53494 | 18 юни 2012 | 14:48

Замръзнала кръв от КЕВОРК КЕВОРКЯН

Публиката губи много, че вече пренебрегва почти напълно парламентарния контрол. Сигурно е, че той ще предизвика погнуса в обикновения зрител. Обаче, от друга страна, несъмнено дава добра представа за манталитета на някои водещи политици, както и на по-дребните рибоци. Повтаря се все едно и също - неизменно пренебрежение към съдбовно важното, и пламенност, понякога дори естествена, когато на трибуната са поставени малозначителни въпроси. И едното, и другото обаче очертават любопитния колективен образ на

хора, които си играят на политика

В петък, в един момент от парламентарния контрол, председателстващата Михайлова попита външния министър Младенов дали ще отговори на допълнителен депутатски въпрос - и той, без изобщо да я поглежда, само поклати глава, напълно отегчено, като човек, който презира всичко онова, което се случва край него и в което той, по волята на някаква неясна тегоба, трябва все пак да участва.

Това поклащане на глава беше нещо забележително - един жест, който може да се гледа и гледа, както и да се анализира многократно. Това поклащане на глава - двукратно от дясно на ляво - изразява най-добре същността на онова, което днес неизвестно защо наричат политика. Този жест трябва да се показва и изучава във факултетите по комуникация и политология, понеже е щедрият дар, който ще ви помогне да разберете с какво отегчение всъщност са изпълнени днешните посветени в политиката.

Питаха Младенов за поредния „български“ скандал в Македония и той отговори като парче гранит: „Аз вече казах - нашата цел е колкото се може повече хора да идват тук, да посещават България, това е изгодно за бизнеса и те ще идват заради характера на българина, който му е позволил да оцелее през вековете, защото една от чертите на този характер е толерантността.“ Тоест да преведем - оцелели сме около 700 години робства заради „толерантност“. А може би министърът е искал да каже „гъзолизане“ - но не е намерил веднага точната дума.

И прави ли ви изобщо впечатление как изобщо се артикулира - и използва - думата „българин“? Или думата „народ“? Тя особено е парцалът, гюдерията, с която си избърсват ръцете, когато им е нужно. Вярно е, че все по-рядко прибягват до тази дума, тя някак ги плаши - но в случаите, когато споменават „народа“, това винаги изглежда неуместно. Имаше един великолепен разказ на Кобо Абе, наречен „Динамит“ - един японец, смазан от отчуждението в консуматорското общество, започнал да носи със себе си шашка динамит - за да се отличава по някакъв начин от тълпата и да получи някаква самоличност. Така нашите политици би трябвало да носят със себе си по една

шашка динамит - но надписана „Народ“

Може би тогава ще внимават какви ги дрънкат.
А пък два дни по-рано Бойко съобщи, че никой от „народа“ не го е напсувал на Околовръстното шосе, докато на рождения си ден откриваше някаква отсечка. Интересно, а Младенов биха ли го напсували? Него, който представя образа на канцеларския тип политик, на послушните джуджета от задкулисието? Бойко обаче не говори за „толерантността“ на народа - защо ли? Ако размишляваме върху думите му, ще излезе, че вероятно очаква да го напсуват. А той е несравнимо по-близо до народния манталитет и характер - за разлика от Младенов, който хвърля напълно бездушно думата „толерантен“ и изобщо не се притеснява от същия този „народ“.

Немалко политици, и Младенов е един от тях, излъчват в парламентарния контрол - но не само там, невероятно отстранение, сякаш трябва да разменят няколко принудени думи с неприятни съседи. Презрението им е доловимо и от повърхностния наблюдател - презрение към всичко, с изключение на самото занимание „политика“, което обаче за тях е придобило съвсем различен смисъл от общоприетия. Те смятат парламентарния контрол за губене на време, за някаква деятелност, предназначена за глупаци и елементарни хора. Парламентарният контрол е просто тъпо театро, играно от празни хора - и е предназначено за глупаци, които са толкова пропаднали, че са опрели до това театро. За такива хора политиката се придвижва напред по съвсем други механизми, за тях тя е хибрид от потайни договорки и салонни жестове, във видимата си част е нещо като светска дейност за избрани. Някаква дамичка може да притежава единствено твърде лесното изкуство на салонното общуване, на светското чуруликане, на вечното съгласяване - и въпреки това полека-лека да се придвижва напред, а утре може да стигне чак до върха на политиката - без да е проляла нито капка пот, за сълзи да не говорим, а пък и през цялото време

кръвта й е била напълно замръзнала

ако си поиграем с известната фраза на Чърчил, която толкова лесно използват някои от тези „нови“ политици.

А пък ако ще проливат пот - това ще е от усилието да се харесат на чужденците, ако ще се просълзяват - това ще се случи пак пред тях, и все в името, разбира се, на „новите ценности“. Не е никак ясно обаче каква е личната им ценностна система - извън парадно-салонните думи, с които ни обливат, а водата в тях е толкова много, че може до кости да намокри всеки наблизо. Не е ясно и каква е грамотността на тия хора, на кои книги принадлежат - освен че са послушни читатели на книгата на Барозу примерно, ако можем да кажем така.

Ето поради тези причини за човек като Младенов интересът към скандала в Македония е „фалшив национализъм“. Любопитно е тогава да се научи, какво означава за него „истинският“ национализъм. И със сигурност ще бъде голямо изтезание за него, ако трябва да го обясни - вероятно ще е нещо като комунистическия интернационализъм. При това в петък въпросът към него бе зададен заради нови грубости в Скопие - този път заради Тодор Александров. Знае ли обаче Младенов, кой е изобщо Александров? Съмнявам се, както не съм убеден, че знае нещичко и за Гоце Делчев - извън ония баналности, които предлага Уикипедия. Всъщност цялата грамотност на тези „нормални“ националисти е все в границите на „нормалността“ на Уикипедия - което означава в границите на бездушността и примитивността. И как тогава ще правиш политика с Македония, ако не си наясно с нейните светци или емблематични фигури? Една от тях ме допусна до себе си - това бе Иван Михайлов, а аз и досега не мога да се отърся от магнетичното му влияние, което те поразяваше незабавно. Думите му кънтят още в слуха ми. Но подобно влияние има и в немалко български литературни текстове - те обаче сега нямат никакво значение за сухарите - днешни дипломати, те изобщо не се интересуват от подобни неща, интернационализмът е всичко за тях. В тази „нова“ политика няма място не само за екзалтации, но и за изразяването на най-обикновени човешки чувства. Тази политика е нещо като катедралата в Шартр, за която Кенет Кларк беше казал, че при цялото й великолепие той се съмнява там да е родена дори една-единствена проста човешка мисъл. Истинските чувства се нещо непозволено в тази политика, те са експулсирани завинаги някъде другаде. На емоционалността, в хубавия смисъл на думата, и на чувствеността завинаги е провесен

етикетът „персона нон грата“

Макар че някои световни лидери и днес дават примери за екзалтация, съвсем наскоро един от тях бе в плен на емоционална необузданост - имам предвид президента Обама, който гледаше на живо екзекуцията на Осама бен Ладен.

Смъртна обида за Младенов би било да го наречеш „националист“ или „фалшив националист“, той много по-лесно би понесъл да го назоват фалшив политик, дипломат или каквото и да е друго…

Това в Македония са уж дребни работи, но не е така, зад тях се крие нещо много опасно - опасно за нас. Ако днес не ни позволяват да поднасяме цветя пред паметника на Гоце или Александров, утре те изобщо няма да ни допускат до себе си, сегашните невъзпитани жестове са знак за това. Подобни знаци винаги са съществували през десетилетията, но ние пък все се правехме, че не ги забелязваме. Преди много години, при едно кратко посещение в Скопие, отидох да гледам „Декамерон“ на Пазолини, у нас го даваха за подбран елит в Дома на киното, само там, а в Скопие филмът бе в редовите кинозали. Поначало Титовият режим бе по-благосклонен към западните ценности, по-отворен. В белградските книжарници спокойно можеше да се купят книги на Маркузе или Лукач, докато в София те бяха анатемосани, без дори някой да ги е чел, имаше случаи, когато идеологическата редакция на радиото представяше новите им книги, без рецензентите да са ги чели - в замяна на това спокойно си ругаеха тия, а и останалите „ревизионисти“. Седмичният кинопреглед преди „Декамерон“ направо ме обърка - имаше сюжет за Втората световна война и непрекъснато се говореше за „бугарските фашисти“, а залата ръкопляскаше възторжено. Същия ден възрастни жители на града видимо се оживяваха, когато им казвахме, че сме от София - те бяха истински българи и не го криеха. Властите в София обаче се правеха на две и половина, защото и те имаха вина за това отношение на официалните македонски власти. В края на четирийсетте години на миналия век насила бяха накарали чисти българи от района на Горна

Джумая да се пишат в паспортите „македонци“.

Веднъж, вече през 80-те години, пък стана скандал с една книга на Венко Марковски - „Предания заветни“ беше извънредно обемист том, по онова време се шегуваха, че никой не е имал толкова кураж, за да я прочете от край до край, включително и авторът на предговора акад. Пантелей Зарев. Така и се оказа в крайна сметка - пратиха книгата, заедно с много други, на книжното изложение в Москва, и не щеш ли, сърбите видели книгата, а някакъв самоубиец дори я прочел - а в нея на едно място бай Венко споменавал, с един стих, не повече, че македонците са българи. Разкараха книгата от изложението и донейде потулиха скандала. В крайна сметка нещо се случваше, вече не се отказвахме от нищо в името на някаква „толерантност“. Сега обаче пак сме в клещите на някакъв нов Коминтерн, който навремето ни накара да се откажем от хиляди българи и да ги пишем „македонци“. С тия неща шега не бива. Ако Ванче Михайлов чуе от оня свят как се държат нашите необразовани политици, които не са „фалшиви националисти“, обаче сърцата им сякаш са направени от мукава, сигурно горко ще рони сълзи за любимата си България.

И всъщност какво назнайват повечето „нови“ политици - освен големия тлъст учебник по послушание? И какво се сърдим на чалгата - вижте ги колко са грамотни някои водещи политици и дипломати. Имахме един външен министър, който си беше закачил в кабинета поздравително писмо на иврит от израелския Кнесет - и когато имах любопитството да го попитам какво е написано в него, той ме погледна така, сякаш не съм на себе си и махна с ръка: „Абе, де да знам!“ А беше евреин, за Паси става дума, сетихте се. Ще дойде време, когато така ще махат пренебрежително с ръка и на онова, което е написано и на български. Майната му на българския, нали така.

А в петък Младенов видимо се оживи, когато трябваше да отговаря на въпроси за новите стандарти за преводачески услуги - беше емоционален, убедителен и полемичен. Дребното го оживи, а беше съвсем вял, когато ставаше въпрос за Македония…