13073 | 13 дек. 2012 | 10:37
Класациите никога не са били по вкуса на хората с остра морална чувствителност. Виновен е елементът на личната симпатия/антипатия, класически враг на обективната оценка. В България е по-тежко - тук върлува бацилът на безскрупулния корпоративен вот. Резултатът е плачевен - вместо обществено признание върху победителите най-често се лее помия. С тонове.
„Моля ви, не гласувайте повече за мен“, зовеше Димитър Бербатов преди 24 месеца, когато почти насила прибра рекордната седма статуетка за футболист №1. Вероятно в главата му се въртяха мисли около моралната деградация на това съревнование. А може би просто го хвана срам. Той отдавна бе задминал самия Христо Стоичков (с 5 отличия). Да не говорим за легенди като Димитър Якимов, Божидар Искренов, Георги Денев, Георги Соколов, Наско Сираков. Нито един от тях не успя да стъпи на върха. А бяха любимци на цели поколения. Писаха златната история на българския футбол.
Проблемът е, че с края на хегемонията на Бербатов провеждането на някогашната престижна класация дори не е въпрос на морален компромис. Поставянето на една плоскост на който и да е от актуалните татуирани „герои“ с титаните от миналото, е историческа обида към ценностната система на българина.
Нищо лично срещу таланта на младия национален вратар Николай Михайлов, но неговото първо място за 2011 г. срещу върховото второ в кариерата на Петър Жеков (за 1969 г.) не е просто присъда за най-популярния спорт. То е израз на перверзен мазохизъм спрямо собственото ни светоусещане. Пред Петър Жеков се поклони цяла Европа - връчиха му „Златната обувка“, когато терените на континента се владееха от гладиатори като Еузебио, Герд Мюлер, Джордж Бест, Джани Ривера, Боби Чарлтън... Стана първият българин с толкова високо признание. Но никога не дочака признание у нас. Отчасти заради могъщото „червено-синьо“ противостояние, проектирано и в класацията за футболист на годината. Но най-вече заради безкрайната армада от големи фигури, превърнали първото място в недостижим блян.
Днес попълването дори на три имена е непосилно бреме. Стигна се дотам адекватна да изглежда кандидатурата на Стилиян Петров - той бе единственият, заради когото името на България излизаше от време на време от печалните хроники на западните медии. Покрай изпразненото съдържание на анкетата обаче е редно да се замислим необходимо ли е да се провежда такава изобщо. Дори заради сегашните момчета - тяхната единствена вина е, че са се родили във футболно безвремие.
(в. Преса, печатно издание, брой от 339 от 13 декември 2012)
Мобилна верси
RSS
