27156 | 7 ноем. 2014 | 16:04

Интервю на Мариела БАЛЕВА за чупливостта и безпринципността в политиката

Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при БАН. От 1975 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал. Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в. Проф. Пантев е бил три мандата депутат от Коалиция за България.

Проф. Пантев, след цял месец преговори най-накрая политическите сили стигнаха до споразумение и правителство ще има. Защо толкова трудно в България партиите са готови да правят компромиси?
- Компромиси има разни. Въпрос на степени. При тях има позитиви и негативи в съдържанието на тази дума. Така и не разбрахме как страстните декларации за „дълбоки различия“ бяха размити в правителствено участие за благото на отечеството. Това разбирателство би било прието, ако нямаше толкова патетично изразена несъвместимост седмица преди това. Когато компромисът надделява принципа, вече мислим за мекотела безпринципност.
Погледнато отстрани, повечето срещи на кисели и усмихнати лица напомняха бутафория, при която не знаем какво са искали и какво са приели от другите. Но остава един важен въпрос - никой у нас не следва да търси и да се радва на провала на това правителство. Ото фон Бисмарк казва, че правителството не трябва да бъде любимо, а търпимо. Следва да подкрепим тогава този кабинет, ако отговаря на втората част от сентенцията на германския канцлер.

- Българинът по характер невинаги е компромисна фигура. Всъщност кога нашият политик е склонен да съжалява повече - заради направен компромис или когато не се е съгласил да го направи?
- Точно обратното. Българинът, въпреки че не одобрявам това съществително като употреба, е уязвим, склонен и приемащ компромисите. Нека напомня непривлекателната баналност, че бяхме най-великият приятел на още по-великия Съветски съюз, а днес сме в спор с Албанияза най-американофилска нация в Югоизточна Европа. Компромис се прави във времена на кризи и реформи. Но компромисите имат граници, защото по правило приемането на един автоматично води до друг и други. Отново търсим спасение, реформи и възраждане. Но аз ви питам кога не сме били в криза и в порив към реформи?

- Точно в това е въпросът, професор Пантев. Няколко поколения назад, ако ги попитаме, сигурно ще кажат, че откакто се помнят, все са в криза.
- Всяка партия може да сe назове патриотична или реформаторска. Може да се назове и Партията на ангелите. Но значителна част от стари и нови спасители в съвременната политическа панорама се занимаваха тъкмо с реформи и с преодоляване на кризи. И сега започват отново - това е даже комично. В българското историческо наследство има две противоречиви среди - от една страна, силни егалистични тенденции, когато още през Възраждането ратаите са сядали редом до чорбаджиите на масата, а в същото време моралният климат на нашето общество винаги е осъществявал поява, разрастване и трайност на всякакъв авторитаризъм. Днес виждаме рецидив на този отколешен порок.

- Има ли примери в българската история за това?
- Всяка историческа аналогия е условна, защото определена ситуация от миналото не може да бъде напълно възстановена. У нас през 1919 г. има коалиционно правителство от земеделци, социалдемократи и народняци. Кратко и неефективно. Коалиционното управление носи цяла гама от рискове, което еднакво се отнася за бенефициентите и потърпевшите от едно такова управление. Звучи съвременно, нали?

- Да не би да не смеете да произнесете на глас скептицизма си? В сегашното правителство също има от тези партии, за които споменавате?
- Ние не страдаме от толкова болезнена амнезия, за да не си припомним това, защото не може да си правил 15 години реформи и демокрация и да започваш сега отначало.

- Като бивш депутат от левицата, макар никога да не сте членували в партия, смятате ли, че БСП сбърка, като не се съгласи да участва в управлението? А другата част от лявото пространство - АБВ, имат представител в правителството, заявиха, че ще го подкрепят.
- Бих разместил като словесна инверсия двете състояния на двете партии. Ако БСП участваше в правителството, това щеше да бъде поредната стъпка към безпътица. При участието на АБВ в управлението с подозрение се замисляме за мoтивите при нейното създаване и функционално предназначение.

- Какво искате да кажете, упреквате ли в нещо хората на Първанов - ето, те смятат, че са направили компромис в името на стабилността на страната? И всъщност, говорейки за идеи и ценности днес - както се чува от „Позитано“, да не стане така, че да останат зад борда?
- Не мога да упреквам хора, които продължавам да уважавам. Но ще направя още един намек. Когато студента на изпит започваш да му пишеш от двойка до шестица, по-добре е да започнеш от двойката, отколкото ако го приемеш с шестица, а той да стигне до крайното ниво.

- Бойко Борисов помоли ДПС да не гласува за правителство, това поражда отново много въпроси за толерантността и търпимостта у нацията ни. Защо е тази омраза между различните етноси у нас, политиците ли са виновни за това?
- Ние, българите, не сме иманентно толерантни към всички разнолики по вяра и език от нас. И ако говорим за нетърпимост към другите, това ни напомня, че България винаги е имала нужда от врагове, за да смекчи собствената си безпомощност. Ние сме най-нетърпими към себе си и поради това избледнява нашата нетолерантност към другите. Българи мразят българи – това е етнокултурната картина на нашия свят. Помните ли, че преди петнадесетина години нямаше патриотично предаване, в което за всичко да не бяха виновни сърбите. Оттам дори идваха опасни метеорологични вихри. Добре, сега Сърбия не пречи на нашето европейско величие. Трябва ни някой друг. Но търсим полезния грешник, за да не погледнем и вникнем вътре в себе си. Вероятно ще търсим и други злодеи, само да не сме ние.

- Напоследък политиците предпочитат да комуникират в социалните мрежи, дори казват, че Фейсбук се е превърнал в официоз – отговарят си едни на други с песни с култови текстове и заглавия, правят си нещо като Фейсбук серенада. Намирате ли това за нов и модерен начин на комуникация? Какво би им казал дядо Славейков или Алеко днес?
- В предговора към „Черния обелиск“ Ерих Мария Ремарк пише, че двадесетият век е векът на масовата култура и масовото варварство. Много ясно, че когато нещо става общодостъпно, то подлежи на опошляване. Но не можем да се върнем към умрялото време на Славейков и Алеко просто защото масовите комуникации са част от технологическия прогрес. Съвсем друг е въпросът, че в момента информационната война като последствие и генератор на крайности е не по-малко опасна, отколкото всички горещи и студени войни.

- Докъде може да ни докара политическият хаос, за който пророкуват немалко анализатори напоследък?
- Намирам, че светът е в политически хаос поради липса на политика на идеите. А при нас този хаос е увеличен под лупата на прочутата ни адаптивност и кръшно чуплива преориентация. Има тъга в това, но това не е чак толкова ново нещо в нашата политическа история.

- Покрай драмите около правителството други събития потресоха хората – самозапалване на млада жена, фалит на банка... Защо толкова черна е картината около нас, все едно примка е хванала за гушата клетата България?
- Има мрак около нас. Поради безпомощност и липса на посоки. И ако мърморещи старци като мен напомнят отминали добродетели, това не означава, че не оценяват хубостите на този свят. Но не можем да отминем с безразличие, че съвременните младежи мечтаят да бъдат диджеи, футболни звезди, банкери и предприемачи, но не и поети, пилоти, учени и мислители. Намирам това за непреодолимо, защото вулгарни хора раждат вулгарни наследници и ги възпитават във вулгарност.
Щастливо ли ще бъде детето ви, чака ли го бляскава кариера, ако му внушавате някогашните добродетели за порядъчност. Нима то не вижда на телевизионните екрани и не чува в разговор на възрастните, че основният мотив са парите, а героите са детективи, обирачи на банки, представени като хитреци и поразсъблечени хубавици. Не зная как ще преодолеем това, защото смятам, че вече е невъзможно.

- Знаете ли, изследване на БАН посочи преди ден, че за годините на прехода 1,6 млн. българи са напуснали страната, половината от тях са между 20 и 39 години, а 640 000 от тях са с висше образование! Какъв е коментарът на историка за тези потресаващи данни?
- Избирането на друга родина има битов характер и в него няма нищо укорително. Но и нищо романтично. Хубаво е, че тези хора са решили така да устроят живота си, най-вече живота на децата си. Но когато майка ви е болна, вие не я напускате, дори и да знаете, че на друго място ще живеете по-хубаво …

- Един учител от Казанлък - физикът Тео (Теодосий Теодосиев) стана много популярен - въпреки мизерията, в която живеем, той е намерил начин да помага на децата и да ги учи безплатно, а те да вземат медали от световни олимпиади. Малцина обаче са като него, защо?
- Учителството, на което съм потомък, не може да възстанови привлекателния си образ от Възраждането. Защото то е част от нашата делова съвременност. Има нещо тягостно в това, че най-благородните дейности на човешкия ум - медицина, наука, изкуство, култура, са повече комерсиализирани, отколкото другите обществени дейности.

- Напоследък има толкова апокалиптични новини, че човек си мисли, че живее на Дол ната земя. Много ли е трудно един народ като нашия да повярва, че може да живее и на Горната земя и че не го заплашва непрекъснато някоя триглава ламя?
- Още не сме стигнали дъното. В далечна историческа ретроспекция сме скачали само когато ни ударят много тежко. Дотогава леките удари са ни приспивали, а често пъти са спели и самите будители.