49851 | 15 ноем. 2012 | 11:06
Как прие предизвикателството да изиграеш Хамлет - една от най-мечтаните роли за всеки актьор по света. С какво те провокира и те развълнува най-силно срещата с тази безсмъртна шекспирова пиеса?
- Предизвикателството го приех почти като на сън. Г-н Гърдев ми се обади една сутрин, докато спях, и ме изненада много. Може би именно затова така и не разбрах какво точно се случва, а май и досега не разбирам. Но смятам, че така е по-добре. Темите в Хамлет, които най-силно ме развълнуваха, са за смисъла на съществуването и за смъртта. Всъщност те са ме вълнували още преди да започна да работя по тази пиеса и ще продължат да ме вълнуват. А и едва ли има човек на земята, който да не се вълнува от тези теми.
Хамлет е герой, с когото всеки от нас се е идентифицирал в по-малка или в по-голяма степен в даден период от живота си. На теб лично с какво ти е особено близък неговият образ?
- Да, наистина, въпросите, които той си задава, вълнуват всекиго от нас. За мен като че ли най-важна беше темата за смъртта. Защото тя много се избягва от всички хора. За нея почти не се говори, не се мисли и тя просто си настъпва в един момент. Още по-силно ме вълнува загадката какво се случва с човек след смъртта. Знаете, че има какви ли не версии по този въпрос. Някои дават лесни обяснения, други предполагат преобразяване във всякакви зооморфни и антропоморфни същества, но аз се отнасям скептично към това. Например струва ми се доста банално да се преродя в червей, макар че сигурно не е изключена и такава възможност. (Смее се.) Та Хамлет също се вълнува от въпроса какво става с нас след смъртта и като че ли с това го чувствам най-близък до мен самия.
Има ли нещо, което си вложил от собствения си опит, изграждайки образа на Хамлет?
- По-скоро ние се занимавахме с конкретни задачи, свързани с овладяването на всяка от сцените, в които участваме. Но едно от важните неща за мен в тази интерпретация е, че ние не споделяме тезата за нерешителния характер на Хамлет. Според мен той е напълно готов и решен да убие чичо си още след края на представлението на пътуващата трупа. А това се случва в средата на трето действие, т.е. предстоят още две действия и половина до края на пиесата – време, в което той така и не извършва убийството, докато не се случат трагичните събития на финала на историята. Тук именно се изправяме пред темата за смисъла на съществуването. За Хамлет планираното убийство изглежда безсмислено, защото смъртта уеднаквява всички и след нея нямат значение никакви въпроси – кой, какво, защо и т.н. Всичко е мълчание.
Като млад човек и актьор как смяташ, с какво пиесата „Хамлет” е важна днес за съвременните млади хора и с какво би могла да ги вдъхнови или поне да ги накара да се замислят за ценностите и за собственото им място в света и обществото?
- Тя със сигурност има и такова измерение. Мисля, че желанието да промениш света, чувството за това, че светът такъв, какъвто е, не може и не би трябвало да продължи да съществува дълго, е много актуално днес. По някакъв начин хората усещат, че трябва да настъпи промяна, и то не само в България, а и в световен план. Цялата тази масова параноя, че светът скоро ще свърши, защото така са предсказали маите, че апокалипсисът вече е настъпил, че предстои нашествие на извънземни ли на метеорит, който идва и помита цялата земя, всичко това според мен е породено от чувството на неудовлетвореност, което хората изпитват към състоянието, в което се намира светът днес. Това, което е сега, вече не върши работа и дори започва да се превръща в тежест, която обременява по някакъв начин. Подобно желание за промяна е заложено и в пиесата.
Какво научи от партньорството си на сцената с Мариус Куркински (с когото се срещаш отново след “Ревизор”), Валентин Ганев и Светлана Янчева, чийто опит сигурно е бил безценен за по-младите актьори в един толкова сложен спектакъл?
- Определено! Бях много респектиран от факта, че ще си партнирам с тях, но това бързо трябваше да премине, за да не ми пречи в процеса на конкретната ни съвместна работа. В началото репетициите са доста по-свободни и има шанс за много повече импровизация като опити, които се правят върху дадена сцена. И тогава бях силно впечатлен от тяхната изключителна рефлективност, от свръхбързите им реакции. За мен срещата с тях беше голям урок и по професионализъм, и по отношение към работата. Трудно ми е да предам с думи онова, което съм научил от тях. По-скоро става дума за един интуитивен процес, който ми помага, гледайки ги как работят, да си направя някакви изводи, да стигна до нови избори и решения. И съм изключително благодарен и на тримата за отношението и вниманието към мен и за партньорството, което успяхме да създадем.
С Явор Гърдев си говорихме, че сте положили изключителни усилия да овладеете мелодиката на Шекспировото слово, без по този начин да пренебрегвате логическите ударения и смисловите акценти в пиесата. Това ли беше най-сериозното изпитание, с което трябваше да се справяте в хода на репетиционния процес?
- За мен всичките изпитания бяха достатъчно трудни, но това беше наистина едно от най-трудните. Тук има един важен проблем, свързан със съчетаването на ритъма и логиката. В повечето интерпретации на „Хамлет”, които съм гледал, ние чуваме какво говорят героите, но до нас не достига конкретният смисъл на думите, а го възприемаме по-скоро като някакъв текст, за който знаем, че съдържа в себе си част от мъдростта, запазена за вековете. Разбираме, че група мъдри хора говорят за смисъла на съществуването, но тяхното слово автоматично преминава през съзнанието ни, без да оставя конкретни следи в него. Целта на упражненията, които ние правехме, беше, без да се губи ритъмът, текстът много по-директно да стига до зрителите и задължително да преминава през съзнанието им, т.е. през осъзнаването на това, което се говори, а не то да остава в пространството просто като някакви мъдри текстове. С риск например да се загуби аурата на монолога “Да бъдеш или не” за нас беше важно публиката да вникне в смисъла на думите, в това защо точно тези думи са подредени точно по този начин, точно в този монолог и на това конкретно място в пиесата. Това беше наша цел.
Как се роди идеята за този интересен пролог с караоке изпълнението като увертюра към същинската история в „Хамлет”?
- Г-н Гърдев много държеше линията Офелия-Хамлет да излезе на преден план. Винаги когато четеш или гледаш „Хамлет”, имаш усещането, че в тази история има събития и взаимоотношения, важни за нейния ход, които обаче се случват извън сценичното пространство, някъде зад сцената, обгърнати са сякаш с някаква пелена и остават невидими за публиката. На сцената те само се коментират. Такъв е случаят с взаимоотношенията между Хамлет и Офелия. Това е похват, използван от Шекспир и в други негови пиеси, но тук е като че ли най-ярко изразен. И решението на г-н Гърдев беше свързано с това да разкрие какво точно се случва във връзката между Хамлет и Офелия, как са се запознали (именно това илюстрира началното караоке), как тръгва тяхната любов, през какво минава и до какво довежда...
В “Ръкомахане в Спокан” имаш един впечатляващ монолог, в който демонстрираш, макар и в пародиен план, поредица от екшън сцени. Тук в „Хамлет” вече участваш в реален сценичен бой в духа на ренесансовите турнири по фехтовка. Разкажи малко повече за подготовката ви в това отношение с актьора Христо Петков! За първи път ли ти се случва да се дуелираш на сцената?
- Толкова професионално, да. Беше изключително трудно заради спецификата на оръжието. Като студенти в театралната академия винаги репетирахме подобни сцени с махнати предпазители на шпагите, за да си знаем, че това е опасно оръжие... Трудността е свързана не толкова с усвояването на движенията, те се учат, а да се изгради динамика на боя. Мисля, че има още какво да дадем от себе си в това отношение, за да изглежда боят достатъчно опасен в очите на зрителите, а в същото време да не бъде такъв за нас. Всичко е заучено и изчислено до най-малкото движение. С оръжие не може и не бива да се импровизира, тъй като винаги може да се случи някой фатален инцидент - да се развият предпазителите, да се отчупи връх и т.н. Чувал съм история за представление, в което връх на острие се чупи, хвърчи и се забива в ламперията на залата, на сантиметри от публиката. Затова импровизациите са неуместни. На първо място е безопасността. Защото страхът напряга зрителите и не е добре за представлението.
Със сигурност и самият ти си забелязал, че с всяка следваща твоя роля все повече нарастват ласкавите отзиви за играта ти и най-вече обичта на феновете към теб. Кое е онова обаче, което продължава да те държи здраво стъпил на земята и те предпазва от главозамайване и чувство на звездомания - нещо, което понякога се оказва пагубно за младите актьори?
- Не знам. Аз гледам наистина да се пазя от тези неща и да не мисля за тях. Благодаря искрено, когато някой иска да ми каже, че нещо в играта ми му е харесало, и това е единственото, което взимам предвид. Не чета какво се пише за мен. Иначе, ако започна да броя колко материали са написани за мен, каква част от тях са положителни и каква част - отрицателни, това значи да се занимавам с някакви неща, които не са съществени, не са същината на това, което трябва да правя. Много ще се радвам, ако успея да развълнувам някого, да го вдъхновя да направи нещо повече от това, което е правил досега. За мен е важно да се съсредоточа в работата си. Най-сигурният начин да комуникирам с хората е чрез работата ми. А това със звездите е много смешна история, въобще в света, не само в България. Какво значи звезда? (Смее се.) Ако дойде един голям метеорит и отнесе тази земя, няма да остане и спомен от човешката история и дори тези въпросни звезди с всичките им велики открития и постижения ще изчезнат в небитието.
Какво ти предстои оттук нататък след премиерата на „Хамлет”?
- Преди всичко почивка. През последните две години ми се натрупаха няколко проекта един след друг, между които съм имал не повече от месец време да се възстановя физически и да натрупам свалените по време на репетиции килограми. Бих искал малко да си почина, да почета, да погледам филми, да послушам музика - активна почивка, която е важна за мен, помага ми да се развивам и ме зарежда с енергия, за да мога после отново да се заловя с работата си.
(в. Преса, печатно издание, брой от 311 от 15 ноември 2012)
Мобилна верси
RSS
