42004 | 19 ноем. 2012 | 07:29
Като се напекла ситуацията около избора й в Конституционния съд, премиерът бил звъннал на Марковска: „Абе, ти кръстена ли си? Щото наскоро се освободи и едно друго място…“ В България никога не може да си сигурен кога една шега може да стане истина, колкото и абсурдно да изглежда. У нас не принципите движат нещата - кадрите решават всичко. Не личностните качества те правят смислен и подходящ, а степента на безразсъдна лоялност и вкусните правомощия на поста, който са те оставили да заемеш. Никъде по света бизнесът и политиката не се управляват от ангели. Въпросът е, че по нашите географски ширини метаморфозите на човешкия властови материал се случват по
чисто сатанинска логика
Тя е класическо отрицание на мярката и принципа, с насмешка подминаваща морала, впрегната най-вече в преследване на лична изгода и корпоративен дивидент. Този плодоносен коктейл от османско наследство и комунистически практики постепенно ни е превърнал в пешки по шахматна дъска, където играчите са неизвестни за простосмъртните.
Първата дългосрочна задача на всяка власт, особено в България, е да овладее максимален брой ключови постове. Да се окопае така, че всяко последващо разместване да е съпроводено от крясък като при вадене на зъб без упойка. Всички са го правили, но истински успешни в най-новата ни история остават само две партии: БКП и ГЕРБ. Показателно за потенциала им е обстоятелството, че първата го извърши за петдесет години, а втората - само за четири. Няколко фактора доминират процеса на властовото усядане в България: безпринципност, бруталност и самодостатъчност. В устрема към целта няма спирки и пречки. Достатъчно е човекът да е от правилната партия (разбирай, управляващата), да се ползва с протекции или поне да съзнава ключовата важност на партийното спонсорство. Други правила няма и е достатъчно да се огледаме в околните парламентарни групи и министерски кресла, медии, банки, печелещите обществените поръчки или подизпълнители на мегапроекти, за да назовем принципността непростима наивност. За последните четири години абсурдът е доведен дотам да вярваме и в невъзможното. Унили в християнската вяра и загърбили метафизиката, избирателите стават свидетели на ежедневни, чисто земни чудеса на управляващите, преклонението пред които е повече от препоръчително.
На фона на овластения обикновеният безпартиен винаги е съзнавал обезценената си вторичност. „Те и ние“ са категории с трайно място в съзнанието на Балканите. Просто днес практиката е хиперболизирана. „Те“ са същите полуграмотни партийни безличия, познати от десетилетия назад. Но при днешната власт са навсякъде, сякаш се възпроизвеждат сами. Веднъж подслонени от поредната партия майка новоизпечените политици скъсват всякаква естествена връзка с досегашната си среда, защото не на нея дължат превръщането си във фактор публичен и стопански. Те дори не кокетничат пред народа с предупреждението за своето продуктово позициониране. Няма време. Има кой да мисли.
Преценено е
Те са просто нечии кадри. Дали им е отредено да се жертват за водача или да родят дете на кадровика, ще научат впоследствие. За всеки случай са се изкъпали. Дързостта на погледа им не прехвърля шахматната дъска, на която са поставени. И защото недоумяват дали утре влакът ще ги отведе в Москва или към Сибир, живеят единствено в сегашно време. Вземат с широки шепи от краткото си обществено прераждане. Конкуренция или сътрудничество за тях няма и не бива да има.
Времето под прожекторите е кратко
анонимността - вечна. Те го знаят чудесно от досегашния си живот и потръпват от възможно повторение на такъв грозен филм. Самостоятелността ги ужасява. Олтарът на изгодата и общественото положение е най-високата точка на личната им саможертва. Много скоро те ще са готови на всичко. На този кадрови потенциал се опира всяка власт, запътена да изземе държавата. Изкусните публични режисьори съумяват да подредят голямата сцена на партийния си интерес, опирайки се именно на най-долните черти на човешката природа.
От тази отблъскваща дефиниция на властта не е пощадена и църквата. Поколения българи свикнаха с монотонната ритуалност на последния архипастир, чиято сговорчива дипломатичност рядко оставяше нещо да разбуни конюнктурната повърхност. Но минаха само часове от кончината му, и котилото пощръкля. Стана ясно, че години наред под христоподобните раса са се крили десетки Цезари, политикани и екзархийски стратези. Всъщност безобразията с архонти и имоти се оказаха глумлив панаир на фона на гражданската война, която ектениите едва са успявали да заглушат. От високи катедри на морала и канона владиците станаха обикновени синодални гласоподаватели. Ценността им се сведе до това да бъдат кадър от нечия фракция или да доведат верни поддръжници с право на глас от съответната епархия. Неслучайна рулетка е напът да избере и бъдещия патриарх. Това ли ще е примерът за паството и неговите държавни ръководители? И защо пред завесата на църковното оскотяване тия, последните, да не са освободени от всякакви конюнктурни задръжки?
Доколкото може да й се вярва, социологията предполага патова ситуация след идващите парламентарни избори. Реалистично е да се сблъскаме с невъзможност за съставяне на кабинет. Пред подобна перспектива всеки от по-големите играчи раздава картите си по собствена логика. ДПС нахъсват редиците, спокойно заплювайки в лицето цялата нация и унижавайки еднопартийната държавна машина. Половин година преди ключовите избори Доган знае, че управляващите патриотични бабаити няма да смеят да гъкнат и срещу по-брутално навеждане - за да не си отрежат възможността за кризисна коалиция с турците след година. БСП усеща историческата възможност за връщане на бял кон, но все още е далеч от съзнанието да подкрепи лидера си в идеята му за създаване на Отечествен фронт срещу Борисов. А от това ще зависи представянето партията на предстоящите избори - първа по брой гласове и излъчваща кабинет, или вечна (и комай намаляваща) опозиция. Същевременно никой не бива да се съмнява, че в ГЕРБ правилно разчитат припева на левия химн „Бой последен е този“. И са разграфили бойното поле, ще извадят и пари, ще мотивират държавния апарат.
По-интересен обаче е един друг процес, който към края на мандата достига апогея си: кадровото овладяване на държавата. То, види се, и практиката го доказва, е в пъти по-важно дори от спечелени избори. Когато от последното общинско ВиК, през агенции и комисии, та чак до Конституционния съд или СЕМ напълниш бюрцата с твои хора, то няма решаващо значение дали управляваш държавата и формално. Ако е така - добре. Ако ли не - тежко на противника ти, бомби ще избухват под краката му всеки ден. Той ще мисли, че управлява пълноценно, но ежедневни решения и дългосрочни програми ще минават през цедката на всички онези малки или големи човечета, предвидливо разположени из етажите на администрацията и управлението. Още Наполеон беше казал, че единствената спойка за човешкото племе са
страхът и интересът
Блестяща симбиоза! Костов и царистите го правеха успешно, макар наградата за цялостно творчество да остана в ръцете на Първанов. Похватите на кадровия му шахмат, навремето яростно критикувани от ГЕРБ, сега се пренесоха в тази партия. И са напът да го надминат: овладяването на ключови национални и местни позиции от страна на ГЕРБ е почти приключило. Така, независимо дали догодина ще продължат мандата си, гражданите за европейско развитие на България ще могат да са спокойни поне за собственото си развитие тук като незаобиколим фактор в съдебната система, медиите, банковия сектор, местната власт, сигурността. Да ме прощава Клинтън - „Кадрите, глупако!“.
Мобилна верси
RSS
