26286 | 30 ноем. 2012 | 13:04

Интервю на Христо ХРИСТОВ за нуждата от патриотизъм и за повече оптимизъм

Госпожо Кацарова, на финала на концерта в залата на Старозагорската държавна опера заявихте: „Ще запомня тази вечер завинаги. Вие сте просто невероятни...“ Само от куртоазия ли бяха тези думи на благодарност, или наистина за вас Стара Загора е нещо по-различно?

- Ама за каква куртоазия може да се говори? Няма по-мило от родното място, от града, където съм родена и отрасла. Вълнувам се от аплодисментите, радвам се, че музиката, която изпълнявам, се харесва. Дано

поколенията след нас също така се вълнуват

от нея. Знаех, че на първия ред седи баща ми Иван, след като преди това е погълнал шепа хапчета, за да не би вълнението да го обсеби. Благодаря на всички, които помогнаха този концерт да се осъществи. Благодаря на оркестъра и неговите прекрасни музиканти. Благодаря на изключителния диригент маестро Табаков за това, че ми помогнаха да направя тази среща след дълго отсъствие да бъде толкова красива и запомняща се.

Изпълнението ви на народната песен „Калиманку Денко“ буквално взриви залата. Какви проекти имате за по-нататъшно представяне на българското песенно наследство?

- Много бих искала да включа повече народни песни в репертоара си, но за съжаление в България липсват клавири. Търсила съм навсякъде, но... Просто не мога да разбера защо не зачитаме музиката си. Навън тя се възприема като изключително интелигентна, сравняват я с импресионизма.
Това е изключително модерна музика. Както ценим музиката на Верди, Чайковски, Рахманинов, трябва да ценим музиката на Парашкев Хаджиев и още толкова изключително добри родни композитори.

По време на концерта поглеждахте пулта за части от секундата, достатъчен ви бе само поглед към диригента, как го постигате?

- Маестро Табаков е изключителен диригент. Аз ще кажа, че в България има изключително добри и талантливи музиканти, за съжаление системата ни не е... наред. Не ги ценим, не правим така, че талантът им да се разгърне, да имат наистина хубави инструменти, добри условия за реализация.

Личният ми девиз е „Малкото е повече!“. В малкото има повече и не бива да пропускаме малките неща, които ни правят по-щастливи.

Не сте ли се изкушавали да поемете в свои ръце режисирането на цяла една постановка?

Възможно е като пианист, нали знаете, че имам диплома за това да акомпанирам на колеги певци. Или да стана асистент-режисьор. Навярно бих могла да подскажа на изпълнителите как да се движат по- естествено сред декора, да дам свобода на фантазията им, да бъда буфер между тях и режисьора. Но не се чувствам готова да поема цялата отговорност. Кой знае, може би ще дойде и такъв момент.

 Щастлив човек ли е Веселина Кацарова след 23 години на световните сцени?

- Мога да кажа, че съм успял човек. На 42 години получих титлата „Камерзингер“ във Виенската опера. На 37 години станах камерзингер в Мюнхен,
дискографията ми е била но- минирана за „Грами“, но те са нищо в сравнение с онова, което изпитах по време на концерта в Стара Загора.

Благодарна съм на съдбата

че макар и рядко, мога да пея в родината си. Излязох много рано, бях твърде млада и нека призная - никак не ми е било лесно. Чувала съм да казват, че тук, в родината, били останали само онези, които я обичат. Не е вярно. Можех да се казвам Веселина Кауфман, знаете, че съпругът ми, с когото сме заедно от 1992 г., е швейцарец. И няма да забравя, когато бъдещият ми съпруг дойде тук, беше през зимата на 1992-ра, с какъв потресен поглед наблюдаваше мизерията у нас. Нямаше ток, нямаше нищо по магазините. Имаше купони... И въпреки това 

останах оптимист, че нещата ще се променят

 към по-добро. Не разбирам онези, които след три години навън забравят езика си. Това е най-срамното, което може да се случи. За жалост твърде често чета и чувам негативни неща за България, а народът ни е прекрасен. Желанието ми е това да се промени, защото негативизмът дърпа назад. Иска ми се да си пожелаем да мислим кра- сиво и позитивно. 

От родителите си съм запомнила, че и от най-ниското, от най-дълбокото има изход, важното е да го желаеш. Говори се и се пише за корупцията, да, има я, но тя съществува не само в България. Винаги и навсякъде ще има хора, които желаят да вземат повече, отколкото да дадат. Това не е повод да бъдем черногледи. Трябват ни патриоти в истинския смисъл на това понятие. Трябва да възпитаваме децата си да пазят чистота не само у дома, а и навън. Ето от тези мънички неща трябва да се тръгне. Трябва да обичаме хората, а не да се самообичаме.

 В едно интервю споделяте, че напоследък певците биват подбирани не по гласови данни, а по външност...

- О, така е за жалост, има такава мода. Вижте пластичните операции. Това е нещо страшно, та ако така я караме, в един момент няма да можем да се
разпознаваме.

Уеднаквяването води до пълно обезличаване

Кога отново ще ви видим и чуем в България?

- Не зная, със сигурност няма да е поне до следващата пролет. Ето, оттук летя за дома си в Цюрих, а после трябва да бъда в Грац, където ми предстои запис на арията на Клеопатра, която изпълнявах през март т.г. в Залцбург. Това е изключително тежко, сложно, дълго почти 40 минути произведение.

После ми предстои едно дълго турне в Швейцария с произведения на Офенбах. А така ми се иска да бъда по-често тук, при родителите си, при приятелите.

След концерта получихте книгата „Седем пиеси към един реквием“ на белетриста Веселин Стоянов за починалия твърде млад пианист виртуоз Васил Генов. Познавахте ли творчеството му?

- Знаех го по име, слушала съм негови изпълнения, мислех по едно време за нещо съвместно, но явно съдбата е решила друго. Ще отнеса томчето в дома си в Цюрих, за да ме връща отново и отново към България, към невероятните и хора. Тъжно, много е тъжно, че

понякога откриваме големите таланти 

когато вече е твърде късно да ги опознаем...

Малцина знаят, че сте подпомогнали финансово възстановяването на опожарената през 1990 г. зала на Старозагорската опера?

- Направих го според възможностите си тогава, не бях само аз, стори го и Анна Томова-Синтова, сториха го стотици, а може би и хиляди старозагорци. Тази сграда е една от емблемите на града ни, опожаряването и беше един изключително срамен акт. Хубавото е, че макар и бавно, бих казала, дори мъчително бавно, тя беше върната към нов живот и личните ми впечатления след концерта са, че акустиката и е много добра.

Хората, на които Веселина Кацарова дължи нещо?

- Толкова много са, че рискувам да пропусна. На първо място ще сложа, разбира се, родителите си, баща ми Иван, да е жив и здрав, е изключително
комуникативна личност. Ако не беше той, буквално от улицата да хване бъдещата ми преподавателка в консерваторията, проф. Реса Колева, и да я доведе у дома, за да ме прослуша, едва ли щях да имам сегашната си кариера. От него съм запомнила съвета, че ако човек не иска да се измъкне от дупката, в която животът го е свлякъл, никой не може да му помогне. Пак той ми е казвал, че всеки сам носи в ръцете си своята съдба. Ще прибавя името на проф. Колева, която ми повярва. Имах изключителното щастие, макар и съвсем за кратко, да поработя с гениалния маестро Караян, но нека не изброявам всички.

За повечето съм казала немалко в интервютата си за немската журналистка Мариане Целгер-Фогт, чиято книга „Пея с тяло и душа. За изкуството да
бъдеш певец“ тези дни излезе и на български с финансовата подкрепа на община Стара Загора.

Какво бъдеще пожелавате за сина си ?

- Да расте и сам да избере попрището си. Не искам да го насилвам, той е достатъчно разумен, умее да вижда и чува.

 А пожеланието към хората, които ви обичат?

- Да бъдат позитивни и здрави. И да вярват във възможностите си. Няма невъзможни неща, колкото и понякога мечтите ни да изглеждат утопични. В кръга на шегата ще кажа, че когато съм била едва четиригодишна, съм твърдяла, че един ден ще пея като... Лили Иванова. Скоро чух този си запис, направил го е татко ми. Дано Лили не се обиди...