22730 | 20 юни 2012 | 12:46
Прочетох с любопитство мотивите на президента да наложи вето над промените в Закона за горите. После с още по-голямо любопитство изчетох и стенограмата от срещата на премиера с двете групи спорещи природозащитници. И в главата ми настана каша.
„Вето“ на латински означава „(аз) забранявам“. Разбира се, в днешните времена такова „абсолютно“, т.е „забранително вето“ е голяма рядкост. Иначе в съвременната управленска практика се прилага само „отлагателният“ му вариант.
Но и той на свой ред функционира в два вида - „силно вето“ и „слабо“ такова. При първия за преодоляването му се иска квалифицирано мнозинство (обикновено 2/3 от депутатите). При втория са достатъчни гласовете на 50% + 1 от тях.
Така е и според нашата конституция, която дава на държавния ни глава право на „слабо отлагателно вето“.
Вярно, понякога и то върши работа, понеже кара депутатите поне да се замислят над законодателния брак, който произвеждат. В повечето случаи обаче, особено когато президент и мнозинство са от различни политически бои, в пленарната зала ветото на държавния глава се преодолява чисто механично, без да се смени дори и запетайка от оспорваните от него текстове.
Справка - резултатите от 10-те „вето“ на Георги Първанов по законотворчеството на ГЕРБ през 2010-2011 година.
Извинявам се за това дълго встъпление, но то ми беше необходимо, за да докажа още веднъж тезата си, че
живеем наистина в държава на абсурдите
В правния мир на която държава, наред с утвърдените в световната практика понятия за „вето“, ние вкарваме поне още две.
Първото е, че освен „силно“ и „слабо“, може да има и „юнашко“ и „заешко“ вето. Второто е направо „теоретична новост“ - че освен президентско, както е в нормалните държави, у нас може да съществува и „премиерско вето“! При това то да е наистина „юнашко“, на фона на което президентското изглежда направо „заешко“.
Понякога връщането на закон върши работа, понеже кара депутатите поне да се замислят над законодателния си брак. В повечето случаи обаче то се преодолява чисто механично.
Понякога връщането на закон върши работа, понеже кара депутатите поне да се замислят над законодателния си брак. В повечето случаи обаче то се преодолява чисто механично.
Съдете сами. „Конституцията - аргументира се Плевнелиев - ми дава право да върна закон за ново обсъждане и в този случай използвам правото си и оспорвам закона по принцип (?). Смятам, че трябва изцяло да се преосмислят направените промени и ветото ще даде възможност да се постигне разбирателство по тези толкова важни национални въпроси.“
А ето и думите на премиера: „Аз няма да дам на депутатите да гледат този закон дотогава, докато не дойдете (двете спорещи групи) с ясни предложения... Това е моето решение. Ако ГЕРБ реши да прави нещо различно от това в парламента, без мен да го прави.“
Ха сега, де! Ще има ли ново обсъждане на „оспорен по принцип“ закон, както хем е по конституция, хем, от друга страна, е абсурдно „по принцип“ (ветото се обсъжда член по член)? Или ще си припомним
мачлетата от детските години
когато някое хлапе, като се обиди на другарчетата, си взема топката и казва: „Аз няма да играя повече с вас“?
Да добавя сега и още няколко абсурда. Първият е, че вносител на оспорваните изменения в Закона за горите е не кой да е, а Министерският съвет. А това става с подписа на самия премиер. И сега излиза, че Бойко Борисов налага вето върху закон, който пак той лично е одобрил!
Не по-малък е и вторият абсурд. По света изпълнителната власт внася законопроект, а законодателната го подобрява, приема или отхвърля. А ако има обществена дискусия, тя задължително предхожда, а не идва след вече гласуваните текстове! Както, за жалост, стана у нас.
Третият абсурд е свързан с въпроса за легитимността на тези, които оспорват поправките в закона. Кои са те?
Кой е упълномощил няколко хиляди души
на практика да изземват законодателните функции на парламента, за който са гласували няколко милиона българи?
Четвърто, според теорията по принцип ветото по някой закон се свързва с подкрепа на статуквото, а не на реформите. Т.е. то е консервативен, а не реформаторски акт. И както тъжно констатира един от спорещите при премиера, „значи те („природозащитниците“) си постигнаха целта - няма закон, нищо не се прави, няма инвестиции и довиждане...“ Ами май така излиза.
И пето, но не и по важност. По времето на Костов в Хасковско, откъдето бях депутат, не спираха да горят пожари. Бяха унищожени хиляди декара гори. После дървесината, обявена за „негодна“, се изнасяше в Гърция, където кипеше строителството за олимпиадата.
Лично тогавашният областен шеф на пожарната ми разказваше, че е безсилен - те загасят на едно място, веднага на друго някой организира запалването на ново огнище. А аз му казах, че знам и кой е този „някой“ - самото синьо ръководство на областта, което направи много добри пари от износа.
Само че тогава не видях в региона нито един еколог или „природозащитник“... Дали пък защото техните организации не бяха приближени на властта?
А сега наистина - и тук Бойко е прав - става дума за промени, които да стимулират инвестициите в зимните курорти. И да създадат работни места за местните.
При това, дори и да има наложително разчистване на терени за нови писти, пораженията ще са в десетки, ако ли не и стотици пъти по-малки в сравнение с тези от незаконната сеч и умишленото палене.
Но „природозащитниците“ са против. Защо ли?
А пък министър-председателят, поне за момента, се огъна под техния натиск. И с безумното си премиерско вето де факто застана
на страната на статуквото
а не на реформите.
Не по-малко странен е и казусът с президентското вето, в мотивите на което на практика липсват... конкретни мотиви. И отстрани погледнато, като че ли Плевнелиев се е побоял да ги изложи, преди да научи нещо повече за позицията на Борисов...
Далеч съм от идеята да апелирам за конфронтация между премиер и президент. Струва ми се обаче, че е време вторият да се еманципира.
А не да оставя впечатлението, че все още се държи по-скоро като министър, подчинен на началника си, отколкото като човек начело на най-престижната държавна институция.
Мобилна верси
RSS
