15654 | 22 дек. 2012 | 14:05

Актьорът Михаил Билалов сериала „Под прикритие“ за страстта към старите книги, айкидото и театъра

Михаил Билалов  е от породата актьори, които остават незабравими, независимо колко дълго отсъстват от сцената. След като през 1994 г. получава „Аскеер“ за изгряваща звезда в пиесата „Мадам Бътерфлай“, заминава на актьорски стаж в Париж, за да се завърне блестящо през 2009 г. на сцената на Народния театър в „Козата, или коя е Силвия“. Във времето, в което липсва на българския арт живот, се среща с очарователната Санае, раждат им се Данае-Анна и Олга-Елена и създава успешно развиваща се фирма за ландшафтна архитектура. Празниците актьорът ще посрещне със семейството си във Франция, но още в началото на 2013 г. ще проведе уъркшоп по актьорско майсторство във Велинград на възпитаниците от МОНТФИЗ.   Михаил Билалов в България действа по професионалните си проекти и твърди, че дори и за много пари не би направил нещо, което не харесва.

Празнично ли ви е?

- Засега все още ми е работно. Празнично ще ми бъде при семейството ми във Франция. Но за момента само избирам подаръците.

А вие какъв подарък очаквате?

- Аз ли?! Не очаквам нищо. Не съм аз този, който получава подарък, а този, който дава. Но понякога, макар и рядко, попадам на книга с красива подвързия и стойностен текст. Такива книги обикновено са много скъпи, но тогава мога да си позволя да направя такъв златен подарък. Аз не използвам електронен четец, обичам хартията пред себе си. Дори имам някои любими антикварни магазини, в които доста често се спирам, тъй като съм фен на четенето и обичам хубавата, стара книга от XVIII и XIX век. Когато съм в България, пазарувам основно от площад „Славейков“. Дори там имам няколко души, които редовно ми намират това, което желая. По-специализирани издания на френски, английски или руски си доставям от интернет сайта „Амазон“.

При такъв интерес към книгите, може ли да посочите една любима?

- Много са! Сега веднага ми изниква „Гаргантюа и Пантагрюел“, но в изданието с първите гравюри на Гюстав Доре (Gustave Doré). Много обичам „Дон Кихот“, имам я в много красив вариант, гравирана от Тони Жоано (Tony Joannot). Разбира се, най-големият текст, който смятам, че човек трябва да притежава, е „Библията“. В дома си пазя нашето православно издание, но и един много красив екземпляр с гравюри отново на Доре. Любимо още ми е пълното издание на басните на Лафонтен. Страшно много харесвам Молиер и пак го имам в чудесен вариант. Всъщност аз мога да направя цял конспект с любими книги, защото в нашето семейство имаме култ към тях. Брат ми (лека му пръст) четеше много. Той направо поглъщаше текста, а аз си изградих отношение към книгата като към обект на изкуството. Но към добре илюстрираната, с добрата подвързия, с хубавата кожа.

Възпитавате ли такова отношение към четенето и у децата си?

- Разбира се. Те притежават невероятна колекция. Вкъщи даже се изгради традиция да събираме качествени детски книги. Една част от тях дори са от времето на 60-те и 70-те години, когато в България имаше добро книгоиздаване. Ако си спомняте „Пинокио“ (издание от 1974 г., с илюстрациите на Марайа), „Индийски приказки“ от 80-те години и ред такива, които аз съм им подвързал. Така че те имат тези предложения, остава сега само да се научат да четат добре на български, което всъщност не е толкова лесно. Но важното е, че познават книгите, познават и картинките. Моите деца имат и най-добрите японски издания. Няма как да е иначе - майка им е дизайнер, график и има вкус към илюстрацията.

Не говорите много за съпругата си

- Да, защото тя не е свързана с това, с което се занимавам тук. Тя е просто жената до мен. Аз не разделям хората според националността или расата. Нямам специален вкус към японките, ако това ме питате. Не, просто на мен личността в нея ми харесва. Съпругата ми завърши „продуктов дизайн“ в Университета по изкуствата в Тама. Това е най-прославената японска академия за изящни изкуства. Във Франция тя имаше работни проекти и там се намерихме.

Жо т'ем или айшитеро („обичам те“ на френски и на японски)?

- Предпочитам „обичам те“! Така го чувам и така го казвам.

Срещнали сте се със съпругата си на тренировка по айкидо. Умишлено ли избрахте айкидо измежду видовете бойни изкуства?

- Да, нещата се избират умишлено в живота. Аз съм минал през джудо и карате, но това са контузни спортове, които изискват сърце и време за състезания. Докато айкидо е ежедневна практика, макар че от шест месеца не съм практикувал, много работа имам.  Тази дисциплина изисква минимум три пъти занимания в седмицата. Това е начинът да  се поддържа добра форма, защото айкидо не е състезателна, а чисто бойна практика, при която партньорът се уважава, а не се унищожава, както е в бокса например. Хубавото тук е, че с един партньор може да практикувате дълги години, без това да го срази, унижи или да унижи вас. Липсата на състезателна практика в една дисциплина не я прави по-малко опасна обаче.

Въздейства ли философията на айкидо в отношението ви към другите?

- Безспорно, по невидим начин се отрази. Дългата практика създава навици като уважение към партньора, толерантност, търпимост на недостатъка в другия, както и в него към вашия. Така се създава истинското добро партньорство.

Айкидо, телевизия, театър, ландшафтна архитектура - какво можете най- добре?

- (Замисля се.) Може би въпросът би трябвало да е какво не мога. Мога всякакви неща.

Очаквах да посочите актьорстването.

- То е част от нещата, които мога, но понеже очаквате, няма да го кажа.

Все пак актьорстването призвание ли е, или се учи?

- Само призваният човек може да го научи!

А имате ли сърце да кажете на някой от вашите студенти, че не става за този занаят?

- Правил съм го неведнъж. Аз не съм добър педагог и затова съм го казвал. Много е трудно от позицията на човек, който се занимава с педагогика, да сложи кръст върху съдбата на един човек. Затова вече предпочитам да не изразявам мнение, тъй като всъщност не знам какво Господ е отредил на тези хора и дали пък утре няма да станат добри в професията. По-скоро съм отворен към това, което студентите желаят да научат от мен, и се опитвам да им дам неща в посоката, в която те очакват, без да ги спирам или „чупя“. Преди обаче бях далеч по-лош. Мислех, че само човек, който е жесток към себе си, може да победи. Това е позицията на онзи, който въпреки че му казват, че не става, намира сили да надделее и да докаже, че го може. Такива хора са рядкост, но добър пример за това е Жан Габен. Той не е учил за актьор, но е повярвал и е бил сигурен в себе си.

Това вяра в себе си ли е, или е суета?

- Няма несуетна личност, освен ако не е монах. Дори и те са суетни в една много тънка, вътрешна своя част. Няма несуетна личност! Но има това, което аз наричам внимание към себе си. Човек трябва да се опитва, дори и да бъде изкушен понякога да не прекалява, да бъде разумен, да бъде внимателен и с човеците наоколо.

Да показва уважение?

- Казвам внимание, не уважение. Мисля, че презрението към другите е най- големият абсурд на днешното време. Да си въобразиш, че си над Бога! Недопустимо е да смяташ, че от теб зависи съдбата на другите. Има много такива хора, надменни. Но в никакъв случай не търсете връзка между актьорстването и презрението. Мастрояни беше един изключително скромен човек. Ненавиждаше презрението. Един изключително благ човек е бил Бекет.
Има много личности, които уважавам и които съм приел и харесвам в изкуството. Например Братя Коен или Марта Греъм, Борис Христов, Шаляпин, Моцарт, Бах.

Това ли е музиката, която обичате?

- Не само. Слушам разнородна музика, но предимно рок, класика. Харесвам и рап. Вкъщи се звучи всичко, без чалга. Децата ми учат пиано и няма начин да не слушат класика, но им пускам много и от моите любими неща. Харесват например „Лед Цепелин“, „Уайтснейк“ или „Кис“. Дори се обличат и гримират като „Кис“.

Звучи забавно! Какво ви разсмива?

- Дори и абсурдът, за който говорихме, понякога може да ме разсмее. Но никога не би могъл да го направи някой, който иска да ме разсмее.

А футболът доставя ли ви все още удоволствие?

- Като тийнейджъри ходехме на мачове в агитка. Обичах, като всеки ученик, да сме по стадионите, да чоплим семки и да викаме за нашия отбор. Страстта към футбола обаче премина в интерес към ръгбито. Намирам го за много по-сериозна игра, която изисква много по-стабилна физическа подготовка. Ако някога в България имаше ръгби, с удоволствие щях да се запиша. Добра игра е, харесва ми да я гледам.

Върнахте се тук след 15 години, но без никакъв акцент.

- Един човек в зряла възраст не може да забрави български и не може да има акцент. Ако някои го демонстрират, това са комплексирани хора, които смятат, че родният им език не струва нищо и се правят на чужденци. Аз отговарям за себе си и не ме интересуват другите. Сред моите приятели няма такъв, иначе нямаше да бъде мой приятел. Смехотворно е!

Трудно ли приехте да се върнете в България, когато Явор Гърдев ви предложи роля в „Козата, или коя е Силвия“?

- Не. За мен това е работа. Решение, което не натоварвам с излишен смисъл. Когато става дума за работа, човек просто я върши. Това беше бизнес предложение и аз го приех. Бих приел и още, но пак зависи от случая. Срещаме се, говорим, обсъждаме проекта, подписваме договор, така се правят нещата.

Гледаме Михаил Билалов в ролята на емблематичния Джаро в третия сезон на „Под прикритие“. Актьорът започна снимки и в новия сериал на БНТ „Четвъртата власт“, в който чрез силата на политическия трилър ще се сблъскат властта, тайните служби и медиите. В звездния каст влизат още Самуел Финци, Христо Шопов, Деян Донков, Владимир Пенев, Ани Пападополу и други. Продуценти са Найо Тицин и Димитър Коцев-Шошо.