41835 | 4 ноем. 2014 | 16:19

Социално напрежение има навсякъде в Европа. Когато няма пари за наводнения, безработни, пенсионери, лекарства, а има за нелегални емигрант

Две световни войни през 20 години, и двете започнали от най-малкия и тесен континент, накараха европейците да седнат на масата и да създадат съюз, който да сложи край на конфронтацията в Европа. Като основен виновник за всички беди бяха посочени национализмът, патриотизмът и всичките им производни. За дълъг период от време това станаха най-мръсните думи в европейския политически лексикон. Особено след като поколението на 1968-а пое юздите на Европейската общност.
Разбира се, имаше хора като Шарл дьо Гол, които мислеха отвъд тези рамки, но в крайна сметка те бяха принудени да отстъпят.

Тази генерация започна да продуцира своята политическа идеология (максимална свобода, мултикултурализъм, права на всякакви малцинства, налагане на нетрадиционното и причудливото, антирелигиозното, глобалното, универсалното) върху елитите в новоприсъединените източноевропейски страни. Тъй като

бедните роднини
идваха в европейското
семейство

без пари, без ресурси, без опит и подготовка, а и с недостатъците на тоталитарното си минало, управляващите либерални елити лесно им налагаха своя дневен ред и разбирания за обществото. Така източноевропейските преходи бяха конструирани не по възможно най-добрия начин. Няма как за тях да нямат своята отговорност и институциите на Европейския съюз и управляващите ги лидери. Апропо, някои от тях заемат възлови постове в парламентарни групи, европейски структури, паневропейски партии вече десетилетия наред.

Създаде се еврономенклатура, която започна да изпада и в кадрови застой. В битието си на еврохора някои от тях се изолираха от голяма част от останалите европейски граждани. Създадоха свой собствен свят, жаргон, вярвания, дневен ред. На проведените през май избори за депутати в Европейския парламент много отчетливо се видя, че има проблем.

Евроскептичните партии направиха исторически пробиви в редица страни. Отговорът беше поредната голяма коалиция между социалисти, либерали и представители на европейските народни партии. Първата политическа сила във Франция например – Националният фронт на Марин льо Пен, изпадна във фактическа изолация в Европарламента. Де факто проблем се оказаха мнозинството французи, които дадоха доверието си на нейната партия. Повърхността на европейското езеро отново привидно заспа. Отдолу влиянието и гласовете за евроскептичните партии нарастват.

Докога образувалото се статукво може да крепи само себе си? Един от стълбовете му -

Ангела Меркел, започва
да изпитва умората
на третия си мандат.

В Европа между левица и десница трудно може да се улови някаква разлика на ниво програми, идеи, послания. Такава остана само по цветовете на брошурките, които произвеждат. Всъщност „лошите“ партии, които избуяват из цяла Европа, са автентичните десни (Льо Пен), леви (СИРИЗА) и либерални (Фарадж) формации, които дълги години бяха задушавани от глобалистките и еврократски лобита в европейската политика.

В този контекст се съставя новото българско правителство. Стана ясно, че управляващият в момента коалиционен европейски елит има само една претенция: в бъдещия кабинет да няма никакви формации, етикетирани като националистически, патриотични или евроскептични. Българските избиратели обаче вкараха в парламента една дузина субекти и отделни депутати, които най-малкото гравитират около подобни идеи - Патриотичния фронт, „Атака“, АБВ, части от ГЕРБ, БСП, БДЦ (бившата ББЦ), че дори крило в ДСБ.

Мнозинството в Европарламента не иска тази линия в политиката. Не само в България, а и в Унгария, Хърватия, Франция, Италия, Великобритания, Австрия… Смята подобни партии за непродуктивни. Конюнктурният привкус е, че в Украйна ги приемаха за съюзници и партньори барабар с въоръжените им крила. В България, която е пълноправен член на Европейския съюз, обаче, се мислят като врагове. Всеки, който изрази малко по-различно мнение, бива етикетиран, заклеймен и дамгосан. Така дори от подобни формации да се чуят конструктивни, смислени и полезни за страната предложения (което не е рядкост), те биват априори отхвърляни под напора на медийната вълна, вдигната от групата услужливи либерални коментатори.

Любопитното тук е, че често сме свидетели на странни съюзи, като например по наболелия политически въпрос за изграждането на ограда по южната ни граница, където

интересът на глобалисти
и наркотрафиканти

съвпада напълно - за тях съоръжението не бива да се строи.

С какво толкова евроскептичните и патриотични партии дразнят водещи политици от ЕС?
На първо място, с това, че идват, за да променят съюза и начина му на функциониране. Имаме статукво и промяна. Носителите на промяната се борят за засилване на ролята на националните правителства, икономически протекционизъм, ред в обществото. Статуквото се бори за мястото си. В повечето случаи историята е показала, че не е на страната на статуквото. Динамиката в баланса помежду им вече започна да се променя.

Показателен е примерът с Турция. Либералните лобита повече от 50 години подмамват южната ни съседка и я „мотаят“ пред вратата на общността. Грехът на десните партии е, че заявяват на глас, че приемането е невъзможно. И тук идваме до един ключов европейски проблем - лицемерието. Може да го правиш, но не бива да го казваш. Откровеният разговор за живота, обществото и политиката всъщност е само метафора. Това липсва на европейските избиратели и затова партиите, които са директни в изказа си, разширяват влиянието си. Турците не са глупави и също започнаха да оценяват ситуацията. Близък модел се прилага и към руснаците.

Евроскептичните
партии са най-добрият
индикатор

за проблеми в обществото. Социално напрежение има навсякъде в Европа. Когато няма пари за наводнения, безработни, пенсионери, лекарства, а има за нелегални емигранти, нови коли за политици и спорни проекти, чувството за несправедливост сред хората главоломно расте. Нещата с радикалните ислямисти в Пазарджик излизат от контрол. Колкото и да се мълчи по въпроса, призивите им за джихад отекват в отделни медии и в социалните мрежи. Всеки социален дразнител рано или късно намира своя отдушник. Още повече при блокаж на всички възможни институции. Истината е, че доверието и справедливостта вече не са конвертируема валута в нашата политика.

В цялата ситуация ги има и комплексите на някои изкачили се в евростълбицата полуполитици, получиновници. Колкото по-малка и по-бедна е една страна, толкова по-вероятно е някой от тях да дойде и да си придава тежест в публичното й пространство, ако му се позволява. Положението ни на най-бедния член на европейския клуб автоматично ни поставя в неизгодна позиция. Всеки народ си има чест. Понеже ние все още сме няколко милиона и имаме дълга история, някой трябва да защитава националното достойнство, да показва характер, да демонстрира самочувствие, да говори разбираемо. Ако политиците от елита се страхуват или гнусят да го правят, тези, които могат, имат печеливш ход.

Не може да не отбележим и проблемната ситуация сред определяните като националистически партии у нас. На мнозинството организации са необходими изцяло нови етикети и марки -

смяна на послания

символи, реторика, програмни моменти, политики, визия, публично поведение. Липсата на по-модерни лица и експертност, агресивният на моменти тон, взаимните вражди, отсъствието на съвременен маркетинг и балансирано конструиране на външнополитическите реалности им пречат да стигнат до апатичните и по-умерените избиратели. Те ще увеличават присъствието си, но само в насипен порядък.

Изолацията на патриотичните формации у нас краткосрочно ще има положителен ефект, защото ще се приеме добре от Брюксел и ще запълни време за няколко официални срещи и дежурни конференции. Дългосрочно обаче изкарването им от уравнението ще е контрапродуктивно, защото изолацията на тази или онази обществена група, особено когато е в социален възход, е опасно. Политическите конструкции се раждат, променят и умират, но ние отдавна живеем в тази страна и оставаме отвъд техния срок на годност.