13079 | 25 ноем. 2014 | 16:12

Независимите депутати често са били полезна притурка за парламентарното мнозинство на всяка власт.

Декември 2009 г., в първите месеци на 41-вото народно събрание. Малко след като парламентарната група на „Ред, законност и справедливост“ спадна под 10 души и спря да функционира, партийният лидер Яне Янев обяви, че сваля доверието си от правителството на Бойко Борисов, което дотогава подкрепяше.

Малко след като през 1991 г. беше приета новата българска конституция, думата номадство се настани трайно в публичното ни пространство. Тя обаче вече се отнасяше не до племенна практика, а до онези народни представители, които насред парламентарния мандат стават независими или се местят от група в група.

През 90-те години това явление не дразнеше особено общественото мнение. Но в новото хилядолетие то стана едно от цветята в букета негативизъм с който мнозинството български граждани се отнасят към Народното си събрание. Одобрението за законодателната институция неведнъж е клоняло към 10%. Вероятно за това своята роля имат и парламентарните чергари.

За трагичния образ на парламента допринася и общественото отражение на всеки конкретен случай. Почти няма новоизявил се номад, който да не е бил обвиняван в нелоялност; да не е бил приканван да напусне парламента; традиционни са и публично изразените съмнения за корупция и облаги, за сенчести интереси и зависимости. Темата стана актуална покрай обсъждания миналата седмица правилник за работата на 43-тото Народно събрание. Според текст в документа независимите депутати вече няма да могат да сформират нова парламентарна група. Народни представители от група, преустановила съществуването си, не може да бъдат приети за членове на друга група. С тези разпоредби

 те губят ред привилегии

Най-малкото е, че вече няма да имат място, където да се събират с колеги и да си държат кафеварките. Няма да могат да участват в парламентарни комисии, което пък ще ореже  от допълнителните им доходи. Техният процент партийна субсидия ще остава в групата, която са напуснали, а няма да ги следва; отпадат „странстващите субсидии“, около които се беше вдигнал шум в 41-вото НС. Любопитното е, че към смелата мярка прибегна рядко шарен парламент - 8 парламентарни групи, съставени от още повече партии. Какво ли накара мнозинството днешни депутати да предприемат превантивни стъпки за спасяване на груповата си цялост? Страх, опит, разбиране на собствената институционна безтегловност или нещо друго?

По-съществен въпрос е какво ще реши новата разпоредба в правилника? Ще предотврати ли тя процесите на роене, разнобой, разноговор? За да разберем феномена „парламентарно номадство“, трябва да анализираме образа на средностатистическия независим депутат, както и на създаваните „в движение“ парламентарни групи от отцепници. Ако приемем, че мечтата на депутата е отново да бъде депутат, мечтата на безпризорния народен избраник е максимално да се удължи животът на Народното събрание, в което е попаднал. Красноречив е примерът с новоизбраната пловдивска депутатка Баракова, която се обяви за независима още преди кракът й да е стъпил в парламентарната сграда. И закономерно се оказа крепител на управляващите без оглед на конкретните им политически намерения. И по-рано независимите депутати често са били полезна притурка за парламентарното мнозинство.

В 41-вото НС (2009-2013), в което ГЕРБ разполагаше с недостигащите за самостоятелно управление 116 народни представители, партията първоначално заложи на правителство на малцинството, но подкрепено от „Атака“ и Синята коалиция. По-късно групата на независимите достигна внушителната бройка 27 души, мнозинството от които непоколебимо се
поставиха в услуга на правителството и неговата политика.

Нерядко независимите са

белязани от
безпринципност

Те често преоткриват политическите си врагове като обекти за възхвала. Не е изключение и обратният случай - да атакуват бившите си шефове като въплъщение на злото. И да допринесат за задълбочаващото се отвращение и отчуждение от политиката сред мнозинството българи. Отцепването на цели групи също беше форма на политическо номадство, която роди доста нови парламентарни субекти - като „сините мравки“ през 1991-1992 г., а по-късно НИЕ, „Новото време“, ДСБ… Знаменателно беше отцепването на членове от НДСВ, които основаха партия и нова парламентарна група под името „Новото време“. Еуфорията и вдигнатите като таралежи ръце не спасиха нововремци от политическото небитие. В първите месеци на 2005 г. те успяха да свалят парламентарния шеф Огнян Герджиков и да получат министерско кресло в отиващия си кабинет „Сакскобургготски“, но това не стигаше, за да прескочат на следващите избори 4-процентовата бариера. Останалото е история.

В повечето случаи новите водят война със старите си формации. Разцепленията и напусканията отключват

 братоубийствени рефлекси

Доскорошни съпартийци зарязват актуалната политика и обществения дневен ред, за да се отдадат единствено на поривите на отмъщението - и омаскаряването. В 39-ото НС (2001-2005) парламентарните групи на СДС и ДСБ водеха едва ли не джихад - не само за надмощие, но и за унищожение на другия. Тя включваше всички възможни удари под кръста и обогати политическия лек сикон с неизброимо множество епитети. През следващите години това не попречи двете формации да се събират и разделят, за да свършат накрая като коалиционни партньори в правителство под шапката на партия, от която по-рано се разграничаваха.

Разбира се, в номадството не бива да отричаме и някои положителни моменти. Не можем да изключим и принципни мотиви при разделите. Така или иначе качествените хора личат при всички конфигурации. Напусканията на парламентарни групи дават възможност на обществото за пръв път да чуе и види някои публични фигури. Ритуалното им действие е и звездният им миг. Така незабележими и анонимни депутати излизат от света на политическите сенки, за да се превърнат от статистически единици в медийни герои, които мълниеносно обикалят всички медии. В някои случаи избирателят може да се хване за главата от качествата и езика на своите избраници, но в други може да открие

любопитни мисли и идеи

потъпквани от партийната дисциплина. Вторите случаи обаче са колекционерска рядкост.

Със сигурност номадството има собствен колорит. За трансформациите и странстванията из парламентарната зала може да се напише цяла дисертация. За съжаление не е ясно с какво те допринасят за качеството на българската политика. Безспорният принос е повече информираност за гражданите (всеки развод е откровение). Новият правилник трудно ще реши проблема. С правилници, забрани, заповеди и репресии няма да се спре чергарството в НС. Липса на същинска политика в политическия живот, купени гласове, корпоративен вот, отчайващо равнище на политическа култура и компетентност - ето го резервоара, който ще продължи да подхранва политическото роене. Още повече че същата отровна смес доминира и в голяма част от парламентарните групи.

Промените в парламентарния правилник обаче са част от борбата с политическото номадство. Докъде ще стигне тя, зависи само от съвестта на депутатите.