18593 | 18 ноем. 2014 | 09:54
Социалният антрополог Харалан Александров е роден през 1967 г. в София. Завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Има докторска степен по антропология. Специализирал е в университети в Канада, Великобритания, Русия, Унгария, Словакия. Преподавател е в Нов български университет.
- Г-н Александров, доскоро приемахме коалициите в управлението с едно наум, сега като че ли обществото прие това за необходимост. Защо толкова бавно узряваме за неща, които са очевидни?
- В България ще управляват коалиции и е необходимо да свикваме с това, да им даваме шанс и да развиваме знанието си за тях. Управлението на една партия, особено ако тя е лидерска, само привидно изглежда по-стабилно. Коалиция означава, че в правителството са представени повече интереси и повече гледни точки. В този смисъл аз приветствам коалиционнните управления и смятам, че те трябва да се насърчават и изучават.
- По-подготвен ли е сега Бойко Борисов за премиер от първия си мандат?
- Не зная дали Борисов ще бъде по-добър премиер, но е видно че е по-опитен политик от преди. Доказа го, като успя да състави правителство с мандата на ГЕРБ в сложна и трудна ситуация, изискваща много компромиси. Но не мисля, че изобщо някой е подготвен за това, пред което сме изправени като общество. Можем само да се надяваме, че новото правителство и премиерът ще се учат в движение и ще успяват да намерят достатъчно добри решения за нововъзникващите предизвикателства и кризи. А кризи несъмнено ще има.
- Какви капани и какви кризи очакват Борисов, от какво трябва да се пази?
- Най-големият капан за всяко управление е заучената безпомощност на голяма част от населението, резултат от живот в тоталитарна и посттоталитарна култура. Двадесет и пет години след официалното установяване на демокрация ние не сме се разделили с тоталитаризма в умовете си и продължаваме да живеем в режим на зависимост от произвола на корумпираните и неефективни институции на властта.
Нищо чудно, че огромна част от хората се чувстват объркани, безпомощни, изгубени и предадени. Това поражда едновременно недоверие и твърде големи очаквания към държавата, което ще постави кабинета под разнопосочен натиск и ще засили вътрешните напрежения и центробежните сили. А те трудно трудно може да бъдат примирени идеологически, тъй като убежденията на членовете на това правителство варират от неолиберални в лицето на реформаторите до просоциални в лицето на Калфин. Натискът върху премиера ще бъде да се превърне в персонален гарант за успеха на правителството, което при тази парламентарна конфигурация носи огромен политически риск.
- Искате да кажете, че това може в един момент да взриви управлението, така ли да ви разбирам?
- Поради огромното социално страдание има много силен натиск за връщане на държавата към ролята й на майчица, която се грижи за населението, а това изключва възможността за реформа на институциите. Институциите продължават да имат тоталитарни рефлекси и наместо да насърчават развитието, поддържат населението безпомощно и зависимо, представяйки това като грижа. За да имаме шанс, те трябва спешно да бъдат реформирани и тъкмо в това е управленският парадокс - културата на заучена безпомощност ни убива, но и не позволява да се случат промени. Преди седмица стана ясно, че по-голяма част от българите ха.ресват управлението на Живков и се отнасят към него с носталгия. Ето това е огромният риск за управлението.
- Защо, в какво се изразява този риск?
- Откликвайки на патерналистичните нагласи и очаквания, правителството трудно ще удържи на изкушението да се вземе от тези, които имат нещо за вземане, за да се нахранят
онези, които са в бедстващо положение. Не искам да звуча като адвокат на богатите, но ако сега бъдат притиснати икономически активните българи, това би било гибелно.
- Но толкова ли е лошо да се пренасочат пари и за бедните - както знаем, те са голямото мнозинство тук?
- Простото преразпределение ще доведе до обезкървяване на здравата част от обществото, до допълнително блокиране на инициативата и оттегляне на предприемчивите хора в режим на оцеляване. Ще стане като в приказката, дето изяли зърното, което трябвало да засеят, и на следващата година всички умрели от глад. Истината е, че ние трябва да изгладуваме тази криза и всеки трябва да понесе загуби. Но най-важното е да съхраним и да подкрепим онези, които имат капацитет да създават блага, тоест предприемачите. А това означава създаване на добри условия за бизнес. Между другото не е вярно, че в България няма пари. Има значителни спестявания, но те остават извън икономическия оборот.
- Какви трябва да бъдат приоритетите на това управление по отношение на предприемчивите хора?
- Около тях трябва да се създаде нещо като защитен вал, като бъде удържан популисткият натиск за директно преразпредение и бъде озаптен рекетьорският рефлекс на администрацията. Трябва да се позволи на активните хора да работят, да се развиват и да забогатяват, разбира се, при условие че част от създадените блага ще се върнат в общността. Трябва да се насърчи естествената солидарност и подкрепа в общността, да се даде най-сетне шанс да се възстанови социалната тъкан, разкъсана от тоаталитаризма.
Това управление трябва да бъде съюзник на активните и предприемчиви хора, а не техен бирник. Което означава съвършено различен прочит на социалната политика - не раздаване на малко пари на гладните и бедните, а подкрепяне на тези хора, за да си стъпят на краката. Това е голямото предизвикателство.
- БСП не се включи в каби-нета. Не направи ли грешка левицата?
- Не познавам добре вътрешната динамика в БСП, но не мисля, че тя е в кондиция да участва в правителството след всичко, което допусна да се случи при предишното управление. Партията понесе тежки загуби и по необходимост избра себеохранително поведение. БСП е като болна животинка, която има нужда да си влезе в леговището и да си поближе раните. Дай Боже да оцелее и да се съвземе. Ако приемем, че ДПС и БСП са в основата на провала на предишното управление, това, че сега са в опозиция, е здравословно и за тях, както и за обществото.
- Има ли нещо, което да ви притеснява в такъв случай?
- Притеснява ме опростената и вулгаризирана интерпретация на отношенията между политическите сили в публичното пространство. ДПС са представени като безскрупулни рекетьори, които подло са прекарали и употребили своя коалиционен партньор и сега могат ехидно да се оттеглят с плячката, изоставяйки своя съучастник БСП на произвола.
Но ако ДПС поне изглеждат като тарикати, БСП изглеждат като прецакани тарикати - хем са злоупотребили с хората, хем са били злоупотребени от страна на ДПС. Такава позиция е изключително губеща. Докато ДПС има проблем само с публичния си образ, БСП има грандиозен проблем и със собственото си себеуважение.
- В някои моменти ДПС не е ли прекалено сатанизирано и доколко е опасно това?
- Точно това ме притеснява. Мнозинството от хората, които се идентифицират с ДПС, са точно толкова измъчени и разтревожени, колкото останалите българи. Заради скандалите, свързани с въпроса „Кой?“, дълго изгражданият имидж на ДПС като либерална формация се срина. В общественото въображение образът на хищната ДПС олигархия опасно се свърза с образа на враждебните чужди сили, което, разбира се, засили националистическите настроения. И това се случва в момент, в който агресивният ислям се надига навсякъде по света и застрашава крехкото равновесие. Посрещането на такова предизвикателство надхвърля капацитета на ДПС и дори блестящ политик като Местан не би могъл да се справи сам с толкова сложна задача. Либералната тенденция в ДПС има нужда от обществена подкрепа, защото едно от най-големите постижения на българската демокрация е изложено на риск. Иначе ДПС има да отговаря на много трудни въпроси, както и всички други.
- Споменахте, че повечето българи харесват и одобряват Живков. Как тълкувате този факт 25 години след промяната?
- Тоталитаризмът не е просто политически режим, а състояние на ума. Той е като радиоактивно заразяване, разрушава най-фината тъкан на социалния живот, а тя много бавно зараства. Двадесет и пет години след края на тоталитарната държава продължаваме да откриваме тоталитаризма навсякъде около нас, само че в деградирал и мутирал вид. Основната характеристика на посттоталитарната култура е заучената безпомощност - неспособността на хората да се ангажират активно със собствения си живот. Това позволява мащабна злоупотреба с власт.
- Но коя е причината за този копнеж по тоталитаризма?
- Тъкмо заучената безпомощност, която не позволява на хората да поемат отговорност и да се възползват от предимствата на свободата. По времето на Живков функционираше цялостна система, която беше репресивна, но предсказуема и управляема, тъй като изключваше пазарния елемент. Сега имаме институции с тоталитарна култура плюс изк ушенията на пазара. Това създава много по-силни корупционни стимули за тези, които държат властта. Отпочна се неспирен грабеж и преразпределяне на заграбеното през властта, на който не му се вижда краят - драмата с КТБ е чудесен пример. От гледна точка на зависимия и безпомощен човек Живков е предпочитаният сатрап, който само те потиска, без да те ограбва. Тази носталгия ще отмре едва когато обще- ството развие култура на граждански активизъм. Протестната вълна от миналата година е първият признак, че социалният организъм се съпротивлява срещу вируса на олигархичния капитализъм и не смята да се предаде без съпротива.
- Преди 25 години бутнахме Берлинската стена, сега каква стена трябва да бутнем?
- Трябва да бутнем стените в умовете и между нас. Преди имаше една разделителна линия, сега са много, Стената се разпадна на малки прегради, които блокират възможностите на хората да живеят като общност. Живеем в свят на отчуждение и самоизолация. Привидната свобода на комуникацията през социалните мрежи е подвеждаща, тя затваря хората във виртуален и нарцисистичен свят, населен със себеподобни, наместо да ги свързва с реалността. Така лесно ставаме жертви на изкривена версия за себе си и на погрешни обяснения за това, което се случва с нас.
Мобилна версия
RSS канали
