43981 | 20 ноем. 2014 | 16:48
Световното първенство през 1970 г. в Мексико е едно от най-горчивите разочарования не само в историята на нашия футбол, но и на българския спорт изобщо. Парадоксалното е, че ключова роля за този крах изиграват не спортно-технически грешки, несправедливи съдии или лошият късмет, а огромната амбиция на държавата за успех и илюзията, че с контрол на отбора и подготовката му до най-малките детайли добрите резултати ще бъдат гарантирани.
Мечтан състав,
мечтан жребий
Мексиканският мондиал през 1970 г. бележи третото участие на България във финален турнир на световното първенство и за разлика от предишните два дава сериозни надежди за успех. Страната разполага с изключителен отбор, в който се застъпват две велики генерации футболисти.
Селекционерът д-р Стефан Божков има лукса да избира измежду колоси като Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Христо Бонев, Петър Жеков, Димитър Пенев, Александър Шаламанов, Симеон Симеонов. Без никакво преувеличение може да се твърди, че в отбора няма слаб пост. Голямата цел, поставена пред този състав на мечтите, е да запише първа победа на световно и да прескочи предварителната група, класирайки се сред най-добрите 8 (по онова време във финалния турнир участват 16 тима, разделени в 4 групи, като първите два от всяка продължават на четвъртфиналите – б.р.). България минава уверено през
квалификациите, допускайки една-единствена загуба в група с Холандия, Полша и Люксембург, и безапелационно заема първото място. За разлика от предишните участия този път и шансът, изглежда, е на наша страна. При жребия попадаме в изключително приемлива група заедно с Перу, Мароко и водача ФРГ. От самото начало е ясно, че всичко ще се реши в първия мач с перуанците. Според предварителните разчети победата на 90% ни гарантира класиране напред, доколкото успехът срещу Мароко се приема за сигурен.
Заради всичко това не е изненада, че обществените очаквания са огромни. За разлика от предишните ни две участия през 1962 и 1966 г. властта следи много отблизо подготовката. Опасенията са, че евентуален неуспех в Мексико ще рефлектира върху авторитета й.
Накратко казано, всички искат да помогнат. Уви, както често се случва, пътят към ада е постлан с добри намерения. Ентусиазмът достига такива нива, че дори съблюдаващият строги норми социалистически периодичен печат се поддава на еуфорията. Вестник „Отечествен фронт“ решава да си играе на пряка демокрация и прави нещо безпрецедентно – обръща се към читателите си с анкета „Кой да влезе в отбора за Мексико?“.
Институционализирането на подобни дебати създава напрежение в съблекалнята и поставя треньора под допълнителен натиск, но това е по-малката беда.
Със ски към
жегите в Мексико
През февруари 1970 г. Българската федерация по футбол праща националите на турне. Отборът пътува до Мексико, където се запознава с условията на място и играе две контроли с домакините. И ако последното е напълно в реда нещата, идеята за още два спаринга с Перу, при вече изтеглен жребий, е доста странна. Срещите се играят в Лима. В първата нашите печелят с 3:1, обръщайки резултата. Във втората обаче обрата правят перуанците. В рамките на 7 минути в самия край на мача те ни вкарват три гола, побеждавайки с 5:3. Дребничкият индианец Уго Сотил с лице на сатана ни нанизва общо четири попадения за 180 минути. Той тепърва ще се превърне в кошмар за защитата ни.
Същинската част на подготовката започва през май. Към отбора са прикрепени група физиолози и професори от БАН, които отговарят за аклиматизацията към тежките климатични и атмосферни условия в Мексико. Тяхната намеса ще се окаже решаваща. Отборът е качен на високопланинската база в Белмекен с презумпцията, че надморската височина там (2050 м) е същата, каквато ще е на световното. Но дяволът е в детайлите, защото влажността и най-вече температурите на двете места са съвсем различни. Селекционерът Стефан Божков, който е лекар по образование, прекрасно разбира, че се допуска огромна грешка. Уви, този интелигентен и много заслужил за футбола ни човек е прекалено мек, за да се опълчи на началниците си. Други обаче го правят. В Белмекен е пратен и националният отбор на СССР, който също участва на световното. Но треньорът на „сборная“ Гаврил Качалин бързо се ориентира в обстановката и след три дни си тръгва заедно с футболистите. През това време в планината започва да вали сняг и нашите тренират със ски за жегите на мондиала.
Националите тренират на сняг в Белмекен за горещините в страната на инките.
В интерес на истината има хора, които опитват да се противопоставят на ширещото се безумие. Централният нападател Петър Жеков познава отлично климата в Мексико, където преди две години е спечелил сребърен медал с олимпийската формация на България. Той предупреждава Божков и съотборниците си какво ги чака. В състава има и други футболисти, участвали на олимпиадата през 1968 г., но никой не ги слуша.
Воден режим и
тежки тренировки
Най-опустошителните идиотщини обаче са извършени на място след пристигането на световното. Някой от членовете на научния екип стига до гениалната идея, че теглото на футболистите може да бъде контролирано чрез ограничаване на количеството вода, което те приемат. В Мексико това може да стане много лесно. Причината е, че водата от водопровода почти не става за пиене. В нея има вируси, които причиняват жестоко стомашно-чревно разстройство, известно като „отмъщението на Монтесума“. Местните са развили естествен имунитет към тях, но за чужденците единственият изход е да използват бутилирана вода и безалкохолни напитки. А в българския лагер те се държат под ключ и се раздават по списък. Дажбата е една малка бутилчица на обед и една вечер.
Последният пирон в ковчега са двуразовите тренировки. Никой от европейските отбори не се подлага на подобно самоубийство, дори пословичните с тежките си натоварвания германци. И тъй като те са в един хотел с българите, нашите с невярващи очи гледат как Бундестимът разгрява само за тонус по 30-40 минути на ден.
На книга футболистите са в отлично функционално състояние, но на практика те имат сили само за едно полувреме. Това се усеща още в контролите с местни клубове. Десният защитник Александър Шаламанов свидетелства: „Няколко дни преди началото на финалите се срещнахме с местен клубен отбор от Леон. В първите 20-25 минути бяхме неудържими.
Лично аз чувствах, че имам енергия за двама души. Но колкото повече се приближавахме към края на полувремето, толкова повече губех сили. През втората част се молех съдията да свири час по-скоро края. В отделни моменти не можех да замахна, камо ли да отправя шут.“
Някой от членовете на научния екип стига до гениалната идея, че теглото на футболистите може да бъде контролирано чрез ограничаване на количеството вода, което те приемат.
Перуанецът Уго Сотил (вляво) се превръща в кошмар за българската отбрана.
България е на тяхна страна. В десетата минута след майсторско изпълнение на триходово заучено положение Дерменджиев открива резултата. Той остава непроменен до края на полувремето, а пет минути след почивката Христо Бонев удвоява аванса ни. В ответната атака обаче Шаламанов изпуска Галярдо и той връща един гол за съперника. И точно тогава треньорът на „инките“ Диди прави смяна, вкарвайки в игра Сотил. Това е краят. Нашите нямат сили дори да ходят, а жилавите перуанци начело със Сотил се развихрят. Чумпитас изравнява, а Кубиляс ни довършва за 3:2.
„Треньорът“
Борис Велчев
Загубата напълно срива тима. Отговорните фактори в София обаче не могат да се примирят и влизат в ролята на треньори. Заместник-председателят на Българския съюз за физкултура и спорт (БСФС) Георги Георгиев изпраща телеграма до отбора с директни указания как да се играе в следващата среща с ФРГ. Лайтмотивът е масирани атаки. Всъщност автор на телеграмната тактика е Борис Велчев - член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. По онова време Велчев е вторият човек в държавата след Тодор Живков. Именно той изготвя текста с наставленията преди мача с германците, както впоследствие признава в мемоарите председателят на БСФ Трендафил Мартински. Уви, хората от ЦК не проумяват факта, че със заповеди няма как да бъде възкресен мъртвец. Отборът е рухнал окончателно. Последвалите резултати го доказват. Губим от германците с 2:5 и накрая слагаме точка на разочарованието с последния горчив хап - 1:1 с Мароко. И в двата мача се държим до почивката и повеждаме в резултата, но след това се сриваме. Което е напълно логично с две бутилки вода на ден - толкова.
Половината титуляри са изхвърлени до живот
Провалът в Мексико се превръща в държавен проблем. Два дни след последния мач от групата срещу Мароко в официоза на БКП „Работническо дело“ излиза унищожителна уводна статия под заглавие
„Докога ще се търпят недъзите на българския футбол?“ Тя не е подписана, но за всички е ясно, че е поръчана от първия човек в пирамидата на властта - Тодор Живков. Следва наказателна акция надолу по веригата.
Естествено, първата „жертва“ е националният селекционер Стефан Божков. След него е отстранен и шефът на футболната федерация Недялко Донски, който се е задържал на поста цели 10 години. Партийната метла не подминава и футболистите. Като начало при връщането им в страната те са подложени на жестока митническа проверка, включваща пълен личен обиск, в това число и събличане на всички дрехи. Официално санкции не са налагани, но негласно в отбора е проведена масова чистка. Половината титуляри на световното никога повече не играят за България. В черния списък попадат Димитър Якимов, Александър Шаламанов, Борис Гаганелов, Георги Попов-Тумби и Георги Аспарухов, който загива при автомобилна катастрофа година по-късно. Нито един от тях не е по-възрастен от 28 години, когато е зачеркнат за националния отбор.
Мобилна верси
RSS
