31535 | 30 ноем. 2012 | 11:05

Капан за наивници вляво и вдясно

Петър Стоянович

В България не може да има ляво и дясно - най-малкото, защото населението не може да си го позволи. То е като да отвориш магазин на „Патек Филип“ в Алфатар. За да имаш стоков пласмент трябва да имаш търсене. И нещо като ценене на продукта.

Дясното няма сериозна база у нас и дори в златните години на царството никога не е могло да се доближи до морето от малоимотни селяни и занаятчии.  България е зачената бедна, мрънкаща и дребнава в мечтите си. (Впоследствие това се нарече „копнеж по социалното“). Хоризонтът на нацията завърша там, където има шанс да се преодолее поредната злина. Криза – това е просто другото име на българската политика. Всяко родно поколение след Освобождението има в живота си поне една, а често и две сериозни кризи, които преобръщат делника и

скопяват мечтите

до насъщния. Дръзновеният става въздържан, гордият – сервилен, вярващият – фаталист. Къде ти ляво и дясно в една среда, трайно съпътствана от еднопланова делничност?

Онова, което направи комунистическото управление (или по-право „реалният социализъм“), не беше класическа лява политика.  Тоталитарният режим направи най-близката до българската душа крачка: не въздаде справедливост, а уравни хората. Естествено, червената егалитарност не се посвени да създаде и своя аристокрация с обслужващ придворен и репресивен апарат, но така само доказа разминаването си с принципните идеологически постулати. Тъй като в зората на комунизма мнозинството от нацията бяха селски и провинциални люде, „модернизирането“, макар и болезнено за родителите, в края на краищата се услади на децата, които скъсаха пъпната връв и се отучиха да работят. Останалите на село режимът сдоби с тоалетни, къщи като кутии за обувки и ТКЗС-та, а в града - панелки, пролетарско назначение и десетдневна лятна почивка в учрежденската станция.

„Демокрацията“, както простодушно наричаме стартиралия в 1989 г. преход, пак не беше лява или дясна идеологическа платформа, а в голямата си част борба за историческо възмездие и икономическа война за комунистическото наследство. Разделението в нацията на комунисти и антикомунисти до скоро беше основната линия за аргументиране между левица и десница. Със затихването на този шумен сблъсък сякаш свършиха и важните аргументи на противопоставянето. Сериозното идеологическо противопоставяне между българската левица и десница практически не се е състояла и до днес. Вероятно, защото у нас няма нито принципни идеологически тези, нито ясно изразени партийни полюси. Размиването е основна характеристика на многопартийната система в България.

Безспорно е, че ако в най-ново време сме имали мандати на реформи и икономически просперитет, въпреки всичките зулуми, това е времето на Костов и Сакскобургготски. Но дори този кратък период не е еднороден, а гъмжи от върхове и спадове, ентусиазъм и униние! След суровата, но и твърде парадна дясна роля на Костов, която народът оцени кратко, но не прегърна трайно, Сакскобургготски дойде като мехлем за всички идеологически и главно икономически травми. Но ляв или десен беше царят?  Май нито едното от двете, защото следваше генетичната си предпазливост, опипвайки колебливия характер на поданиците. Уви, в това плодотворно (но особено идеологическо) време набра сила нова симбиоза: активна либерална финансово-икономическа политика и цъфтеж на бизнеса при паралелна реабилитация на комунистическите кадри в администрацията и мълчание за миналото.

Колко ляв е бил кабинетът на един Станишев можем да съдим най-малкото по една от най-десните му мерки: запазването на ниските преки данъци и въвеждането на плоския данък (с решаващата коалиционна заслуга на НДСВ). Показателно за темата е, че само няколко години по-късно самопровъзгласеният за десен премиер Борисов каза по този повод: „Социалистите въведоха плоския данък, защото е антисоциален“! Въпреки тези проблясъци

днешната БСП е странна смес

от ляв, пролетаризиран, често мизерстващ електорат, воден от широка прослойка обществено прогледнали и финансово обезпечени лица. Подобно разделение съществува и в левицата в западните общества, но на нашия постен фон разминаването личи двойно. И е твърде съмнително дали модерните центристки идеи на заможните червени патриции ще бъдат подкрепени от бедстващите им избиратели.

ГЕРБ биха искали завършващият им мандат да бъде възприеман като десен, макар в провежданата четири години политика да има десетки доказателства за обратното. Тук не става въпрос за масовата лява родова обвързаност на партийните им функционери, министри и депутати, а за конкретни политики, по които плодове (още от евангелско време) се съди за намеренията. Идеята за национализация на пенсионните фондове, демонстративните и безрезултатни прелитания на хеликоптерите на НАП над баровските квартали, подкрепата за енергийните монополи срещу зелената енергия, държавното решението, че няма монопол и картел при горивата, готвеното увеличение на пенсиите преди изборите, най-големите бюджетни харчове в историята на България (38,8% от БВП, т.е. 32 млрд. лв. за 2013 г.) са учебникарски примери за лява политика.

Безпринципността на идеологическия фронт у нас все пак не е уникална, защото се експонира и в трите големи семейства на европейска почва. Когато в далечната 1997-а СДС стана наблюдател в ЕНП с неохота завари там Демократическата партия и БЗНС-НС на Мозер. Присъствието на земеделците там беше конюнктурно оправдано, но исторически и идеологически нелогично. Простете, но у нас десен земеделец си е оксиморон! НДСВ на царя нямаше никакво намерение да либералства, затова идвайки на власт в 2001 г. подаде документи при десницата. Не съобрази, че в политиката идеологията определя едва някои от аргументите, затова ОДС успяха да й подлеят европейска вода и да я тласнат в центъра. При залеза на синята партия беше напълно естествено Брюксел да се огледа за заместник на СДС и така, без никакво притеснение за идеологическата повратливост и минало на ръководството си, ГЕРБ осъмнаха християндемократи. Пред

дилемата да избираш

между идеологическа чистота и брой евродепутати, дори ЕНП няма право на колебание! На този странен десен фон председателят на БСП оглавява ПЕС - безспорен реверанс към качествата и вероятното му бъдеще. Но как такова сериозно европейско повишение става на фона на родните червени чествания на Девети септември, шумкарски могили и съветски окупации, мислещият човек трудно си обяснява с логиката на модерната идеология.
В българската политика идеологическото деление е капан за наивници. Там властват други интереси и отношения, наследени и новосъздадени, и те делят събития и хора на добри и лоши, правилни и грешни, национално отговорни или престъпни. Калейдоскопът се завърта на всеки мандат, доскорошните солисти отиват зад кулисите, но никога в затвора, защото новите звезди на политическата сцена знаят, че ако днес обвиняваш, утре си обвиняем. Рисковано някак.

Българската политика се наложи като особен вид колегиалност, която витае сред чакащите артисти. Когато звънецът ги подкани на сцената, те влизат в своите роли: Мрачният командир, Поевропейченият бабаит, Ратника за защита на българщината, Неродената мома... Няма особена оригиналност в този панаир, ама и държавицата малка, накрай континента. Пред публика артистите се посритват, маниерно се обвиняват, във второ действие дори си повдигат тон. А зад завесата си подават кърпата да попият трудовата пот. Пешкирът, сценарият и публиката винаги са едни и същи. Колкото по-абсурден и плитък е спектакълът, толкова нараства шансът народът да се излъже да повтори бурлеската и да плати за входен билет. И странно, публика винаги се намира, въпреки поскъпването на илюзиите.

 (в. Преса, печатно издание, брой от 326 от 30 ноември 2012)