54173 | 14 ноем. 2014 | 15:59

Опитът на президента да наложи измисления образ на страстен борец срещу комунизма и пръв радетел за демокрация приключи трагикомично. Тра

17 ноември 1989 г. На казионния митинг, организиран по инициатива на Пенчо Кубадински, са изкарани всички сътрудници на ГК на БКП, случайно попаднали „студенти“ няма. Или ако има, сред тях не са привиканите по партийна линия Плевнелиев и приятелят му.

Степан Малий се появил в едно черногорско село на Адриатическия бряг в началото на 1766 г. Никой не знаел откъде идва, а той се държал загадъчно и говорел с лек руски акцент. Първо разправял, че е знахар, и хората - най-вече от любопитство, се стичали при него, за да им предсказва бъдещето. Отнасял се приятелски и постепенно спечелил доверието им. Когато усетил, че черногорските селяни вярват на всяка негова измишльотина, Степан им „споделил“, че е незаконен син на покойния руски император. От ден на ден всички започнали да го наричат „цар Петър“. Авантюрата му се увенчала с успех - на 2 ноември 1767 г. Степан Малий официално бил провъзгласен за управител на Черна гора на всенароден събор, където присъствали седем хиляди души. При това се задържал във властта цели три години!

В качеството си на хороскопаджия президентът Плевнелиев открил, че в един от предишните си животи се е подвизавал като ирландска пастирка. Нищо чудно обаче в някой друг да е бил самият Степан Малий, понеже двамата си приличат - знахари са, имат развито въображение и проявяват определена

склонност към пренаписване на биографиите си

Единствената разлика е, че „цар Петър“ се е представял за син на руския император, докато Плевнелиев гради имидж на антикомунист и дисидент. А и тази, разбира се, че в първия случай номерът все пак минава.

През XVIII век явно е било възможно да преметнеш черногорските селяни, но три столетия по-късно не е никак лесно да се престориш на такъв, какъвто не си. Достатъчно е да напишем в Гугъл „Плевнелиев БКП“, за да открием за секунди следната информация:

Бащата Асен Плевнелиев, вече покойник, е висш кадър в Окръжния комитет на БКП в Благоевград, отговорник по идеологическата работа в основните и средните училища. Шеф и на комисия по партийно-организационна работа на първични партийни организации в училищата, което означава, че без подписа му не е минавало назначението на нито един учител.

Самият Росен Плевнелиев пък е член на вузовския комитет на БКП на ВМЕИ „Ленин“, днес Технически университет, и активен деец към Градския комитет на БКП и Районния комитет в район „Христо Ботев“ в София. В интервю от 17 март 2014 г. политологът Антон Тодоров казва: „Като член на вузовския комитет е участвал в избирането на комисията по кадрова политика. Избирайки я, Плевнелиев е селектирал главната цензорна структура на БКП във ВМЕИ „Ленин“, хората, които са вземали решения за съдбите на мнозина от научните работници и студенти. Има десетки страници с решения на тази кадрова комисия, където се виждат откази някой да стане асистент, доцент, да отиде на специализация в чужбина, като мотивите навсякъде са едни и същи - нездрав класов произход.“

До този момент българският президент не е опровергал тази информация, което би изглеждало абсурдно, ако беше наклеветен. В крайна сметка да си бил член на БКП по „онова време“ не е чак толкова срамно, но със сигурност е срамно да го криеш. Още повече - да се правиш на друг, като украсяваш биографията си с героични постъпки и насищаш реториката си с антикомунистически патос.

За радост фалшът все някога лъсва

а най-забавно се получава, когато се демаскираш собственоръчно. Тъкмо по тази причина и опитът на президента да наложи измисления образ на страстен борец срещу комунизма и пръв радетел за демокрация приключи толкова трагикомично. Трагично за него и комично - за публиката, която вече дни наред се бъзика със „спомените“ му къде е бил на 10 ноември 1989 г.

Случилото се обаче съвсем не е смешно, доколкото разкри сериозен проблем –- на върха на държавата стои човек, който си измисля дори за събития, вписани ярко в колективната памет. Това поставя под съмнение всичко, което казва този човек, а става дума ужким за лидер на нацията. Гафът е огромен и

другаде най-вероятно би довел до оставка

каквато впрочем вече трябваше да е поискана от Плевнелиев. И то тъкмо от онези, които се бориха за принципи, морал, прозрачност, истина, с любезното съдействие на президента.

Всъщност сбърках - не е гаф, а цяла поредица от потресаващи гафове!

Първо Плевнелиев ни сподели „една тайна“, която гласеше, че вечерта на 10 ноември с негов приятел чули по новините за голямото събитие, набързо спретнали върху тапети два плаката и веднага се завтекли на митинг пред парламента. Даже искали да връчат единия плакат, но хората наоколо се уплашили.

След като му беше припомнено, че на 10 ноември не е имало никакъв митинг - нито пред Народното събрание, нито където и да било, президентът спокойно можеше да каже, че се е пообъркал. Плакатите, които цитира - „Съд за виновниците“ и „Дворците на БКП да станат болници и училища“, действително са били издигнати на митинг. Само че чак на 17 ноември.

Тук обаче възникна един сериозен проблем - въпросният митинг е казионен. Организиран е от Отечествения фронт и градските комитети на партията по инициатива на Пенчо Кубадински. На площада са изкарани всички сътрудници на ГК на БКП, случайно попаднали „студенти“ няма. Или ако има, сред тях не са привиканите по партийна линия Плевнелиев и приятелят му. Освен това на архивна снимка ясно се вижда, че митингът се провежда през деня, има стотици хора, а двата споменати плаката се държат поне от четирима души.

Още по-интересното е, че снимката беше публикувана в столичен вестник в същия ден, когато Плевнелиев разказа как е митингувал на 10 ноември. По този повод един колега иронично написа във Фейсбук: „Президентът очевидно се е подсетил за биографията си, докато е пиел сутрешното си кафе и е четял вестник.“ На 11 ноември на държавния глава предстоеше да произнесе реч на конференцията „Как да се справим с миналото, гледайки в бъдещето“ и вероятно му е минала мисълта, че все някой ще го попита какво е правил на 10 ноември преди 25 години.

Оттам нататък стана още по-нелепо с коментарите на Плевнелиев в...Туитър, в които легендата вече беше редактирана до „Не бяхме сами!“ (т.е. освен него и приятеля на митинга се появиха още хора), и история, „която днес се опитват да обърнат срещу мен, както се опитват

да подменят и истината за 25-те години преход“

Сетне пък президентът внезапно се извини, без да уточнява за какво, но за сметка на това „разшири“ датата 10 ноември и с 11-и, 12-и и 18-и, някак удобно пропускайки точно 17-и - деня на казионния митинг с негово участие...

Но в едно поне президентът беше прав - днес много хора се опитват да подменят истината и именно в това е основният проблем на така наречения преход. Съчиняват си биографии, приписват си заслуги, имитират съвест. Справят се (буквално!) с миналото, гледайки в бъдещето. Самият Плевнелиев без капка неудобство се себегероизира: „Имах смелостта да изляза с ясна гражданска позиция!“

Впрочем същото, както забелязва Георги Марков в своите „Задочни репортажи за България“, се случва и двайсетина години след 9 септември 1944 г. „Нашата страна се залива от пороища мемоарна литература. В стотици книги надълго и нашироко се описват всевъзможни подвизи и сякаш по взаимно съгласие разни автори наливат бетон в твърде съмнителните сгради на своите политически биографии. На това трябва да се гледа като на част от упоритото фалшифициране на близката ни история, като съзнателно изопачаване на хора и събития.“

Допускам, че президентът е добър познавач на творчеството на Марков, доколкото при откриването на негов паметник в София обясни, че словото му е освобождавало духовно българите. Това се било случило още преди рухването на комунистическия режим, доказвайки, че човешката воля и достойнство са по-силни от цяла една тоталитарна система. И още: Марков не се поколебал да каже истината за антихуманната политика на комунистическия режим. Дори платил с живота си, превръщайки се в светъл пример за гражданска и човешка доблест.

Наистина е удивително как Плевнелиев каза всичко това, без дори да му трепне окото...