23565 | 8 ноем. 2014 | 15:58
Това обаждане е важно за вас! За какво иде реч ли? Общо взето, живот като песен - телефон все ни свързва, телефон ни дели...
Обществото ни дълго се развиваше шеметно, развиваше се като изтървано кълбо прежда, та беше логично да объркаме конците.
И чухме какъв ли не повик. Такава беше повелята на онова дълго време.
По-възрастните си спомнят повика „Във всеки дом - телефон!“. Как му се радвахме, а? Та нали у нас всичко се уреждаше по телефона... А и бяхме законни наследници на бащиния повик „Умри, но свръзка дай!“.
Голяма работа е телефонът! Седиш си вкъщи и чакаш да ти се обадят. С нетърпение чакахме да ни съобщят, че е дошъл комунизмът. Понеже беше крайно време да дойде във всеки дом. Което ще рече - и в твоя. Да си изуе патъците и да влезе по чорапи. И да не му миришат краката.
Ех, и ти - доволен, и той - доволен. Така де - комунизъм е това, няма да се скита безцелно по улиците, я! Пък и на вратата ти пишеше „Образцов дом“. Беше истина. Ред имаше в твоя дом. И дисциплина. Всичката мека мебел недвусмислено говореше за твърдия характер на стопанина. Телефонът наистина навлезе във всеки дом. А за тия, дето нямаха домове, монтираха улични автомати.
Обаче от комунизма - ни вест, ни кост. Системата се оказа калпава. Телефонната, де. Дето се вика - ало, грешка! Но ако човек е склонен да се учи от грешките си, трябва да знае, че телефоните предоставят големи възможности. Току се включиш в чужд разговор. Веднъж попаднах на някакъв (явно стара кримка!), който каза:
- ...Страцимире, братко, чуй ме! Навремето нал’ се борихме за комунизма? Откъде го измислиха тоя социализъм?
Не повярвах на ушите си. Говори ли се така? И хич не се обадих. Нито съм Страцимир, нито съм му брат, нито съм се борил навремето. Затворих най-съзнателно. Защото някои неща не бяха ни за приказване, ни за слушане. Не съм вчерашен - ало, грешка!
После излезе друг повик: „Във всеки дом - микрофон!“. Защото времето беше такова - време на пълна гласност. Пък някои не чували... А микрофонът е като крушката - има си опашка. Та се наложи от всеки дом поне един да дава писмени показания. Защото какво е гласност без писменост? Казаното вятър го вее, а написаното остава. За да няма после „Ало, грешка!“.
Е, след време уж всичко си дойде на мястото. Само като си помисля: първо ни развиваха за едно, после ни навиваха за друго...
Но все се надявам някога да си сложа на вратата табелка с надпис „Образцов европейски дом“.
...Такива си ги мисля, докато чакам сметката за телефона. Знам, че ще ми настръхнат косите, ама няма как - моите обаждания са важни за тях.
Но при положение че е пазарна икономика, а грешките трябва да се плащат, колко ли ще дадат за нашите?
Мобилна верси
RSS
