33427 | 21 ноем. 2014 | 15:33

Академик Константин Косев е един от водещите български историци. Роден е през 1937 г. в Дупница. Завършва Софийския университет със специалност „История“. Специализира в Мюнхен и Бон. Заместник-директор на Института по история на БАН и на Единния център по история на БАН (1973-1978). Доктор на историческите науки, професор. През 1990 г. е министър на народната просвета и заместник-председател на Министерския съвет в първото правителство на Андрей Луканов. Депутат в VII Велико народно събрание. Преподавател в Софийския университет. Заместник- председател на БАН (1996-2007). Автор на много книги и статии у нас и в чужбина.

- Откъде у вас този интерес към историята, акад. Косев? Вие сте известен специалист по Възраждането, освен това сте човекът, който разбулва истината за ролята на германския канцлер Ото фон Бисмарк за Освободителната руско-турска война през 1877-1878 г. - тема, била дълги години табу поради политическата конюнктура.

- И майка ми, и баща ми са били учители. След войната татко стана асистент в университета, после професор и академик. Всъщност той е бил от заможно семейство, притежавали са много земя, наследство от дядо му по майчина линия. Той води началото си от хайдушки род - този на Кара Танас войвода. Изглежда в рода са били все буйни и непокорни хора. Синът на Кара Танас - Димитър, моят прадядо, на когото е кръстен баща ми, развива активна дейност по време на Руско-турската война и легално или с насилие е натрупал над 100 дка лозя. Това не е ли достатъчно за интереса ми към историята? Най-напред аз имах литературни предпочитания, но историята все пак надделя. 

- Цял живот сте се занимавали с научна работа. Интересно как попаднахте на работа в ЦК на БКП?

- Като заместник-директор на Института по история при БАН често ме викаха в ЦК - или да ми се карат, или да наредят нещо да се прави. Затова когато през септември 1978 г. ми се обадиха да дойда, помислих, че причината е една от двете. Този път беше изненада - имаше решение да мина на работа в ЦК като заместник завеждащ отдел „Наука и образование“.

- Заемали ли сте преди това някакви постове в партийната йерархия?

- Никакви! Нямах афинитет и към комсомолската работа, а в БКП ме приеха през 1968 г., след като вече бях получил три покани и три пъти отказвах. Бях направо слисан - заместник завеждащ отдел в ония времена наистина беше доста висока позиция, като се има предвид, че всичко се решаваше в ЦК. И така изведнъж се оказах в коридорите на властта. Поставих обаче условие - да остана в института и да продължа да чета лекции в университета. В задълженията ми влизаше и друго - подготовката на телеграмите, които Тодор Живков пращаше за починалите академици и за рождените им дни. Почнаха да ме майтапят, че завеждам отдел „Скръб и радост“. Постепенно взе да ми писва, не можех да търпя повече този режим там и взех решение да напусна ЦК.

- И как успяхте да се „спасите“?

- Успях по много интересен и елегантен начин. Предстоеше да се създаде комитет за наука с ръководител академик Благовест Сендов и той подбираше екип, търсеше си и първи заместник. С него вече имахме много добри взаимоотношения. Бяхме заедно на един обяд и го питам: „Благо, защо не вземеш мен?“ „Как теб, нали теб питам кого да взема?“ „Ето, аз ти предлагам да вземеш мен. Само уреди да ме пуснат.“ През 1986 г. вече бях в Комитета за наука. Там ме завариха промените през 1989 г. 

- Как дойде предложението да станете министър на просветата в първото правителство на Андрей Луканов?

- Всичко се разви за няколкочаса, дори не ми беше дадено право на избор. На 8 февруари 1990 г. в 10 ч. сутринта телефонът ми в комитета звънна. Отсреща - Андрей Луканов. Ние с него сме съученици още от първо отделение, не сме приятели, но сме на „здравей - здрасти“. Започна направо: „Можеш ли да дойдеш при мен веднага.“ Изпрати кола да ме вземе и още от вратата започна: „Ставаш министър на просветата.“ Дори не ми даде време да кажа мога ли, или не мога. Той веднага ми каза: „Няма какво да мислиш, в три часа следобед ще те избират. Тогава трябва да си в Народното събрание. И да не ги разбираш проблемите, ще ги научиш.“

- Сигурно е трябвало да спасявате положението, затова не ви е дал време да мислите?

- Точно бях спасител, тогава не беше престижно да си министър и повечето отказваха. Вкъщи обаче жена ми като разбра, веднага отсече: „Не ти трябва тая работа!“ Но вече се бях хванал на въдицата. Изненадите обаче продължиха. Както си бях шашардисан от сутринта, в 3 ч. следобед, като ни представяха за гласуването, чувам след името си „заместник-председател на Министерския съвет“... Понечих да кажа, че има грешка, но ме срязаха: „Никаква грешка!“ Ето как се оказах и вицепремиер на Луканов. Свят ми се зави! 

- Тогава ситуацията в страната беше напрегната, опозицията как гледаше на вас, не ви ли правеше номера? Време разделно си беше. 

- Ооо, нали все искаха да злепоставят комунистите и Елка Константинова поиска от мен да направя информация за състоянието на министерството. Подготвих се идеално - може цялата държава да е пропаднала, но единствената сфера на равнище беше образованието. То даваше фундаментална подготовка, която важи за цял свят. Започнах с примери, а те се втрещиха. Викам: „Тук празно няма, всичко е на ниво, няма неграмотни...“ И тогава Елка вика пред всички: „Господин Косев, аз ще предложа пак да сте министър.“ Викам: „А, не, край, дотук, повече не.“ От министерстването се спасих, като станах депутат във Великото народно събрание.

Константин Косев в кабинета си в Министерския съвет - гостуват му наследник от семейството на Ото фон Бисмарк и проф. Гротхузен от университета в Хамбург (от дясно на ляво).

- Подписахте ли конституцията?

- Подписах я, въпреки че бях против България да е парламентарна република. Това е най-лошата възможна форма на управление, която за България е убийство.

- Защо? Според вас президентска република ли трябваше да бъде?

- Тези 25 години след 1989-а доказват правотата ми. Трябва ни президентска република, за да има някой, който ще носи отговорност. 240 души - това значи пълна анархия, пълна безотговорност. Написах това в изложение на 10 страници. От комисията за новата конституция тогава ми се изсмяха и ме обвиниха, че искам да върна Тодор Живков. Сопнах им се и... напуснах партията. Казах им, че с такива хора не желая да работя повече. Дадох на Стефан Продев (главен редактор на „Дума“ - б.р.) текст и той обеща да го публикува. Чаках сигурно 2-3 седмици - оказа се, че са го хвърлили в коша.

- Какво казахте тогава на другарите си?

- Директно им казах: нали искате да сте социалдемократи, къде сте тръгнали. Та вие продължавате да сте против частната собственост и сте за диктатурата на пролетариата. На кой конгрес се отказахте от тези постулати? Значи лъжете, че сте социалдемократи. Като разбрах, че са хвърлили статията ми за „Дума“ в коша, си рекох: ооо, къде съм тръгнал с тия! Още нещо обаче преля чашата на търпението ми. Августовският пуч в Русия през 1990-а. Членувах в „Платформа Европа“ на Петър-Емил Митев и на Румен Георгиев, ние вече си бяхме отделна фракция в БСП. Още същия ден заявихме в декларация, че осъждаме извършения преврат в Русия, а от БСП се оказа, че не били наясно с обстановката! Александър Лилов тогава разправяше „Нека да видим какво ще стане“. Освен страхливи бяха и некомпетентни. Точно тогава разбрах, че повече нямам работа с тези хора. И напуснах. Останах си в парламентарната група - няма да правя цигански номера, разбира се. Но им казах, че са непочтени. 

- Каква беше вашата аргументация за президентска република?

- В България няма демократични традиции, ние винаги сме били управлявани от един човек - султан, цар, първи секретар, генерален секретар и никога не е имало демокрация. А сега изведнъж - пълна свобода. Ами то няма нито култура за това, нито традиции, нищо! Винаги е имало авторитарно или тоталитарно управление. Тук всеки драпа за пари и накрая виждате какво става. Крадат на едро от банките, по 4 милиарда.

Всъщност основната ми идея беше, че преходът към пазарна икономика предполага силна власт, която да създава условията за този преход. Т.е. да гарантира правилата. Ако това не стане - идва хаос. А ние едновременно хем демокрация, хем пазарна икономика.

- Опитвали ли сте се да разговаряте по тези проблеми с Луканов?

- Имахме един разговор с Луканов, от който всичко ми стана ясно - какво ще се случи след промяната. Той смяташе социализма за нефелна система. Казваше: „Ще я премахнем с капитализъм, но капиталистите ще бъдем ние.“ И започна да създава условия съответните хора да забогатеят. Това с червените куфарчета е мит, абсолютна глупост. Истината е във външнотърговските дружества, които от държавни станаха частни и си прибраха парите.

Акад. Косев и акад. Благовест Сендов на работа в Комитета за наука, края на 80-те.

- Как стана това?

- Спомням си, когато в Народното събрание закриха Министерството на външноикономическите връзки. Демократите викаха: „Победа! Ура!“ Пробутаха закона, БСП ги подкрепи и те мислеха, че са постигнали голяма победа. Всъщност точно тогава стана голямата измама, тъй като всички в тези 160 външнотърговски организации си сложиха парите в джоба. Андрей знаеше на кои е дал картбланш. И затова го убиха, защото той беше връзката. Така че още в началото бях наясно, че хаосът ще стане страшен. Имахме възможност още при Тодор-Живково време да направим прехода към пазарна икономика. 

- Защо смятате така, не преувеличавате ли възможностите на Живков?

- Живков беше узрял за това и беше започнал да го прави. Обаче от Москва не даваха. Имах следния случай. Връщах се от Франкфурт и на летището се засякох с шефа на „Дойче веле“ за българската редакция. Името му беше Волф, много добре настроен към България. Той ми каза: „Знаеш ли вашият шеф какви работи говори?“ Имаше предвид Тодор Живков. През 1978 г., когато бил на държавно посещение във ФРГ, казал следното: „Ние с вас бяхме два пъти съюзници във войните, вие сте най-добрите приятели на България, дайте да помогнете да изградим България като модерна държава. Ще си направим капитализъм, а отгоре малко социализъм, за да не ни дърпат ушите в Москва.“ Ето това Живков можеше да го направи, защото имаше авторитарно управление. Т.е. имаше регулатор, а когато няма регулатор, вижте какво става. Всичко се смила. Става хаос - всеки гледа себе си, а оправия няма.

- Какъв беше Луканов като премиер и ваш пряк началник?

- Луканов се интересуваше главно от себе си. Решенията ги вземаше еднолично. Той нито веднъж не благоволи да ме приеме, да поговорим. Заседанията на правителството ръководеше по странен маниер. Всички чакат, той влиза, винаги бърза за някъде, започва: „Това, това и това...“, а накрая: „Аз излизам.“

Двама приятели академици - историците Константин Косев и Васил Гюзелев - 2008 г.

- И казваше ли ви закъде толкова бърза?

- За снимки или за срещи с американци - с Ричард Ран или с някой друг... Веднъж го заварих да чете вестник - беше за интервюто на Кеворк Кеворкян със Симеон Сакскобургготски. Вестниците пишеха, че Министерският съвет осъжда това интервю. В службата взеха да ми звънят хора - защо сме против, те го харесвали. Ядосах се и отидох да го питам кога сме се занимавали с този въпрос и кога сме взели решение по него. А той ми вика: „Май пресолихме манджата, какво ще кажеш?“ „Каква манджа, какви са тия живковски номера, нали беше против тях?“ „Абе, със Сашо и с Петър (Александър Лилов, тогава председател на БСП, и Петър Младенов, председател (президент) на България - б.р.) го решихме.“ „Ти с тях ли управляваш, Министерският съвет тогава за какво ти е? Ако не ти трябва, да си ходим.“ И си излязох ядосан.

- През 1990-1991 г. ситуацията в страната беше много тежка - огромни опашки, дори на места раздаваха купони, имаше и номера. Какво обсъждахте тогава в Министерския съвет?

- А, нищо не се обсъждаше. Спомням си, че имаше суперскандална ситуация с мораториума върху изплащането на външния дълг. Имаше напрежение сред колегите, събрахме се
в залата и пак чакахме Луканов да дойде. Той се появи пак с огромно закъснение и започна обсъждането. Шестима се изказаха остро против мораториума... Накрая Луканов обобщи:

„Значи, решаваме: мораториум по дълга, да се запише, пълна тайна до еди-кога си, никой да не говори по този въпрос.“ И пак каза, че бърза и излезе. 

- Как завърши кариерата ви в голямата политика?

- Много се зарадвах, когато през октомври 1991 г. разпуснахме ВНС. Последният закон, който приехме, беше Законът за БАН. Все го избутваха, но всичко стана в последната минута. Този закон изигра много важна роля. От него зависеше дали академията ще съществува в ония години. Ако нямаше закон, щяха да разграбят всичко. С него я спасихме. Стана в последния час преди закриването на ВНС, но затова пък какво добро направихме за българската наука.

Дядо Косьо с любимата си внучка Яна.