19494 | 15 дек. 2012 | 13:41

Иван се съмнява във всички водачи и преследвачи на демокрацията. Точно му се стори, че е открил смисъла на политиката, и той взе че се проме

Помните ли Иван, който си седеше в кръчмата с Джон и уж си говореха за еднакви неща, пък мислеха толкова различно, че си бяха интересни като жители от различни планети? Е, този Иван сега пак седи в кръчмата, но сам. Точно в този момент Джон много му липсва.

Току-що Иван е видял по телевизора, че Доминик Строс-Кан е постигнал извънсъдебно споразумение с онази камериерка. Иван е видял и камериерката и направо ще ви кажа, че той с такава жена не би постигнал ни извънсъдебно, ни вътресъдебно, ни никакво споразумение. И сега Иван иска да попита Джон какъв е този свят, в който е

толкова незаконно и срамно

да посегнеш на камериерка. Ааа, да, и за Петреъс иска да го попита, защото там положението му е още по-неясно. Такъв голям човек да си иде заради това, че си имал любовница. Такова Иван е ни чул, ни видял. У нас хората си отиват заради апартаменти, гаражи и други недвижимости. Не че си подават оставките като Петреъс, ами в друг един смисъл си отиват. Гледа и слуша Иван новините за кандидатите за Конституционния съд и за главен прокурор и брои апартаменти. Няма да го смути, ако някой от тях има връзка с повече мъже или жени, обаче апартаментите го улучват в сърцето.

Иван е среден човек. Не в смисъл, че е средна класа, а защото всичко му е някак средно, положението най-вече. Живял е поравно в онова време и в това време. Средно се радва, средно завижда. Роден е в среден апартамент. Отляво хол, отдясно - спалня, в средата кухня. В класа им веднага е проличавало кои няколко деца живеят в тристайни апартаменти, те говорят за детска стая. Между Иван и тези му съученици има разстояние, равняващо се на

квадратурата на една стая

Няколко квадратни метра, но непреодолими. В класа му няма деца, които живеят в четиристайни апартаменти. Че имало и такива, Иван научава малко по-късно, защото тези деца не учат в неговото училище, а в онова в центъра. Иван е от средните квартали. Представата на Иван за добър живот е голям апартамент.

Иван създава средно семейство, с две деца. И живее в подобен на родителите си апартамент с тази разлика, че спалнята е отляво, кухнята вдясно, а холът по средата. Иван надхитрява живота, проектантите, архитектите и цялото строително-панелно предприемачество - остъклява тераската, прави я кухня, а кухнята става детска. Иван е победител, жена му няма къде да простира. Представата на Иван за по-добър живот е да купи гарсониерата до тях и да я присъедини. Нощем си го представя. Размества насън мебели.
Иван е среден избирател. Не се замисля много кого харесва,

неговият талант е да не харесва

Гласува за врага на този, когото не харесва. Иван е роден и израснал като одържавен човек, сега се чувства сирак. Държавата му е умряла. И Иван е изпълнен с гняв и мъка. По отношение на парите има даже две мъки. Първата: че той самият няма пари. Втората: че някои хора имат. Всъщност не става дума за числа и банкноти. Много банкноти Иван е виждал само в криминалните филми, а по отношение на числата всичко от десет хиляди нагоре му изглежда еднакво. Дали едно нещо струва 50 или 500 хиляди, за Иван то е еднакво недостижимо. Както вече казахме, неговата представа за богатството се олицетворява от онова, което неговите родители не са имали в достатъчно количество, онова, което той не е имал като в мечтите си, онова, от което синът му скоро ще има нужда, а няма да го има - апартамента! Иван и апартаментът - това е сакралният български сюжет.

На изборите Иван гласува за ГЕРБ по средно убеждение - видяхме тия отляво, видяхме ония отдясно, хайде сега да видим тия, видят ми се по средата. Но не само. Иван харесва Бойко Борисов. Харесва му как цепи с жестове и думи. На Иван думата никога не се е чувала, защото брадвата му все мери златната среда. Уж - и при тия, и при ония. Пък - ни при тия, ни при ония. Най му харесва, че Бойко Борисов ще отмъсти на тези, които са крали. Иван не е крал. Не че има нещо против да е, но е нямало откъде. А може и да е имало,

но не е знаел как

Краденето не е за всеки. Иван ненавижда тези, които са го правили. Познава някои от тях - нито по-умни от него, нито по-работни, ама не се чудят как да си сместят кухнята на терасата. Тези хора имат и хотели, но за Иван хотелът е нещо като онези 500 хиляди лева - извън  неговото въображение и завист. Мащабът на Иван се свежда до апартамента.

Прибира се вечер, сяда пред ракийката, салатката и телевизора и чака новините. А там някакви кандидати за реформиращата се съдебна система с някакви апартаменти, ниви и влогове, въртящи се между синове, тъщи и други баджанаци. Иван кипи. Кипи вечер, две. Съответният кандидат е изхвърлен, появява се следващият, пак кипи, и този го изхвърлят, Иван живее вълнуващо като Брус Уилис. Не, по-драматично някак живее, като Ал Пачино. Душата на Иван се лута между белия и черния бряг, накрая реката на мнението му се влива в общото море на скептицизма - нищо сигурно няма да им направят, но поне ще им развалят кефа за известно време на ситите. Сит на гладен не вярва, чувал е Иван. То пък гладен на сит… Иван заспива и сънува щастлив сън -  току-що е излязъл от Шеруудската гора, където се е уверил, че Робин Худ съществува. Обаче на сутринта се събужда. Хм, тоя Робин Худ нещо му заприлича на… сещайте се. 

И отново го засипват новини, след които се пита дали оня човек, който прилича на Робин Худ, наистина е Робин Худ или и той е просто разбойник, с каквито гората е пълна. Иван е в душевен смут. Започва да функционира като двутактов двигател: след терзанието идва отмъщението. Само че кой сега да отмъсти вместо него? И докато главата на Иван е пълна с въпросителни, жена му започва да говори с удивителни: Спри този телевизор! Сън не те хваща от него! Не надничай в чуждата паница!

Каква ти паница, то цял казан. Но какво отбира жена му от политика. Тя разбира нещата винаги по-късно. Случването на нещата са светкавицата, а нейното проумяване - гръмотевицата. Тя е още в четвъртък, а Иван вече я гледа от неделя. Обикновено

той й казва за кого да гласува

сега какво ще й каже? Иван е в светогледна криза. Съмнява се във всички водачи и преследвачи на демокрацията. Точно му се стори, че е открил смисъла на политиката, и той взе че се промени. Много рядко Иван се ядосва, че не е толкова интелигентен, че да разбира нещата още по-бързо, по-добре и по-дълбоко. Като среден българин той е точно толкова интелигентен, колкото да се чувства зле.

И затова му е нужен Джон. Да му обясни. А ако Джон го попита защо ние не разбираме драмата с Петреъс или Строс-Кан, Иван знае какво да му отговори: „При нас да имаш любовница, е дисидентство, ние уважаваме дисидентството.“ Обаче Джон го няма. И Иван решава да пита жена си. Тя чете книга. Латиноамериканска някаква, какво да чакаш в областта на политиката от такава жена. Книга за Чили, моля ти се. И какво толкоз пише, пита Иван. Жена му прочита изречението, до което е стигнала: „Най-хубавото на тая страна й е, че корупцията дава хляб на всички.“

(в. Преса, печатно издание, брой от 341 от 15 декември 2012)