - Греков, който беше дипломат от кариерата и не беше лош. Разликата между тях бе, че Шарапов бе апаратчик с хватка. Той разбираше процесите много добре, беше убеден комунист, но в същия момент беше отворен човек, либерал по душа.
- Като човек от КГБ Шарапов търсел ли е контакти с вас, с Държавна сигурност?
- Не, тогава имаше ред в тези неща - КГБ беше с голямо представителство в България, централното бе в МВР. Групата имаше ръководител, зам.-ръководител и апарат около него.
- Колко високопоставени бяха те и как вървеше контактът им с ДС?
- Те бяха съветски генерали. А отделно към всяко едно управление на Държавна сигурност имаше по един съветник - генерал или полковник. За цялата дирекция на милицията също имаше един съветник. Но тези хора се отнасяха доста професионално към нещата - контактуваха със съответните ръководители от ДС и получаваха официална информация във вид на бюлетин, на сводка.
Андрей Луканов (вляво) и Гиньо Ганев (вдясно) в кабинета на Димитър Иванов в „Мултигруп“, 1994 г.
- Вие в Шести отдел имахте ли си „шапка“ отгоре?
- Не, аз нямах шапка, тъй като в КГБ нямаше аналог на нашия отдел. Между другото в целия социалистически лагер нямаше аналог на 6-и отдел на Шесто управление - контролен орган, който контролираше Живков и обкръжението му. Това е бил доста смел ход от страна на Първия, защото не се е знаело какво ще излезе при този контрол.
- Всъщност вие сте следили най-близките хора на Живков, както и самото му семейство?
- Трябва да се знае, че не става дума за злонамерено следене, а по-скоро за превантивен контрол върху поведението на Живков и на членовете на семейството му. Получи се така, че съпругата му Мара Малеева почина през 1971 г., а дъщеря му Людмила 10 години по-късно и Живков остана сам в напреднала възраст да управлява държавата. В същия момент трябваше да се занимава и със своето наследство, което се оказа доста палаво. Така че около тях, както към всички „принцове и принцеси“, се събираха доста „боклуци“. Така пяната на обществения живот изхвърляше непотребните неща, те плуваха леко и весело на повърхността и се събираха все около каймака. Затова трябваше да бъдат наблюдавани.
- Живков знаеше ли за това?
- Периодически се вземаха сериозни мерки и с негласното съгласие на Живков се разчистваше боклука от пяната. Още повече след смъртта на Людмила Тодор Живков се почувства свободен и даде повече подкрепа на борбата с незаконните прояви във висшия ешелон, които сега наричаме корупция. Държавна сигурност специално в лицето на нашия отдел имаше възможност да документира прояви и на материално облагодетелстване, и на морално разложение. Имаше си изработен механизъм, по който ние събирахме информация, подлагахме я на анализ, имахме самостоятелни деловодство, картотека и звено за анализ. Готвехме, така да се каже, почти на индивидуално ниво аналитични документи.
- На колко време и какви бяха документите?
- На две седмици отделът готвеше бюлетин само в 5 екземпляра, като петият оставаше при мен, а другите четири отиваха при вътрешния министър, при шефа на КГБ, за Живков и за министър-председателя. В този бюлетин се описваха накратко, спазвайки конспиративността и секретността, получените данни за материално и морално разложение на хора от висшия ешелон, от правозащитната система и от системата на МВР и ДС. Бюлетинът беше много силен инструмент на Шести отдел. И Живков ги знаеше тези неща, включително периодически по наше усмотрение сме подслушвали разговори в помещенията - жилища или кабинети на членовете на неговото семейство. Това, което касаеше сина му Владимир, внучката Евгения и внука Тошко, докладвах само на генерал Кашев (шеф на УБО).
- Руснаците знаеха ли и получаваха ли информация за семейството на Живков?
- Не, не знаеха. Те дори много се чудеха кой съм аз и какъв е този отдел. На първия етаж на МВР в крилото откъм „6 септември“ накрая имаше сектор с 3-4 стаи - точно там беше ръководството на КГБ, а в останалите стаи на коридора беше нашият отдел. Всъщност по ирония на съдбата в сегашния кабинет на главния секретар на МВР - включително и на Бойко Борисов като такъв, беше настанено тогава представителството на КГБ. В съседство бяхме ние, до нас кабинетите на министъра и зам.-министрите.
- Кой беше последният шеф на КГБ у нас?
- Генерал-лейтенант Владилен Фьодоров беше последният началник на съветските тайни служби у нас. Той беше кандидат на филологическите науки, изключителна фигура, много интелигентен. Спомням си един комичен случай... В бюлетина на Отдела пишехме не имена, а псевдоними. Иван Славков например беше Важния. Среща ме генерал Фьодоров веднъж в коридора и ме пита: „Дмитрий, а кой е този Важния?“ На което му отговарям: „Ааа, Важния не е важен.“ Той обаче продължи с въпросите си: „Това Борис Велчев ли е?“ Бързо съобразих отговора: „Да.“ За мен беше по-важно той да не разбере, че това е Славков, а Борис Велчев (дядото на предишния главен прокурор през 70-те е бил фактически вторият човек след Живков в държавата - бел. ред.) отдавна не беше на ръководна длъжност.
- Разбрахте ли през годините кои са причините, довели до 10 ноември?
- През годините много съм разсъждавал на тази тема. Питал съм се защо моята съдба се преобърна така, какво не разбрахме ние или не разбраха тези хора, които ръководеха обществото, включително и такива като мен. Първото Живков го беше разбрал - това е прекаленото одържавяване на икономическия живот. Второто - ограничаване на личните права и свободи, и третото - липсата на политика за екология и устойчиво развитие - неслучайно на тази основа се формираха и дисидентските движения. Това не се разбра нито в Съветския съюз, нито у нас. И формира вътрешната опозиция, но не тя свали властта, нямаше как да се случи. Не можеше да стане и с външен натиск. Та посланикът на Съединените щати по това време Сол Полански, който беше много активен, после ходеше и по митингите на СДС и вдигаше два пръста и т.н., всъщност на 10 ноември беше абсолютно изненадан от станалото в България. Сол Полански въобще не знаеше какво става. Никой не знаеше.
- Сериозно?
- Абсолютно. Ние имахме някаква информация, че се готви нещо, но само толкова...
1996 г. Иванов гостува в дома на Петър Младенов.
- Е, не може Държавна сигурност и особено вашият отдел да не сте знаели поне няколко дни по-рано?
- Наистина никой не очакваше. Ние фактически елиминирахме външния - западния опонент, в лицето на посланиците. Те работеха за свалянето на Живков, но нямаха много надежда в тая работа. Фактически промяната дойде отвътре, в самата партия. В края на октомври 1989-а бях в командировка в Мадрид и два пъти звънях оттам да питам заместника си: „Абе, нещо не става ли там?“ И без да го питам какво, той вика: „Не става бе, началство. Мама им стара, не става.“ Но индикации за промяна непрекъснато се появяваха.
- Какво имате предвид?
- Стана ясно, че през октомври, прибирайки се в България, Младенов непредвидено и несъгласувано спира в Москва. Оправдаха се, че такъв бил полетът. Няколко месеца преди това, през юни, на съвещание на Варшавския договор в Букурещ се прави интересна комбинация. Участват държавните глави, външните министри и министрите на отбраната. От наша страна са Тодор Живков, Георги Атанасов, Добри Джуров, Петър Младенов. Комбинацията е следната - оставят Живков да спи в някаква отдалечена резиденция, а те се изнасят на друго място. Тогава става разговор между Горбачов и Младенов, обръщат се за съдействие към Джуров като авторитет и силен човек в партията. Малко по-късно Живков разбира за тази завера. Като прибавим към всичко това и поведението на генерал Шарапов тук, в България, на Андрей Луканов - той като шило в торба не стоеше - непрекъснато се срещаше със съветски представители като дипломата Валентин Терехов, кореспондент Смирнов, имаше и други от търговското представителство - така пъзелът се нарежда. Но все пак сте права, че буквално ден преди промяната научихме какво точно ще стане...
- Как получихте информацията?
- Разбрах какво се готви два дни преди пленума на ЦК на БКП на 10 ноември от една забравена папка. На 9-и имаше заседание на Политбюро, което трябваше да подготви дневния ред на пленума. Т.е. същите решения да се вземат в тесен състав от 10-15 души, а на другия ден да се вземат пред 400 души. Фактически предишния ден на 8-и от шофьора на служебната кола на един от членовете на Политбюро разбрахме, че си е забравил папката с документите. Наш служител държеше връзка с този шофьор и ми я донесе. Така 36 часа по-рано знаехме, че Живков си отива.
- Когато прочетохте за какво иде реч, не се ли смутихте, какво ви мина през главата?
- Прочетох всичко и изпаднах в много сериозен размисъл тогава, тъй като беше ясно, че времето е дошло. В папката имаше нещо като сценарий - Тодор Живков подава оставката, кой как ще се изказва, кой я подкрепя, кой прави предложение да остане председател на Държавния съвет... Знаем обаче, че на пленума не става точно така - на 9-и Политбюро решава едно, а на 10-и пленумът друго. Живков е истински изненадан и с недоумение осъзнава, че е изигран от своите - против договорката и против волята му той е освободен и от поста държавен глава (председател на Държавния съвет).
- Казвате, че сте били пред голяма дилема какво да правите, не си ли помислихте да докладвате по-високо какво сте разбрали, дори на самия Живков?
- Не, аз никога не съм имал пряк достъп до него. Държавна сигурност беше стройна структура, а пък нашият отдел работеше относително самостоятелно и имаше двама души над мен. Първият - началникът на отдела генерал Боян Велинов, аз съм последният, той ме наблюдаваше пряко, но вече беше излязъл в пенсия. Вторият човек беше генерал Григор Шопов (зам.-министър на МВР, отговарящ за ДС), от когото пряко съм се учил, но ми беше ясно, че в момента, в който си отидеше Живков, си отива и Шопов. Беше ми ясно, че и в Държавна сигурност ще има жестоки промени. Тук проявих малко наивност, смятайки, че аз ще остана - бях на 38 години и не можех да си представя, че е свършила държавната ми кариера. Говорих с двамата ми заместници и решихме, че написаното вътре в папката нито сме го видели, нито сме го прочели. Предстоеше промяната, след която никой не знаеше какво ни очаква. Най-лошото никой не беше предвидил, че държавата ще започне да се разпада...
*За ареста на Живков и какво намират в жилището му - в следващ брой.