27248 | 10 ноем. 2014 | 15:16

Утре, 11 ноември, в Дома на киното е премиерата на новата книга на Павел Писарев „Такива ги запомних“

1970 г. Тончо Жечев със Снежина Панова, Елисавета Багряна и Блага Димитрова (отляво надясно)

Бях при Тончо Жечев, когато Андрей Луканов дойде при него с Николай Хайтов в редакцията на списание вече „Летописи“, на площад „Славейков“. Канеха го за министър на културата. Тончо хитро се засмя и подхвърли: „Да не съм луд да ставам министър като Муравиев и Михаил Арнаудов седем дена преди 9 септември.“ „И той не вярва, че ще се задържим“, каза Луканов на Хайтов.

Тончо бе обявен приживе за класик на българската литература и такъв си беше той, талантлив и сладкодумен български талант, роден в Дивдядово, Шумен.

Разказваше своите истории, как е скитал по Илчов баир, как баща му и дядо му с воловете орели по нивите, карали към Добруджа грозде и връщали вино, за да търгуват, как на 9 септември бил ремсист. Ремсист, комунист, но български.И наистина Тончо си имаше чисто български характер. Консервативен, патриархален, самобитен българин, религиозен, материален, малко хитроват, инат, макар и склонен на компромиси, талантлив, безумно талантлив, рядко добър и сърдечен човек, честен до безумие в личните си приятелски отношения. Тончо е участвал в завземането на властта в родното си село на 9 септември 1944 г. „Арестуваха кмета, разправяше той, запряха го в клозета и аз го пазех, пушката беше по-висока от мене, докато една сутрин отивам на пост, клозетът празен. През нощта го... и постовият, този преди мене, махна с ръка, като че му режеше главата.“ Тончо е най-младият делегат на Петия конгрес на партията, пише го в доклада на мандатната комисия на конгреса, той ми го е показвал.

Но избяга от организационната политическа работа. През 1957 г. отиде в „Родна реч“, после завърши партийна академия в Москва, специализира по естетика и литература заедно със Здравко Петров. Като се върна, стана главен редактор на „Септември“ и тръгна по сладкия път на литературата. Като професор и директор на литературния институт на БАН Тончо привлече и покровителства маса талантливи литературни критици и въобще се прояви като литератор хуманист с особен привкус, защитаваше еволюционното развитие, беше радетел за величие на българските просветители. Едни пишеха за Ботев и Левски, а той - за Петко Славейков и църковните борби, за цариградските българи. Тодор Живков го махна от директорския пост, но го премести при Джагаров в Съвета за духовни ценности заедно с Радичков, заплатите им бяха министерски, почивките и снабдяването като на номенклатури, каквито си бяха. Неслучайно Радичков го избраха в новото Политбюро след промените, а Тончо беше в новия Висш съвет на БСП. Много скоро те се разграничиха и се присламчиха към демокрацията, те и преди това си бяха бамбашка, мислеха свободно и пишеха различно, което и в ония години беше възможно. Нали тогава те станаха прочути, обкичени със звания и слава, пари и луксозни апартаменти. Пиша това, защото сега искат да ги изкарат седесари, а те не са, те са рожба на социализма такъв, какъвто беше, а сега са на всички...

Разхождахме се по цели следобеди с Тончо в гората около тях. Той имаше големи планове да напише сага за Каравелови, за Любен Каравелов, за Петко Каравелов, за старата Екатерина Каравелова, починала чак през 1947 г., преживяла бурното време от Фердинанд и Стамболов, който я съди, до Георги Димитров, който нарежда да бъде погребана до Петко Каравелов, зад абсидата на олтара на църквата „Св. Седмочисленици“. Тончо се готвеше да опише живота на Лора, любимата на Яворов, и за полудялата й сестра Виола, която търчи нощем по София да търси арестувания си мъж Хербст с разрошена коса и пита: „Видяхте ли моя Йосиф Хербст?“

Тончо живо страдаше от хода на събитията след 10 ноември, никой не го търсеше за нищо, новите ръководители на БСП отстраниха всички кадри на партията и държавата, заобиколиха се с комсомолци, с прилепили се към тях службогонци.

С Тончо го ударихме на политическа самодейност, организирахме в Института по култура, където аз работех, среща с ръководството на ДПС и с научния състав. Дойдоха Ахмед Доган и Юнал Лютфи, стана интересен разговор, при който Ахмед Доган защити тезата за нужда от диалог в обществото, Юнал Лютфи каза, че българската интелигенция носи вина, че е приела Вазовото отношение към турците и го е пренесла към българските турци, останали в страната след Осво- бождението. Тончо не влезе в пряк спор с Юнал, но му натри носа, свещено право на всеки народ е да се бори за своята свобода и суверенитет, хората и територията, на която живеят от векове, са едно цяло, никой няма право да им се меси в живота. Показа невероятни познания за историята на османците и особено за миналото на Цариград. По-късно с Тома Томов направиха чуден филм за този град на градовете.

Тончо беше член на Висшия партиен съвет. Той беше решил да бяга и скоро напусна БСП. Не знаехме, че и Лилов ще си даде оставката. Тончо по-късно стана съветник на Петър Стоянов, а Иван Костов го назначи за председател на Комисията за телевизия и радио. Но когато беше сътрудник или просто имаше достъп до Петър Стоянов, Тончо правеше срещи с бившия член на Политбюро и министър на вътрешните работи Димитър Стоянов в гората край руското посолство. Тончо и Стоянов се познавали от ЦК на Комсомола. Стоянов беше заплашен от съд и арест заради участието си във възродителния процес, в който той беше натопен с двата крака, до шията. Тончо го успокои и му довери: „Говорих с Петър Стоянов, каза да не се безпокоиш, това било за парлама пред западните посолства, ДПС, николапетковистите и социалдемократите, които били по лагери, затвори и изселвани и сега искали възмездие, но спокойно, никого няма да съдят и преследват.“

Така е в България, от турско време досега, хората по най-различни причини си приказват, помагат, общуват, независимо от дълбоките социални, политически или идейни различия. И Левски се е срещал с Богориди и той не го е предал. Между Петър Стоянов и Димитър Стоянов застана Тончо Жечев, за да намали конфликта между един президент, избран от СДС, и един бивш член на Политбюро на ЦК на БКП и министър на вътрешните работи.

Като дойде царят, Тончо събра висшата интелигенция и я заведе на сгледа при него в Японския хотел. „Ваше Величество“, провикна се Тончо в една статия във вестник „24 часа“. Разбирам. Разочаровани. Но стой си вкъщи, ближи си раните, какво търчиш при другите. Не може на всяка манджа да си мерудия, нашето свърши, драги Тончо. Такава е нашата интелигенция, разкъсана между плюса и минуса.

Но аз обичам Тончо, милия, и досега си споря с него наум. „Прав си, прав излезе, Тончо, казвам му, след всеки загубен избор, тия момчета не знаят какво правят - ето, пак се провалиха.“ Но Тончо пак еволюира. „Ей, каза веднъж той, тия седесари са като болшевиките, революционери. Пък и крадат. Разбра ли защо застанах против революцията, човешкият живот е еволюция“, казваше Тончо. Ще видим дали е така, ако дочакаме.