26454 | 10 ноем. 2014 | 08:27

Изложба показва как през 50-те и 60-те са се борили срещу култа към личността

Вълко Червенков (първият вляво) и Тодор Живков (последният вдясно) в далечната от Априлския пленум 1953 г. Петилетка по-късно местата на двамата на мавзолея са разменени. 

Днес в Музея на социалистическото изкуство се открива изложбата „Десталинизацията - дилемата на едно противоречиво десетилетие (1953-1964)“. Тя е част от президентската инициатива „25 години свободна България“ и е партньорски проект на Държавната агенция „Архиви“, Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Националния музей на българското изобразително изкуство и Комисията по досиетата.

Подбраните материали показват малкоизвестни и неизползвани досега исторически документи и снимки за процеса, популярен с термина „десталинизация“. Тоест става дума за събития срещу култа към личността на Сталин не само в България, но и в страните от Източна Европа.

Вечерта на 3 март 1953 г. група млади хора, преодолели страха си, залагат взрив под паметника на Сталин в Парка на свободата (сега Борисовата градина). Пораженията по паметника са нищожни, но оригиналът, наричан още Бащата на народите или Бащицата, умира два дни след това.

„Причината, която ни накара да поставим бомбата на статуята на Сталин, е тази, че ние смятахме, че Сталин и съветската държава не са ни донесли свобода. Денят 3 март го избрахме за това, защото искахме да докажем, при все че се говори, че българският народ е свободен, че в България има хора, които са лишени от свобода.“

Това пише в протокол от разпита (12 май 1953 г.) на Васил Дичев, участник в групата, заложила взрива под паметника на Сталин. Документи, както и фотоси от онези дни могат да се видят още в началото на изложбата, наредена в Музея на социалистическото изкуство. Всъщност на 25 големи табла организаторите показват дилемата на противоречивото десетилетие 1953-1964 г., наречено десталинизация.

След смъртта на Сталин започват и първите опити на открита съпротива срещу комунистическия режим в държавите от Източния блок. Това са години, свързани с реалните надежди на мнозина за отхвърляне на съветския модел на управление, първите опити за пробив на Желязната завеса. В България процесът тръгва плахо и до известна степен „плакатно“.

Въпреки че от днешна гледна точка изглеждат наивно опитите на отделни представители на интелигенцията, дейци на културата и изкуството, да излязат от задушаващото ги партийно менгеме, те все пак доказват, че не всичко е докрай изгубено. Опитите им обаче получават бързо възмездие от официалната, т.е. партийната власт: уволнени са редактори на вестници (от „Отечествен фронт“ Владимир Топенчаров и Васил Акьов), спрени са отделни спектакли („Импровизация“ на Валери Петров и Радой Ралин), дори цели театрални колективи като Бургаския театър са разгромени. Преди премиерата са спрени филми като „Партизани“ („Животът си тече тихо“) на Бинка Желязкова и Христо Ганев или пък са прибрани от прожекции непосредствено след премиерите („На малкия остров“ по сценарий на Валери Петров и „Невероятна история“ на Радой Ралин). Художниците и писателите също имат своите изключени от редиците на партията, спрени са изложби, неиздадени стихосбирки, не липсват и изключени от съответните творчески съюзи.

Работен момент от филма „Партизани“ („Животът си тече тихо“). На кадъра са Бинка Желязкова (режисьор) и сценаристът Христо Ганев (с шапката).

Важно място е отделено на бележките на Вълко Червенков по беседата му с главните редактори на някои столични вестници и др. На 13 януари 1954 г. по повод „вредната практика за издигане в култ личността му“ първият човек в държавата е написал: „Култът е признак на слабост, идолопоклонство. Той е проява на безпомощност и неверие в силите на Партията... Трябва да се издига името на Партията, а не на личността, каквато и длъжност да заема, на какъвто и връх да се намира.“

В множество документи са показани вътрешнопартийните борби, от които се вижда как „неудобни“ висши комунистически функционери са отстрелвани един по един чрез различни интриги. Много любопитни са таблата, на които може да се проследят репресиите срещу представителите на интелигенцията и творците на изкуството.

Случаят с първия спрян преди премиерата филм „Партизани“ (1957 г.) на Бинка Желязкова и Христо Ганев е показателен за случващото се преди повече от 50 години. Спрян е с помощта на аргументи далеч от територията на изкуството. Някои реплики от обсъждането на филма са от бивши партизани от отряда „Чавдар“. Ето какво сочат избраните документи, показани на изложбата.

Част от траурната процесия за Сталин в Москва. Никита Хрушчов в компанията на Лаврентий Берия и Чжоу Енлай (от дясно на ляво).

Според военен другар „партията съвсем липсва“, друг е категоричен, че „този филм не трябва да се пуска на екран“. Трети другар - и той без име, казва: „В този филм има повече, отколкото в един холивудски филм - „целувки, голи крака, въртележки и гръмотевици“, когато са нужни на сценариста, има „самоубийства“, „зози“ (кокони - б.р.), „суинги“ и още много работи има. Но от филма няма да има полза нито партията, нито нашият народ, защото на какво ще ни учи този филм?“. Подп. Божилов пък направо отсича: „Пускането на този филм ще бъде удар срещу славното партизанско движение. Нима трябва всички отрицателни явления да се приписват на партизаните?“.

Полк. Желязко Колев говори за опитите си да накара Колката (партизанското име на Христо Ганев) да не прави този филм. „Не можахме да го превием“, признава той и допълва, че „Колката е сбъркал с тематиката - този филм може да даде материал на нашите врагове да говорят срещу партията и партизанското движение“.

Според Христо Боев, който напълно отрича филма, „този филм ще допринесе за изостряне на омразата срещу партизаните, срещу комунистите. Моите селяни, като си отида на село, ме питат: ти ходиш ли с кола, возиш ли се на кола?“.

Разказана е в документи и историята на една стачка в Бургаския театър. А стачка по времето на социализма звучи доста страшно. След като един ден им съобщават, че театърът ще се закрива, 27 души от театъра си подават оставката. Писателите също не са подминати. Фотоси показват карикатури и епиграми от Радой Ралин, както и докладни записки до ЦК на БКП „във връзка с изложение на граждани срещу него“ и т.н.

При художниците са разгледани частни случаи, единият е свързан с Бенчо Обрешков. В полски седмичник към края на 1956-а той е цитиран: „в страната продължава да действа сталинската диктатура в изкуството“ и че на нашите художници бил наложен „анахроничен възглед за социалистическия реализъм“, т.е. всякакви отклонения в посока към по-съвременно и модерно виждане се наказвали.

Ето как ние сме следвали и този път съветския опит. Всъщност комунистическата партия заклеймява култа към личността на Вълко Червенков, но само след няколко години, в рамките на същото това „противоречиво“ десетилетие 1953-1964, той се преобразува в нов култ, този път към Тодор Живков.