25468 | 23 ноем. 2012 | 13:10

Интервю на Ива ЙОЛОВА за театъра, семейството, Синеморец, политиката, за уж дребните неща в живота, които се оказват най-важни

Ако трябва да определите жанра на спектакъла, в който живеем, какъв е той, г-н Сърчаджиев? Трагедия, комедия, драма, фарс...

- Между фарс и драма. Гадно нещо, но пък е весело.

Кое е най-опасното в политическата обстановка днес у нас?

- Лъжата. А и много българи изпитват удоволствие, че са лъгани.

Защо решихте да се разделите със Синеморец?

- Защото вече нямах възможност да поддържам живота си там. А и Синеморец вече не е красивото село до Черно море. Развалиха къщите, природата, разбиха се чувствата ми за ред. Влязоха бандитите. А и аз исках вече да се върна в театъра. И работих в Бургаския, беше много приятно
в този 7-годишен период. Но стигнах някакво ниво, вече не се развиваше моят път там. И реших да опитам в София. Нямаше смисъл да оставям къща, която ще умира. Пък и ми тряб ваха пари.

 Уви, човек колкото и добре да живее, в един момент опира до парите... Неведнъж сте подчертавали, че сте политик в мисленето. Преди години се разплакахте по телевизията при неуспеха на СДС в първите парламентарни избори. Сега май нещата пак водят до рев. Как приемате днешните разпри сред сините?

- Няма да плача. Няма при- чини да плача, защото времето минава, минава... А комунизмът продължава да действа. Ние не сме го смазали. Въпреки представата на някои партии, че са десни, те се оказаха комунистически. Тъжна работа, но с времето ще го преодолеем.

А не намирате ли кълнове от този „комунизъм“ и сред „най-десните“? Много се объркаха у нас ляво и дясно.

- Аз поддържам ДСБ, Демократи за силна България е партията, в която участвам от нейното създаване. И смятам, че нейната голяма програма е пътят за движението на държа вата.

 Вие сте сред основателите и, но сте казвали, че не членувате в ДСБ. Защо?

- Не обичам да съм член на партия и до ден днешен. Не ми трябва.

 Приятелството ви с Иван Костов е „обрасло“ с митология. Виждате ли се още с него, говорите ли си за политика?

- Много рядко. И по телефона, и се срещаме. Но това приятелство не зависи от „многото“ срещи. Знаем, че когато имаме нужда, ще намерим ръка един за друг. От време на време си казваме 2-3 думи. Идва на премиерите ми.

Защо избрахте точно тази пиеса („Прелестите на изневярата“) за честването в Сатирата на баща ви, големия режисьор Стефан Сърчаджиев, един от основателите на театъра?

- Не знам. Най-простият отговор е - защото ми хареса. Драматургията не е „най-висока“, както биха се изразили някои театроведи. Това е спектакъл за малките неща в живота, а те се оказват основни - любовта, изневярата, страстта... Много често човек не забелязва тези „подробности“.

 И какво би казал Стефан Сърчаджиев, ако можеше да види вашия спектакъл?

- Сигурно би ме набил. Ще каже - какви глупости правиш, Йоско? В текста има много неща, които лесно ще се разберат от публиката. Защото всеки е имал подобни проблеми в живота си. „Пък и имаме нужда от такива „тъжни смешки“. (б. а. - в четирите новели от пиесата на Валентин Красногоров лю-
бовници и съпрузи попадат в абсурдни ситуации на греховната страст).

Казвате в анонса за спектакъла: „Нека се погледнем чрез героите на пиесата и да се примирим със себе си“...

- Не би трябвало да казвам „да се примирим със себе си“. По-скоро да намерим изход от лабиринта. Или - да избягаме от лабиринта в себе си. Ние сами често си „спускаме завесата“, сами си затваряме съдбата. Много пътища има в живота и за всеки има и добър път...

 Вие успявате ли да го на- мерите, да излезете от лабиринта?

- Аз съм си вътре и не бягам от него. Защото знам, че това е моят път. Уж помагам на хората да намират изхода, пък аз си стоя вътре. И ми е приятно.

И други хора имат това усещане, че са „вътре“, но май не им е приятно.

- Много ме е страх да намеря друг път. Остарял съм така... Но това не е безпътица.

 А кой е най-милият или най-смешният спомен на сина за Стефан Сърчаджиев?

- Когато той се връщаше уморен вкъщи, лягаше на леглото с дрехи и ме караше да държа с ръце ръба на панталона му така, че да бъде изпънат идеално. И после заспиваше за секунди.

Странен спомен. Защо е искал да спи с изпънат панталон? И защо вие сте влизали в ролята на „изпъвач“ ?

- Баща ми беше обичащ себе си. Като мен сега.

Искате да кажете - егоцентрик?

- Не, не толкова влюбен в себе си. Обичаше хората да го обичат. И искаше да изглежда перфектно и в съня си. А аз му помагах да е щастлив. Тази премиера е моят поклон към него и майка ми, благодарност към тяхната странна любов, заради която аз съм тук сега.

Чела съм, че майка ви има паметник в Йерусалим и е едно от имената в Алеята на благодарността там. Какви са причините за тази почит?

- Историята е дълга, аз още не съм бил роден, появил съм се година по-късно. През Втората световна война баща ми е бил режисьор в театъра в Скопие. Живеели с майка ми в квартира над немската комендатура. Знам, че през града е минал конвой с евреи, карани към концлагер. Майка ми е укривала в продължение на една седмица еврейско семейство у дома, „над главата“ на немците. А после успели с приятели да ги изкарат в Италия.

 Как се помиряват в едно еврейски, македонски, калоферско-балканджийски гени? Кое усещате, че надделява у вас?

- То е Божа работа. Не знам кое надделява, но е много приятно. Има у мен различни цветове на кръвта. Но аз съм българин. Българин! (Подчертава
думата.)

 Доколко баща ви участва в определянето на вашия актьорски път?

- Никак. Защото когато растях, той не беше в моята къща. По-късно, като бях вече голям, нямах нужда да общувам с него за бъдещето ми.

На 6 годинки сте играли в неговия филм „Наша земя“.

- Много смешен филм.

Защо?

- Безумен беше, абсурден. Но времето беше такова и този филм беше идеален за епохата.

 Каква беше ролята ви - като ви слушам, ми идва наум дали пък не е била нещо като Павлик Морозов (б. а. - известен съветски литературен герой, превърнал се по-късно в нарицателно за отцепредателство.)?

- Почти - българският Пав- лик Морозов... Накрая ме раниха гърците от един самолет и аз „героично“ мечтаех да стана полковник от Гранични войски.
А Апостол Карамитев беше големият граничар, който каза: „Да, моето момче, ще станеш такъв.“

Опишете усещането да играеш до Апостол Карамитев? Той ви е бил и учител.

- О, не опира само до актьорската работа, партньорството. Той замести баща ми до голяма степен. В периода, в който бях в театралното училище, имах нужда от човек, който да ми дава акъл. Неговата философия беше много важна за мен - как трябва да се държиш в живота, който е мъчен, гаден, ужасен... Но пък трябва да се намери път въпреки всичко.

Как се решихте да поставяте в този театър, основан някога от баща ви?

- Открих тук много млади актьори, които не са използвани и с голяма стръв влизат в играта. За нашата професия това е особено важно - да „умираш в
работата“.

Това ме кара да си спомня едно ваше младежко участие в Учебния театър на ВИТИЗ - „Аз, баба, Илико и Иларион“ - с каква енергия бяхте заредени всички! Имаше сцени, в които от радост вашият герой се катереше по стената. Изправен тичаше отвесно нагоре, преполовяваше я...

- Да, имаше енергия в нас. Сега у хората, уви, няма енергия, не само в театъра... Цялата атмосфера около нас я унищожава. Обратно - идва лошата,
черната енергия, тя разваля истинския вкус.

След толкова роли в театъра и киното остана ли ви мечтата за нещо неизиграно?

- Вече не мога да играя на сцена. Но тая роля - режисьорската, е прекрасна. 

Какви автори искате да поставяте - съвременни, класика, драматични, смешни...

- Догодина ще правя Шекспир.

 Какво по-точно - трагедия, комедия, драма?

- Ще правя комедия, но няма да кажа коя. Чакат ме постановки в Сатирата, в Бургаския театър, във „Възраждане“.

Минаха осем години от инсулта - голямото премеждие в живота ви.

- Не го смятам за голямото премеждие...

Как се чувствате сега?

- Радвам се на живота. Прекрасен е. Щастлив съм.

Харесвам израза на лицето ви, когато го казвате. Очевидно сте убеден в това. Болестта научи ли ви на нещо, което здравите не проумяват?

- Почнах да виждам по-добре детайлите. В моя живот всичко беше „ангро“. Гледах някак „обобщено“ на това, което се случва с мен и около мен. Сега виждам дребните неща - те са вкусът на живота.

 И от тези детайли кое е най-важното?

- Добрите усещания за хората. Въпреки че се случват ужасни неща около мен, виждам много добри „детайли“ у хората. Чудя се, че ги има все още.

(в. Преса, печатно издание, брой от 319 от 23 ноември 2012)