54160 | 26 ноем. 2014 | 16:50

Поредица на ПРЕСА: "Световните музеи"

„Музеят с най-голяма концентрация на шедьоври на квадратен метър в света“ - така испанците хвалят своя „Прадо“, славещ се с една от най-изтънчените колекции с европейско изкуство. С близо 3 милиона зрители годишно той е сред 20-те най-посещавани музея в света, а основната заслуга за това са творбите на Веласкес, Гоя, Тициан, Рубенс, Ел Греко, Йеронимус Бош...

Както повечето национални музеи, възникнали през XVIIIXIХ в., и в „Прадо“ сърцето на колекцията е кралската сбирка. Шедьоври в нея започват да трупат управлявалите през ХVI век Карл V (Карлос I Испански) и Филип II - и двамата патрони на Тициан, увековечени в платната на италианския титан. Филип IV (1621-1665), обогатил сбирката с италианска живопис, избирана лично от Веласкес, който едва 24-годишен станал негов придворен художник. По времето на Филип V (1700-1746) пък влезли множество произведения от френския барок. Така на прага на 19-ото столетие испанският двор можел да се похвали с произведения като „Снемането от кръста“ на Рогир ван дер Вейден, „Градината на земните удоволствия“ на Йеронимус Бош, „Рицар с ръка на гърдите“ на Ел Греко, „Успение Богородично“ от Андреа Мантеня, „Менините“ („Семейството на Филип IV“) на Веласкес, „Светото семейство“ на Рафаело, „Трите грации“ на Рубенс...

Йеронимус Бош, „Градината на земните удоволствия“

„Менините“ („Семейството на Филип IV“) на Веласкес - едно от най-прочутите произведения в „Прадо“.

Идеята за самия музей обаче е не на испанец, а на французин - Жозеф Бонапарт, когото по-малкият му брат Наполеон слага на трона в Мадрид през 1808-а. Въпреки че премахва инквизицията и провежда редица положителни реформи, той така и не успява да спечели одобрението на испанците и до днес те често

„пропускат“ ролята му

в създаването на „Прадо“.
Всъщност музеят, който Бонапарт имал намерение да основе по примера на брат си (пет години преди това императорът прекръства Лувъра на „Наполеон“) е с името „Жозефино“. С основаването му обаче той не само искал да подражава на другите европейски столици, които вече имали подобни музеи, а и да спре ограбването на испанското изкуство, провеждано до голяма степен от брат му. Падането му от трона през 1813-а осуетява откриването на музея, който отваря врати през 1819 г. по време на Фернандо VI с подкрепата на неговата съпруга, португалката Мария-Изабела де Браганса.

Сградата, в която се настаняват ценните произведения, е построена 35 години преди това по поръчка на Карлос III, който искал природонаучен музей, а не на изящните изкуства. Проектът бил на придворния архитект Хуан де Вилянуева – ярък представител на неокласицизма и автор на десетки дворци. По предложение на Изабела II през 1868-а музеят взема името „Прадо“ (ливада) – кръстен е на булеварда „Пасео дел Прадо“, чието название пък идва от „Прадо де лос Йеронимос“ - район с

диви поляни

около манастира „Сан Йеронимо ел Реал“.
1500 творби са в колекцията на „Прадо“ при откриването му. Към тях в годините били добавени още шедьоври - като двете махи на Гоя, произведения от две сбирки: платна на Ел Греко от музея „Тринидад“ (1872), и картини и скулптури от XIX век от музея на модерното изкуство.

Една от галериите на музея.

В новооткритата през 2007-а модерна сграда е пренесена част от манастира „Сан Йеронимо“.

Между 1873 г. и 1900 г. десетки картини от фонда на музея са „разхвърляни“ по различни учреждения - с тях са декорирани зали, университети и църкви. По време на Втората испанска република (1931-1939), усилията се насочват към обзавеждането на музеи в провинцията.
По време на Гражданската война по препоръка на Обществото на народите „Прадо“ изпраща във Валенсия, а по-късно и в Женева, 353 картини и 168 рисунки. Сред евакуираните ценности е и Съкровището на дофина Луи - изящна колекция на сина на Луи XIV и баща на бъдещия испански крал Фелипе V от 120 декоративни предмета, която пристига с престолонаследника в Мадрид през 1700 г.

С избухването на Втората световна война артефактите се връщат през Франция, но с идването на власт на Франко част от тях отново напускат музея - този път за да красят испанските посолства по света.
Въпреки „пренасочването“ на множество дарения, които влизали в колекцията на „Прадо“, сградата не стигала за излагането дори на най-представителните произведения. Първото разширение било предприето през 1918-а, когато към основната сграда били построени павилиони.

Франсиско Гоя, „Голата маха“ - емблема на „Прадо“.

По-късно към комплекса били присъединени още две здания. Последната грандиозна ре- конструкция е от 2007 г., нейният автор е носителят на „Прицкър“ Рафаел Монео, който печели изключително оспорван конкурс през 1998-а. С реализацията му се захващат през 2002-ра, но строителните работи спират заради протести, предизвикани от желанието на архитекта да включи в комплекса останки от сградата на манастира „Сан Йеронимо“. След уверенията на Монео, че всичко ще бъде прилежно реставрирано, реконструкцията продължава. 3000 блока от аркадата, ограждаща манастирския двор, са демонтирани и почистени, и тя е построена отново на върха на новата сграда, наречена „Кубът на Монео“.

С реконструкцията са осигурени още 22 000 кв.м. изложбена площ (почти два пъти повече от съществуващата дотогава), а реализацията на проекта гълта 152 млн. евро. След разширението в постоянната експозиция на „Прадо“ са подредени 1300 творби, а фондът на музея днес възлиза на 7600 картини, над 1000 скулптури и близо 10 000 рисунки.

Другата Мона Лиза

Преди година „Прадо“ представи реставриран портрет на Мона Лиза, смятан дотогава за едно от множеството копия на Леонардо. Проучванията на специалистите обаче показали, че картината не е съвсем копие, тъй като е рисувана в същото време и в същото ателие, в което преди пет века Да Винчи е създал своя шедьовър. Не е ясно кой от учениците на художника е автор на портрета в „Прадо“, в който гледната точка е едва забележимо изместена вляво. Той е стоял и малко по-близо до Джокондата, изчисляват експертите.

Пабло Пикасо: директорът на музея призрак

През 1944-та в Париж мадам М. преследва фотографа Гюла Халаш, известен с псевдонима Брасай, предлагайки му „един Ел Греко“. „Трябва да кажа на Пикасо - спомня си в своите „Разговори с Пикасо“ по-късно фотографът. - Той е голям ценител на Ел Греко.“ „Дори да не купя картината, искам да я видя на всяка цена“, била реакцията на художника. След два дни доставили произведението в ателието му: Христос с трънен венец на кръста.

Емблематичната творба на Пикасо „Герника“ след смъртта му е изложена в „Прадо“. 10 години по-късно обаче я местят в музея „Кралица София“.

„Дами и господа! - заявила мадам М. - Пред вас е истински шедьовър! Сегашният собственик го продава направо на безценица. Той го предложил на един германски музей, но в Германия не харесват Ел Греко и не почитат Христос. Повярвайте, това е най-впечатляващата от всички творби на Ел Греко - такова е мнението и на директора на „Прадо“...
„Простете, мадам, но аз съм директорът на „Прадо“ - възкликнал Пикасо. - Назначен съм от републиканското правителство и досега никой не ме е уволнявал! И ако вие искате да знаете мнението на директора на „Прадо“, моля - това е може би най-впечатляващата работа на Ел Греко, но от тези, които е направил по поръчка на добрите сестри от манастира „Св. Тереза“. Какво да се прави и той е слагал малко сълзи в очите на Исус, щом го помолят. Нали е трябвало да живее от нещо...“
След това, за ужас на мадам М., Пикасо поставил до Ел Греко любимия си натюрморт на Матис с портокали и банани и дълго сравнявал двете картини.
„Не, предпочитам моя Матис - заявил накрая той. - Той наистина е много по-добър от вашия Ел Греко.“

Пикасо действително е бил директор на „Прадо“ от 1936 до 1939 г. За това време той си спомня: „Налагаше ми се да чета планини от отчети, да тъна в купища писма, да слушам подчинените си, които ме засипваха с възторга и предаността си... Колко много грижи ми създаваше тази работа! А бях директор на музей призрак - всички шедьоври по онова време бяха евакуирани във Валенсия.“