42717 | 9 ноем. 2014 | 11:40

Кацал съм с МиГ-23 на летище “Балбек” в Крим

Като пилот във ВВС се уволних през 1989 г. Завърших Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия през 1961 г.

Този випуск е единственият у нас без авиационна жертва. Ние не оставихме майки с черни забрадки, жени вдовици и деца сираци.

Летял съм на всички типове изтребители, без МиГ-29, които бяха на въоръжение. За времето си всички бяха добри и много надеждни самолети. След 10 ноември, когато започна съкращението на армията и на ВВС, първо посегнаха на изтребителите МиГ-23. Защо ги ликвидираха, нямам обяснение, но бяха много добри бойни самолети. Пет години съм летял на тях. Те имаха система за автоматично управление. Това означава, че полетът може да се програмира и самолетът

да изпълни сам заход за кацане

Ние съкратихме сериозно армията си, докато Турция и Гърция не махнаха нито един войник. Сега се твърди, че политиците, а не военните, ще опре­делят какъв нов изтребител ще купим. Навярно защото те прогнозират армията в какви мисии ще участва. Моето мнение е, че войската ни трябва да се учи да брани Родината, а не да ходи на мисии зад граница и да воюва срещу чужди народи. 18-и изтребителен авиационен полк, който командвах, бе базиран на летищата в Доброславци и Габровница.

Полкът бе въоръжен с МиГ-23. Тогава имахме 36 бойни самолета и осем учебни. Неговата главна задача бе заедно с Първа зенитноракетна бригада и Първа радиотехническа бригада (локаторите - б.а.) да предпазва и да не допуска разузнаване и удари от въздуха по обекти на територията на страната и на войските, западно от линията Русе - Свиленград. Тоест, охранявахме две трети от територията на страната. Това бе нашата зона за отговорност с особено внимание към София, Перник и Кремиковци. Разбираемо е, защото това са едни от най-важните стратегически обекти на държавата. София - като столица, Кремиковци - тогава бе най-големият металургичен комбинат на Балканите, Перник - заради металургичния завод, рудниците и топлоцентралата. Така че основната ни задача бе да предотвратяваме удари на противника със самолети и ракети.

През 1986 г. нашият авиополк участва в дивизионно тактическо учение с предислоциране в нов район извън страната - на полигона „Ашолука“ в СССР, до гр. Астрахан. Тогава за първи път наши пилоти участваха в стрелби на полигон зад граница с родни МиГ-23. С изтребителите прелетяхме до Астрахан. Това са 2250 км в едната посока. От България излитахме през пет минути по двойки, общо 12 изтребителя. Наложи се да кацнем междинно на летище „Балбек“, до Севастопол в Крим, за дозареждане с гориво. Самото летище е на брега на Черно море. След като заредихме изтребителите, се отправихме към Астрахан. Там на полигона в пустинята ни бяха планирали да свалим четири мишени на малки, средни и стратосферни височини в насрещен курс с бойни ракети. Като казвам стратосферни височини, имам предвид над 12 000 метра. Дотогава такива задачи не бяха изпълнявани от нашата авиация. Справихме се блестящо и руснаците ни

поставиха оценка „отличен“

Астрахан е разположен до р. Волга, а летището е на десния бряг на реката. Полигонът пък бе доста далече в пустинята. Руснаците се отнасяха много добре с нас, приятелски, като братя. Не мога да се оплача от битовите условия и от храната, които ни предложиха. С шефа на центъра полк. Меляхов дори летяхме заедно за разузнаване на времето.

По линия на Варшавския договор руснаците често ни пускаха самолет „нарушител“ за проверка на дежурните сили и средства (сега същото го правят и от НАТО - б.а.). Искаха да видят дали навреме ще се вдиг­нат изтребителите и дали ще прехванат „нарушителя“. А ние го прехващахме с учебни пускове. Има си специална фотоапаратура, която фиксира действията на пилота - самия захват и пуска. После данните се снемат, дешифрират и анализират. В командния пункт на полка се изобразява целият полет на „нарушителя“ и на дежурните изтребители. Ако има отклонения от страна на пилотите, се правеше разбор. Посочваше се какви са грешките и какви биха били последствията, ако ситуацията е реална. Руснаците

въобще не ги интересуваше какво е времето

- сняг, дъжд, студ или пек. Това нямаше никакво значение. Пускаха „нарушители“ и ние трябваше да се справяме. При бойно дежурство сме излитали при всякакви условия, защото така ще бъде в една реална война. Ако времето не позволяваше обратно кацане в Доброславци, приземявахме се на летищата в Габровница или в Граф Игнатиево. Постоянно имахме два дежурни изтребителя - в Габровница или в Доброславци. Това означава, че София се пазеше денонощно от два бойни самолета (сега са два в Граф Игнатиево за цялата страна - б.а.). Особеното бе, че сутрин дежурните изтребители се сменяха на изгрев-слънце, а тези, които трябваше да застъпят в нощно дежурство, се сменяха 30 минути преди залеза. Това бе необходимо, за да могат да се подготвят за нощта. Отделно дежурни самолети имаше и в Узунджово, Равнец, Балчик, Граф Игнатиево.

Бойните дежурства и ученията бяха изключително важна и отговорна задача. Но от особено значение бе работата с хората. Военната професия е рискова и затова командирът трябва да притежава умения да ръководи колектив. Като началник съм се сблъсквал с какви ли не съдби и случаи. Командният пункт (КП) на полка бе на Ломски форт на околовръстното шосе на София. Една късна есен там се запали спалното помещение на войниците, изгоря целият втори етаж. Добре, че бяха успели навреме да изнесат автоматите.

Един войник палил печката в спалното, но за по-бързо разгаряне исползвал керосин. Разлял неволно от горивото по пода и когато печката лумнала, пламнал и керосинът. Той се уплашил и избягал. Аз отидох, когато пожарната вече бе угасила огъня и един огнеборец пишеше протокола за произшествието. Извиках началника на КП, бе един майор, и го попитах къде е войникът. Той ми отговори, че е в ареста. Наредих му да го доведе. Беше много мило и симпатично войниче и трепереше от страх.

Разказа ми, че е от София, близките му също били от столицата. Никога не е бил на село и не е виждал такава печка. Попитах го дали някой от поделението му е обяснил как се пали такава печка и се оказа, че никой не му е рязяснявал нищо. Наредих отново на майора да върне момчето в ареста и да се яви при мен. Думите ми към него бяха следните: „Ако искаш пиши, ако искаш помни. От този момент броиш 30 денонощия, след което ми докладваш, че всичко е наред, за да дойда да проверя дали спалното е възстановено, както е било. Утре изваждаш боеца от ареста и му разписваш книжката за пет дни награда домашен отпуск от мен. След това отиваш с него до спирката, лично го качваш на автобуса, стоиш, докато рейсът не тръгне, след което си свободен. Трябва да видиш, че той си е заминал за дома.“ Всичко стана, както заповядах. На 30-ия ден спалното на войниците блестеше като образцово. А боецът се върна жив и здрав. Защо го пуснах, след като бе направил такава жестока беля? Макар че момчето трепереше от страх,

в ареста бе защитено

Там нищо не можеше да му се случи. Но след като излезе, можеше да посегне на живота си и да се гръмне с автомата, ако проговори съвестта му, защото се чувстваше много виновно. Ето това бе страшното. Предвидих и този вариант и не биваше да допусна да се случи. Затова го наградих с домашна отпуска - да отиде при близките, да се успокои. А на майора наредих лично да го качи на рейса, защото от поделението до спирката също можеше да направи белята, ако реши. А след като вече е в рейса, в случай на фатален край всякаква отговорност отпадаше от нас. Но така или иначе тази драма приключи благополучно. Винаги в подобни ситуации е необходим индивидуален подход. Няма универсална рецепта как трябва да подходи командирът. Той трябва да решава според обстоятелствата.