21783 | 26 ноем. 2014 | 15:50

„Геополитическата асиметрия“ на сегашната нашенска опозиция спрямо партньорите є в Европейския парламент върви ръка за ръка с гъста иде

С рекордните за прехода 8 парламентарни групи стартира 43-ото обикновено народно събрание. Половината от тях са (поне засега) извън управлението; те още не изглеждат готови да скъсат с неблаговидните традиции на българското опозиционно поведение.

Чисто статистически, опозицията в сегашния ни парламент се състои от 102-ма депутати (не броя русата дама от Пловдив, която засега май е опозиция само на партията си). Погледнато обаче от камбанарията на Европейския парламент, тя си е наистина ориенталски тюрлюгювеч. Не че липсва политическа шарения и в Брюксел и Страсбург, където ЕП заседава. След изборите от май т.г. мнозинството е на тройната коалиция от християндемократите (ЕНП), социалдемократите (ПЕС, макар и с ново име) и либералите (АЛДЕ), а в опозиция са консерваторите, евроскептиците, „радикалните леви“, националистите (водят се независими) и зелените. Но дори и тамошното странно разделение добива у нас още по-чудати измерения. В ЕП лидерите на ЕНП Жозеф Дол, на ПЕС Сергей Станишев и на депутатската група на АЛДЕ Ги Верхофстад са коалиционни партньори и начело на общо 488 депутати, контролират европейското „правителство“ (ЕК). В България само шефът на първата от трите сестрински партии - Борисов, е управляващ, а лидерите на другите две - Миков и Местан, са в опозиция срещу него, следователно и срещу своите европейски „началници“. В ЕП консерваторите (71 от общо 751 депутати) са част от опозицията. От България в групата им членуват двама. Единият е от подкрепящия управляващата коалиция Патриотичен фронт, а другият май и той не знае какво е и къде е. Както впрочем и самата му партия ББЦ... В ЕП социалдемократите от Партията на европейските социалисти са в мнозинството. В България е съвсем различно.

„По-истинските“
социалдемократи

- тези от АБВ, не са членове на ПЕС; но там са „менте социалдемократите“ (бившите комунисти), които обаче тук са опозиция, за разлика от „по-истинските“, които са с управляващите... Не знам за читателя, ама аз започвам да се обърквам. За европейците пък хич и не ми стига въображението. Но не съм далеч от обяснението, че именно този наш хаос дава основание на всеки един чужденец да се държи като настойник на целия ни политически живот и да дава безценни (и най-вече безсмислени) указания как той да се развива. От друга страна те май имат право. Защото „геополитическата асиметрия“ на сегашната нашенска опозиция спрямо европартньорите й върви ръка за ръка и с гъста идейно-политическа мъгла. И всеки чуждоземен „експерт“ се чувства свободен да предлага съветите си, макар понякога те взаимно да се изключват. В предизборната си програма от 2005 г. например БСП отново обеща не само запазване на прогресивно-подоходния данък (един от „класическите постулати“ за всяка социалдемократическа партия), но и постепенно въвеждане на по-нисък ДДС върху храните и лекарствата. Това не й попречи през 2007 г. именно тя да въведе плоския данък („класика“ на либералното мислене) и изобщо да забрави за другите си обещания. И чак девет години по-късно, през 2014, отново да прегърне „прогресивната“ идея за прогресивния данък... Подобни пируети са почти невъзможни в старите демокрации. Поне по две причини.

Първата е, че след Втората световна война във всички тези демокрации бяха положени основите на социалната държава. Може да звучи странно, но не само Великобритания при лейбъриста Атли, а и Германия при християндемократа Аденауер и Франция на уж „много десния“ Дьо Гол (и наследилия го също десен Помпиду) наистина се превърнаха в държави на общото благоденствие, както е по-популярното им определение. В тази категория влязоха, за ужас на нашите неолиберали, даже и САЩ, особено при Кенеди и Джонсън. И второ, но не и по важност - в „старите“ демокрации стриктно се спазва шахматното правило „Не вземай царя на противника“. Ще рече, една партия може да дойде на власт с крайно либерални програми (консерваторите на Тачър в Англия или републиканците на Рейгън в САЩ), но никога не посяга на исторически извоюваните права, включително и за „повече държава“, но пак без да пипа основното, направено от предшествениците си. А само го коригира към още по- добро за нацията.

Поради тази предсказуемост на управляващи и опозиция политическите премятания в „старите“ демокрации са наистина почти невъзможни. Нещо повече, тъкмо поради това в кризисни моменти в тях стават възможни и големите коалиции, но върху ясно разписани принципи. И ако някой все още търси обяснение защо българинът предпочита да емигрира най-вече в някоя от тези „стари“ демокрации (Германия, Великобритания, САЩ и др.), отговорът е прост. След 25 години „преход“ на него не толкова му липсва „старата“ недемокрация, колкото го дразни наследилата я нестабилност - политическа, икономическа, социална. Нестабилност, създавана у нас както от управляващите, така и от опозициите им. Независимо кои са едните и кои - другите. И независимо дали според изгодата на момента се преструват на десни или леви, на „либерални“ или „социални“. А ако погледнем от обратната страна, тъкмо с това е свързано според мен и обяснението защо у нас през тези 25 години сме свидетели не само на лъжеуправляващи, но и на лъжеопозиция.

Движени най-вече, с извинение за самоцитирането, от балканския манталитет  „стани да седна“. Най-пресният пример за това е т.нар. Реформаторски блок. В началото на 2013 г. основните му съставки бяха „уличната опозиция“ на първия кабинет на Борисов. После се изявиха като финансово добре организирани протестъри срещу Орешарски. Сега, вече във властта, внезапно ги налегна тотална амнезия. И вместо пламенните им искания за „деполитизиране на държавната администрация“ и „премахване на партийните и роднинските назначения“ плачат, та се късат, за „техни“ областни управители и други чиновнически назначения. И подмениха уж моралния си въпрос „Кой?“ с типичното големановско „Аз, кой друг“. Както и зарязаха волята на близо половин милион българи, зад които като опозиция уж стоя ха в искането им за референдум... Изследователите на най-новата история на Латинска Америка са достигнали до една обща за тях (и много точна) характеристика - „демокрация на плячкосването“ (democracia del botin). При нея всяка политическа сила, докато е в опозиция, безочливо лъже какви реки от мед и масло ще потекат, ако я изберат да управлява.

Вярно, реките потичат. Но в строго определени посоки, към строго определени хора и за строго определен период (докато са управляващи). А при самите държави цикълът е много по-тъжен: на власт - плячкосване - фалит - опозицията на власт - поредно плячкосване - пореден фалит. И после пак. Не ви ли се струва до болка познато? Впрочем, както казваме ние, историците, всяко ново нещо е добре забравеното старо. През 20-те и 30-те години на ХХ век подобен цикъл преживява и Германия. Известно е и как завършва той след световната икономическа криза от 1929-1933 г.

А една от основните причини е именно отсъствието на силна опозиция. Обединена около основополагащи принципи, а не само около чисто властови мераци. Вярно, от онези времена е минало почти столетие и буквалното им повторение просто не е възможно. Но и съвременната им имитация има своята научна дефиниция - „демократичен авторитаризъм“. Справка - Русия, Унгария, Турция и т.н. И пак - не ви ли звучи отдавна познато?

***

През 1937 г., в навечерието на втората световна касапница, американският журналист Джон Гънтър стига до една мрачна, но точна констатация - всички войни, които Европа е водила на Балканите, били с цел да ги европеизира. Но резултатът неизменно бил обратният - тя все повече се балканизирала. И тези времена обаче са в далечната история. „Старите“ демокрации в Европа вече са достатъчно устойчиви, а папата дори ги упрекна в „бабешко-бюрократична“ закостенялост.

Следователно май наистина е време и ние да започнем да се европеизираме. И да спрем да си играем на „стани да седна“. Отнася се с еднаква сила и за управляващите, и за опозицията. Които и да са били и да са сега те...