14314 | 5 ноем. 2014 | 16:53

Даже и на основния закон у нас продължава да се гледа като на “врата у поле”

5 август 2014 година. Президентът Росен Плевнелиев представя служебното правителство на проф. Георги Близнашки. А тъй като той го е назначил, то може да се отчита само пред него и се оказва независимо от парламента.

Мандатът е връчен, рулетката се завъртя. Най-логичният вариант е до седмица да имаме и правителство. Сиреч, с новия парламент и нов кабинет, пък ха дано и нов късмет! Дотук добре. Прескачам класическия български въпрос за близо едномесечното ручане на жабетата. Не мога да го сторя обаче с други два - за служебните правителства в България след 1989 г. и в по-общ план

за самия смисъл на подобна институция

Ако започна с второто, европейската и световната практика познават поне три варианта на взаимоотношения между законодателната (парламент) и изпълнителната (правителство) власт.

В САЩ например едното и другото взаимно се допълват и контролират. А пък след 5 ноември т.г. президентът Обама си е за ожалване - демократ под зоркия поглед на републикански Конгрес. Но ако това се случва нерядко в американската история, другото - президент без парламент или обратното - никога. Както никога, САЩ не са имали и „служебен президент“...

Добрата стара Европа познава случаи, когато един и същи парламент сменя кабинетите, но изобщо не спира да върши своите си законотворчески дела. Френските политолози определят подобно състояние като „република на депутатите“. Но и във Франция няма понятието „служебен премиер“...
Но в Белгия то не само съществува, но дори и „съжителства“ с редовно избран и работещ парламент. Даже последния път белгийците събраха очите на света с рекорд по продължителност на подобно „съжителство“ - 485 дни!

Е, няма да сме българи, ако не внесем нещо свое. Първата ни, Търновската конституция беше един добър превод на белгийската от 1831 година. Може би и от нея наследихме и в последната ни от 1991 г. идеята за служебно правителство. Този път обаче вероятно и от бързане, явно я преведохме лошо.

Първо, защото решихме, че може да съществува и вариант „правителство без парламент“, което в една „република с парламентарно управление“ (чл. 1 от основния ни закон) е правен, че и направо конституционен нонсенс. И второ, не предвидихме и възможността от „съжителство“ на новоизбран парламент с неизбран от народа, а назначен от един човек, пък бил той и президентът, служебен кабинет. А довчера (а формално и поне още седмица) тази възможност беше реалност!
В интерес на истината такъв странен „дуализъм“ е развълнувал част от българите още през есента на

вече далечната 1992 година

след провала на поискания от Филип Димитров „вот на доверие“. Вероятно някои все още си спомнят, че тогава 36-ото обикновено народно събрание (1991-1994) набързо го „прежали“, но нито се разпусна, нито пък се сети за служебно правителство, ами направо го подмени с кабинета на проф. Беров.

Но група „бдителни граждани“ (разбирай, 51 депутати плюс главния прокурор, по онова време Татарчев) не бяха съгласни с тази „подмяна“ и сезираха Конституционния съд (КС). Бих посъветвал по-любознателните читатели на „Преса“ да се запознаят с неговото решение № 20 от 23 декември 1992 г. То е толкова витиевато (но все още в сила), че веднъж вече породи (а сега беше на път да повтори) поредния скандал между политическите сили.

Вероятно и за да угоди на тогавашния президент, който вече много си харесваше Беров и вече още по-много мразеше СДС, КС сътвори истинско правно чудо.
В резюме, ако правителството падне след успешен вот на недоверие, парламентът се разпуска и се назначава служебен кабинет до провеждането на нови общи избори. Ако обаче, както беше с Димитров, премиерът не получи поискан от него вот на доверие, от всичко това съвсем няма нужда - просто следва ново завъртане на рулетката и готово. Както и стана, а в резултат на завъртането Беров управляваше с мандат на ДПС.

В престараването си обаче КС малко и попресоли гозбата по темата за правомощията и отговорностите на евентуално служебно правителство. От една страна, му предписа срок на съществуване от „приблизително три месеца“. От друга страна, му възложи права само по „текущите въпроси на вътрешната и външната политика“. И накрая обяви, че то се отчита само пред този, който го е назначил, т.е. пред държавния глава, макар и в една парламентарна, а не президентска република.

Последиците от това „соломоновско“ решение не закъсняха. След първото в историята на прехода ни служебно правителство, на г-жа Ренета Инджова (октомври 1994 г. - януари 1995 г.), на власт дойде БСП. И първото, което поиска, беше „отчет“ за свършеното, докато е била отбита от властта. Естествено, не го получи, а отказът беше мотивиран с все още „прясното“ решение на КС пред кого точно отговаря служебният премиер. Но разправиите си бяха качествени...
На втория служебен кабинет, на г-н Софиянски (февруари - май 1997 г.), логично никой не се сети нито да му иска отчет, нито да го пита дали не е превишил правомощията си, особено по повод въвеждането на валутния борд и внесената от него молба за членство на България в НАТО. Но причината беше леснообяснима - от едно правителство на СДС властта отиде в друго, пак на СДС...

Политическите страсти като че ли пожалиха третия служебен кабинет, на г-н Райков (март - май 2013 г.). И тук обяснението е просто - по-важното беше, че „народното недоволство свали ГЕРБ“, „взехме му на Бойко властта“ и... „айде, наш`те“. Да, ама след година се оказа, че част от „наш`те“ вече не са чак толкова „наши“.
И ето ти последното (засега) служебно правителство. И то, както и предходните, на власт

„приблизително
за три месеца“

както вярно беше отгатнал през 1992 г. КС.
След Александър Цанков и Богдан Филов това е третият университетски професор - премиер на „модерна“ България. За първите двама историята вече се е произнесла. За последния предстои. Макар че като гледам как са му се наточили от вси страни...

А са му се наточили доста основателно. От една страна, най-вече с кадровите си решения той си навлече трайно неистовата омраза на бившата си партия. И хич неслучайно БСП веднага се юрна да иска и специален „закон за служебното правителство“. От друга страна (и което е много по-важно), защото служебният премиер завеща на следващото редовно правителство задачи, непосилни в сегашните ни условия. Прелиствам отчета за свършеното от кабинета му и направо оставам стреснат от мащабите на „текущите въпроси“, които си е бил поставил за „приблизително“ 90-те дни, които „онова решение“ на КС му е отредил като „дълголетие“.
Сред тях са поне пет „стратегии“ - „по реформите в енергетиката“, по „актуализираната реформа за съдебната система“, по „Националната програма „България в НАТО и европейската отбрана - 2020“, по „устойчив модел за пенсионна реформа“ и „за развитието на висшето образование“.

За гарнитура са добавени и опашати хвалби, като „организирахме честни избори за 43-то Народно събрание“ и „възстановихме нормалния диалог с ЕК“. Първото го видяхме с очите си всички. Пред урните не можеше да се разминеш от честен цигански електорат. За второто май от август до ноември не разбрахме не само у нас, но и в Брюксел.

А иначе пред такъв размах на управленски и творчески амбиции бледнее образът на който и да е ударник на комунистическия труд. По-лошото обаче е, че по този начин отиващият си служебен кабинет предварително вменява вината за практически неизпълнимите си обещания на бъдещите управляващи.
Но най-лошото е, че макар и начело с „конституционалист“, той за пореден път показа, че даже и на основния закон у нас продължава да се гледа като на „врата у поле“.

Ами щом и тази „врата“ допуска свободното преминаване покрай нея, да вземем и да я сменим. И в бъдещата конституция даже да забравим думите „служебно правителство“ в нашенски вариант.