47479 | 3 ноем. 2014 | 10:30

След победите на няколко генерали, за които „Преса“ ви разказа в поредицата за български пълководци от Средновековието до наши дни, днес в

Полк. Владимир Серафимов като младши офицер в края на XIX век

След победите на няколко генерали, за които „Преса“ ви разказа в поредицата за български пълководци от Средновековието до наши дни, днес ви представяме освободителя на Родопите полковник Владимир Серафимов (1860-1934).

Владимир Серафимов е син на видния възрожденски даскал Георги (Гено) Серафимов от карловското село Аджар (днес Свежен). Роден е на 12 август 1860 г. По линия на единия си прадядо е далечен родственик на Васил Левски. На 14 г. отива да учи в гимназията на Измир (Мала Азия). Малко след Освобождението се завръща в родината, но заварва селото си опожарено. Баща му е убит от башибозука, който през лятото на 1877 г. опустошава подбалканските селища.

Владимир Серафимов пристига в София при по-големия си брат Коста и постъпва във Военното училище. Преподавателите му, предимно руски офицери, са впечатлени от неговите способности и му подаряват посребрена казашка сабя. След дипломирането си подпоручик Серафимов е назначен за командир на пристанищната рота в Русе. Бойното си кръщение получава през Сръбско-българската война (1885 г.). Отличава се в боевете при Сливница и Пирот.
 

През следващите години си изгражда авторитет на опитен офицер. Княз Фердинанд му предлага да го назначи за личен адютант, но той отказва. Пред приятели споделя, че не може да бъде салонен офицер: „Аз съм войник и ще си остана такъв.“ На един строеви преглед Фердинанд е придружен от престолонаследника Борис, който носи немска фуражка. Серафимов застава пред принца и с почтително хладен тон му напомня, че пред българска войска се преминава само с фуражка на български офицер. През 1909 г. Серафимов получава повишение в чин полковник. В навечерието на Балканската война е назначен за командир на 21-ви пехотен Средногорски полк, дислоциран в Асеновград. Той е баща на пет момичета. Единственото момче, с което съпругата му Елена го дарява, умира двегодишно. Мечтата му да има син не го напуска до късно. На 56 години се ражда последното му дете, отново момиче - Мария. Тя е майката на Йордан и Владимир (Валди) Тотеви, като по-малкият брат Валди е известният музикант от „Щурците“. По-големият Йордан разказва, че дядо му бил строг и упорито пазел дъщерите си от ухажванията дори на принц Кирил. Полковникът възпитава като свои синове двама племенници по женска линия - Никола и Кънчо Кръстеви. Под негово влияние те завършват Военното училище и се отличават като млади подофицери в Балканската и в Първата световна война.

При обявяването на Балканската война полкът на Владимир Серафимов настъпва в Централните Родопи - задачата е да стигне до Беломорието и да прекъсне връзката между османските части в Македония и Одринска Тракия. Още на 5 октомври средногорци обръщат в бяг турския гарнизон на тогавашната българо-османска граница по линията Рожен-Пампорово. Полковникът изпраща и една дружина да овладее т. нар. Тамръшки или Дьовленски (Девински) клин - османска територия, вдадена в Тракия, със силен гарнизон, застрашаващ Пловдив. След успешното приключване на операцията полкът получава заповед да започне настъпление в нощта на 12 срещу 13 октомври. За един ден са овладени Пашмакли, Райково и Устово (които впоследствие образуват Смолян), а също Момчиловци и Петково. Населението на „големите и знатни български села“ посреща 21-ви Средногорски полк като освободител. Частите, направлявани умело от полк. Серафимов, принуждават османската войска да отстъпи в тотално безредие. Целият военен склад на Пашмакли, който по това време е средище на кааза, и голяма част от обозите попадат в български ръце. „Полкът в този планински океан се развърна на дължина повече от 30 км и на повече от 50 км дълбочина от границата - едно пространство от долини, бърда и селища по горното течение на р. Арда.“ Това разказва участвалият в боевете Стою Шишков, бъдещият бележит изследовател на Родопите. Серафимов въвежда строги мерки да се защити българо-мюсюлманското население като най-бедните бъдат снабдявани с храна. Отстъпилите османски части обаче получават подкрепление и под командването на Явер паша започват контранастъпление от Ксанти към Палас (днес Рудозем).

Българите са принудени да отстъпят на левия бряг на Арда - едва на 6-7 км южно от Устово и Райково. Рано сутринта на 19 октомври започват сраженията, които донасят триумф на полковник Серафимов и позор за началниците му. Отчитайки неравностойността на силите, командването на Родопския отряд заповядва отстъпление - решителният отпор щял да бъде даден едва при старата граница от височините между Рожен и връх Караманджа (Мургавец).

„На това решение на бригадното командване смело и твърдо се противопостави командуващият 21-ви полк Владимир Серафимов, който решително пое да понесе всичко, но да не остави в ръцете на неприятеля ядрото цветущи българо-християнски села в сърцето на Родопа...“ Полковникът проявява дързост, която всеки военен устав наказва строго. Защото е неподчинение на началническа заповед, и то по време на война. Но Серафимов взема съдбоносното решение. Ефрейтор Стефан Станчев описва неговата непоколебимост пред началника: „Гешев (командирът на I бригада към II Тракийска дивизия - б.а.) викаше по телефона, та го чуваха и нашите войници: „Серафимов! Ще дадеш заповед да отстъпим на старата граница!“ Серафимов му отговаряше: „До един ще измрем, но няма да отстъпим! Не може да оставим тези села, които вчера ни посрещаха като
освободители, да бъдат унищожени от турците.“

Докато останалите части от Родопския отряд отстъпват, войниците на полк. Серафимов остават да се бият срещу многократно превъзхождащ ги противник. При това в проливен дъжд и студ. Полковникът постоянно обхожда войниците си, за да им дава кураж. „Ръководил е сраженията от първа линия. В един ден убиват и два коня, с които той обикаля позициите, и когато се появява, яхнал трети, отсрещните турски части започнали да викат „шейтан“ (дявол - б.а.)“, разказва тази малко известна случка внукът Валди Тотев.

На 20 октомври полк. Серафимов повежда полка си в атака и стига до линията с. Фатово-с. Аламидере. Решава да концентрира основните си сили на връх Кавгаджик (кота 1311), който държи подстъпа към пътя от Райково за Палас. През нощ та започва да вали сняг, но паленето на огън е забранено, защото противникът е в непосредствена близост. Бойната заповед, която издава, изключва възможността за отстъпление: „...всички началстващи лица със своя личен пример да вдъхват смелост у своите подчинени... като имат предвид, че за 21-вия полк няма връщане назад, преди да е изпълнил своя дълг пред царя и отечеството...“.

Критичното сражение се разиграва на 21 октомври. Авангардите се сблъскват преди обед при Фатово. Люта битка разлюлява хребета между Аламидере и Палас. Османците постоянно получават свежи сили, докато нашите изнемогват. Провалът сякаш е неизбежен. Привечер полк. Серафимов изпраща в обход от десния фланг дружината на подполковник Врачев, усилена с една планинска батарея. Българската атака е изненадваща и буквално помита неприятеля. Подофицер Тодор Стойчев пише: „В момента, когато чухме, че нашият отряд атакува турците и виковете „ура“, полковник Серафимов на кон бе в самата верига на моя взвод, на няколко крачки от мен. Вдигна високо ръката, прекръсти се и каза: „С Бога напред!“

Този флангов обход реши изхода на боя. „На помощ идват доброволци от съседните села. По целия фронт ечи „ура!“ под звуците на „Шуми Марица“. Един български полк обръща
в паническо бягство цял османски корпус - 5000 срещу 40 000. Победата на средногорци спасява от клане българите християни в Централните Родопи и пресича опасността от османско нашествие към Чепеларе и Асеновград. На 8 ноември 21-ви Средногорски полк освобождава Ксанти, после Гюмюрджина и Дедеагач. Участва в окончателното разбиване на корпуса на Явер паша, който капитулира при Фере.

Във военната литература сражения от 19 до 21 октомври 1912 г. са описани като Палаския бой, но са популярни като Родопската Шипка. Така ги нарича през 1939 г. смолянският мюфтия Хаджисалехов при клетвата на набор от местни българи мюсюлмани.

Фамилен портрет преди 1916 г. със съпругата Елена и дъщерите Райна, Божана, Елисавета и Живка.

Пренебрегван от властта властта, обожаван от народа

За триумфа му през 1912 г. полк. Серафимов трябвало да бъде повишен в генералски чин. Но не би. Висшето командване не може да пре лътне непокорството му. Награден е едва с предпоследната офицерска степен на ордена „За храброст“. Все пак в мотивите за отличаването му е отбелязано, че „благодарение на неговата лична намеса противникът е принуден да отстъпи в панически страх“.

През Първата световна война полк. Владимир Серафимов отново се проявява като опитен стратег, командвайки бригада в боевете при завоя на р. Черна. Предлагат го за повишение, но той отказва: „Когато спасих Родопите и бях на върха на славата си, не бях произведен генерал. Нека си остана полковник, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал.“ Полк. Серафимов е един от малкото български командири, на които още приживе именуват организации - през 1924 г. бившите му подчинени от Чепеларе основават подофицерско дружество „Полковник Серафимов“. През лятото на 1932 г. той е посрещнат „по царски“ в Смолянско, където идва за тържествата по случай 20-ата годишнина от епичните боеве. Участва при полагането на основния камък на връх Кавгаджик, който в чест на 21-ви полк е наречен „Средногорец“. Връщайки се в София, споделя на съпругата си Елена: „Все едно живея втори живот, като виждам как хората тачат тази епопея.“ Серафимов не доживява откриването на паметника - умира на 7 април 1934 г.

Няколко месеца по-късно с. Аламидере е преименувано на Полковник Серафимово. Внукът Йордан Тотев разказва, че посмъртно отново предложили да повишат в звание Серафимов, но съпругата му отказва: „Той не искаше да е генерал, сега аз няма да решавам вместо него!“

Откриването на паметника на полк. Серафимов на връх Средногорец на 12 август 1934 г.