20051 | 29 ноем. 2014 | 15:51

"Просто трябва наистина да обичаш да играеш. Иначе не можеш да останеш в тази професия. Чувствам се щастлива, когато съм на сцената"

Теодора Духовникова е родена в София. През 2003 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на доц. Снежина Танковска и Андрей Баташов. Играе на сцените на театрите „София“, „Сълза и смях“, „199“. От 2005 г. е в трупата на Народния театър. През 2012 г. печели „Аскеер“ за поддържаща роля (Мерилин в „Ръкомахане в Спокан“, Народен театър), а през 2013 г. - приза за главна женска роля на Фестивала за българска драма (Сестрата в „Гарванът“, Театър 199). За ролята си на Божура в сериала „Дървото на живота“ по ТВ7 е отличена като най-добра актриса в Годишните награди за кино и телевизия „Златна бленда“. Носител на титлите Жена на годината (2011 и 2013 г.) и Модна икона на България (2013 г.).

- Теодора, как се чувствате след премиерата по-рано този месец на „Солунските съзаклятници“ в Народния театър?
- Добре. Мисля, че се получи едно красиво и честно представление. Без излишни прилагателни, като хайку. Все пак говорим за реално съществували лица и реални събития, около които се водят доста спорове от историците ни дори до днес. Все още се борим да постигнем една деликатна честност и скромност в присъствието ни на сцената, която режисьорът Стоян Радев изискваше през цялото време. Това не е лесно.
На актьора все му идва да си се разиграе, да направи някакъв сложен флик-флак и да смае публиката. А точно това не искаше от нас Стоян. Близките ми хора много харесват представлението и го намират за различно и със свой собствен почерк.

- Неузнаваема сте като британската годеница на главния герой Борис Сарафов.
- Не знам дали съм неузнаваема. Не мисля, че съм постигнала все още това, за което говорихме с режисьора. Но точно това му е най-хубавото на театъра - няма финален монтаж. Най-хубавото започва след премиерата му. Пък и да си партнираш с Юлиан Вергов винаги е вълнуващо...
Мисля, че най-променена съм в друга роля, на Мерилин от „Ръкомахане в Спокан“. Там с Явор Гърдев доста работихме да „сменя чипа“ в главата си. В тази роля хем съм аз, хем никак, ама никак не съм аз - като мисъл, поведение, реакции.

- През октомври имахте друга премиера - в „Към пропаст“ в Шуменския театър, като еврейката Сара, един силен и противоречив образ от историята ни.
- През цялото време, докато работехме по пиесата, имах чувството, че Вазов никак не харесва моята героиня Сара, ама никак... Дори не знаех, че я оприличават на хубавата Елена, заради която пада Троя. И слава богу, защото, докато работехме с режисьора Бина Харалампиева, тя направи всичко възможно да харесвам Сара, да си я защитавам и да се боря от нейно име за правото й на щастие и любов. Това е представление на Шуменския театър, но на 16 декември ще го играем в София на сцената на Народния театър, така че, ако на някого от вашите читатели му е любопитно какво се е получило, ще се радвам да дойде и да бъде с нас.

- Шумен не е близо. Винаги съм се чудила кое мотивира артистите да пътуват непрекъснато…
- И аз не знам какво ни дава сили... Просто трябва наистина да обичаш да играеш. Иначе не можеш да останеш в тази професия. Чувствам се щастлива, когато съм на сцената, и

за тези няколко часа щастие бих дала много

И давам. Това са стрес, преумора, страхове, непрекъснато се държиш в някаква особена кондиция... Но това е нищо в сравнение с проблемите на близките ти, които искат да са с теб, а не могат винаги... Мисля, че те са по-големите герои...

- В „Гарванът“ в Театър 199 също сте в много силна роля на жена, грижеща се за брат си, който е в инвалидна количка.
- Това е едно от представленията, към които изпитвам особен сантимент... Заради първата ми среща там с Бина (Харалампиева - б.р.), заради Калин (Врачански - б.р.). Това са сложни роли и за двама ни. След края на спектакъла и двамата сме като минали през центрофуга... Трябва ни време да се съвземем.
Героинята ми може би е най-добрият човек от всички, които играя. Каквото и да й се случва, тя трябва да го преглътне, да го прости и да се върне, защото има нещо по-важно от нейната гордост и нерви, и това е той, брат й. Не е лесно, повярвайте ми.

- Къде още може да ви гледаме този сезон?
- Във „Всичко ни е наред“ на Деси Шпатова, „Дон Жуан“ на Сашо Морфов, „Идеалният мъж“, „Агенти“ - всички в Народния театър.

- Предстои премиера и на новия филм на Митко Димитров „Събирач на трупове“. Какво е усещането?
- Не обичам да говоря предварително за филми. Едно е било в главата ти, а после виждаш нещо съвсем друго на екрана. Един от проблемите, които много ме изнервят в киното и телевизията, е, че не можеш да контролираш нещата в тяхната цялост, някак на парче е всичко, доста процеси остават встрани от теб... Докато в театъра си от началото до края на процеса и ако не ти се получи, можеш да се сърдиш единствено на себе си.
Но зад този филм стоят млади и много талантливи хора и аз им вярвам. А при героинята ми Катето има пълно разминаване между това, което тя си мисли, че е, и това, което реално представлява -

проблем на много жени в България

с всичките им илюзии и нереализирани мечти. Много е интересно за игра, но и много рисковано. Всяка актриса иска такива роли. Дано ни се е получило!
 

- Сякаш повече ви тегли към сцената, отколкото към екрана?
- Не. Обичам киното, но имам много по-малък шанс да му се радвам, отколкото на театъра… Такава е ситуацията у нас в момента.

- Получавали ли сте нови предложения за филмови проекти, сериали?
- Да, има два кинопроекта, в които е много вероятно да участвам, но съм се парила от големи очаквания и докато не стане, не си позволявам да се радвам. А колкото до сериалите, нещо много хубаво и важно беше започнало да се случва у нас и вярвам, че сериозните телевизии го знаят - не може да гледаме само риалити, омръзва. Пък и цялата тази врява и цирк ти идват в повече. Навсякъде по света сериозните телевизии произвеждат собствена кинопродукция и мисля, че скоро пак ще се появи някой хубав сериал. Дано…

- Някога мислили ли сте какво друго бихте могли да работите?
- Във всеки един момент осъзнавам, че това не е вечно, и не искам да хленча и да се оплаквам, когато един ден спрат да ми се обаждат за роли и проекти. Тази професия все пак не е Червен кръст, никой не ти дължи нищо. В момента, в който спреш да бъдеш нужен, трябва да си тръгнеш. Така мисля. По-честно и по-безболезнено е.

- Кичат ви със сравнението българската Мишел Пфайфър и сте една от красавиците на Народния. Случвало ли се е това да ви пречи? Някои смятат, че не може да си хем красавица, хем да си талантлива.
- Отдавна да си красив актьор не е щампа за бездарен актьор. Напротив, в XXI век даже е задължително да изглеждаш добре, да си във форма, която ти помага, да си в кондиция. Повечето ми колеги изглеждат добре, спортуват и се грижат за себе си. Няма как иначе.
Проблем е обаче, когато всяко хубаво момиче си мисли, че хубостта е достатъчна да си актриса... Но вече животът е толкова безпощаден, че ако някъде не ти е мястото, системата просто те изхвърля.

- Имате ли всъщност самочувствието на красива жена и винаги ли сте се чувствали хубава?
- Изглеждам добре, но и полагам доста усилия за това, грижа се за себе си, защото, когато се чувствам запуснато и не се харесвам, имам занижени критерии към всичко около мен. Но на сцената не съм суетна, рядко ползвам разкрасяващ грим, често играя дори без никакъв, понякога сме подчертавали бръчки и торбички, за да е вярно лицето ми на това на героинята ми. Това е по-важно.

- Не давате често интервюта. Причината не е ли в измислиците на жълтата преса? Разстройвате ли се от тях?
- Не давам често интервюта, защото на мен самата като зрител или читател ми е ужасно досадно едни и същи хора да ме занимават непрекъснато със себе си. Какво яли, с кого се разделили, къде почивали... Безумно е! Един актьор трябва да е по-интересен с ролите си, а не с личния си живот. Иначе, извън това, жълтата преса си е жълта преса. Аз съм наясно, че тя е едно от неприятните неща на публичността, но

не хленча
и не се оплаквам

Никой не ме е карал насила и това е част от играта. Понякога ми е неприятно, но гледам да не го приемам лично и прекалено надълбоко. А да не говорим пък за някои „популярни“ хора, известни точно с нищо, дето непрекъснато хленчат какво били написали за тях жълтите вестници! Та те трябва да са им благодарни, защото сериозните издания никога не биха се сетили да пишат за тях.

- Напоследък жълти сайтове гръмнаха с „новината“, че имате тайна любовна връзка с Калин Врачански, и се показват снимки, на които се целувате. Как се отнасяте към това?
- Тази история с Калин ни се сервира вече от няколко години, периодично, като претоплена манджа. И Стефан (съпругът на актрисата - б.р.), и Калин изрично ме помолиха да не падам ниско и да се обяснявам. Ще ви кажа само, че КАТЕГОРИЧНО в семейството ми няма никакво напрежение по темата Калин Врачански. Тази „наша тайна любовна среща“ не е нито тайна, нито любовна. В случая се разделяме с Калин след спектакъл, с нас е и режисьорът ни Бина Харалампиева, аз се сбогувам и с двамата - първо целувам нея, после него. Да, емоционално, но аз съм такава и не смятам да променям този си навик. Нямам чувство за вина и благодаря на всички сериозни издания, които се поинтересуваха лично каква точно е истината, а не просто да преписват евтини сензацийки!

- Преди две години споделихте пред „Преса“, че завиждате на момичето Теодора, което в миналото е било толкова щастливо, че чак го е срам. Как се чувствате сега?
- Все така... Тревожно и любопитно.

- Какво предпочитате за вашите дъщери, 10-годишната Бояна и петгодишната Ема - да станат добри хора или да преуспяват в това, което правят?
- Най-големите ми страхове са свързани с децата... Искам да са здрави, разбира се, но и да не изгубя по пътя връзката си с тях. Най-много ме е страх от това да спра да ги познавам, да не знам какво се случва в главичките им. Защото аз съм майка, но и приятел с децата ми. Не искам да са безверници, темерути, простаци. Не искам да са пошли и арогантни момичета.

- Станахте посланик на кампанията „Говори открито срещу домашното насилие“. Защо избрахте точно тази инициатива?
- Защото съм възпитана в емпатия, в съпреживяване, не ми е все тая какво се случва около мен, стига аз да съм си добре. Защото винаги някак съм на страната на по-слабия. Защото за страха, болката и унижението на тези жени не може просто да се мълчи...

- Кой възпита във вас тази духовна извисеност?
- Ооо, съвсем не съм толкова духовно извисена. Понякога върша и мисля такива глупости, такива щети нанасям на себе си, на близките си… Но като падам в локвата, се опитвам да се изправям, а не да си стоя в нея. Да падаш е нормално, на всички се случва. По-интересно е как и колко бързо се изправяш.
Иначе майка ми и баща ми са едни от най-важните хора в живота ми. От тях винаги съм получавала само любов и безрезервна подкрепа.

- Посланик сте и на „Отбора на надеждата“, в който социалният предприемач Виктор Кирков интегрира деца от домове и бежанци чрез футбол. Често спорим дали сме толерантни към различните. Вие какво смятате?
- Не сме толерантни. Дори сме жестоки. И към чуждите, и към своите. Лесно се трогваме, но повърхностно. „Извинявай“ и „благодаря“ вече стават

непосилни
думи за нас

Бързо и екзалтирано издигаме герои и още по-бързо и ожесточено ги разкъсваме... Вече не знам кой е по-опасен - простакът или измисленият, претенциозен интелектуалец... И защо омразата сплотява повече от обичта?…

- Какво ви доставя удоволствие да правите в свободното си време?
- Нормалните неща - хубава храна, вино, приятелите... Чакам тази зима да падне хубав сняг и да карам ски. Много ми се карат ски... Да си на върха, да дишаш, да ти скърца снегът под ските, да видиш колко си високо и колко е тихо... Душата ти си почива!