31257 | 6 ян. 2013 | 12:28

''Интересуват ме творческите провокации''

Ваня на снимки за клипа „Тук е“ на група „Мачпойнт“

- Ваня, като дете сте били талантлив състезател по висок скок. Има ли това нещо общо  с актьорството?

- Между спорта и актьорството има много общо. При едното се подготвяш с „тренировка“, при другото с „репетиция“. Случвало ми се е, когато гледам представление и придружителят ми нещо ми говори, да му прошепна: „На полувремето ще ми кажеш.“ А то се нарича „антракт“. Само термините са различни. Иначе и двете са свързани с много труд, самоконтрол и спазване на дисциплина.

- Кой е най-високият ви скок в живота?

- Клиширано - дъщеря ми. И не защото съм я родила, това не е трудно. Защото я гледам колко свестен човек е. И е възможно да не е само късмет, а да имам и заслуга за това.

- Какво най-много си харесвате в отношенията с вашата дъщеря Мила?

- Липсата на вина. И приятелството между нас. Много сме щастливи една с друга.

- Налага ли се да укротявате родителските си амбиции тя да тръгне по път, определен от вас? 

- Нямам никакви амбиции - тя ще стане това, което си поиска. Вредното е, че и тя като мен прави много неща - свири на китара и пее (значително по-добре от мен), снима (учи във фотографско училище), рисува чудесно и вече има три продадени картини, измисля сюжети и снима клипове, има си собствен канал във vbox. Многото умения винаги пречат, човек се лута сред тях и се разпилява. Мила знае на кое от нещата най-много държи - иска да е актриса. Аз не гласувам с две ръце за тази работа, но изобщо няма да се намеся. И не защото имам нещо против актрисите, а защото мисля, че е най-добра в  музикално отношение.

- А кой беше най-високият ви скок през 2012-а?

- През изминалата година скочих в писането на сценарии благодарение на Димитър Митовски, който ме нави да участвам. Този човек винаги намира правилните мотиви за нещата. След отговора ми „Не“ той извади велик аргумент защо трябва да кажа „Да“. „Ела на училище“ - каза. И наистина, в България вече се правят сериали, а за да си добър сценарист, не е достатъчно да можеш да пишеш и да имаш 9 книги зад гърба си. Това е занаят, който се учи, съвсем различно е от литературата. Страшно обичам работата си за „Под прикритие“. И много се радвам, че актьорите произнасят моите реплики, без да ги редактират. А после феновете ги разпространяват из нета.

- Разкажете за началото.

- Аз започнах да пиша за „Под прикритие“ от сезон 3. Изобщо не знам как е било в началото, но го следях и смятам, че това е най-добрият сериал, правен до момента у нас. Когато се подготвях, изгледах отново двата сезона и тотално се отчаях - толкова добро ми се видя това, което са измислили колегите от сезон 1 и сезон 2, че си казах, не, аз не мога по никакъв начин да ги стигна. Няма смисъл.

В началото продуцентите подлагат всички нови проекто-сценаристи на тест за писане на сценарий. Тогава Людмила Сланева взе моя тестов сценарий и ми каза: „Няма да се отказваш, сигурна съм, че можеш.“ И ми написа първата сцена, за да видя - щом тя можела, значи и аз мога. И така тръгна, после те харесаха текста и се започна.

Ваня с групата си „Мачпойнт“

- Музика, театър, писане - кое от трите ви занимания страда в момента за сметка на другите?

- Много обичам театъра, но изборът ми спрямо него е да съм добър зрител. В музиката участвах заради писането - създавах сама песните си, направих текстове и за много други изпълнители. Така че в крайна сметка имам само едно занимание - писането. И никой и нищо не страда заради него освен детето ми: „Мамо, хайде да си говорим.“ „Тихо, мамо, не виждаш ли, че пиша.“ „Ти вечно пишеш.“ „Гоня срок.“

- За себе си казвате: „Дори и нищо да не правя, съм редовно в жълтите колонки, а съм една средностатистическа „звезда“, която се изрисува с татуировки, продупчи се къде ли не, обръсна си главата и се разведе“… Какво не бихте искали да ви причини известността?

- А, то това беше отдавна. Сега не пишат. Или пишат, но аз не ги чета и не знам. Изобщо не ме интересува кой какво пише и дали някой ме е погледнал на улицата по-особено. Аз съм темерут, който се държи любезно, щото така е възпитано. Ако някой не ми каже какво е казано за мен, няма да разбера. Твърде ми е интересно в главата ми и някак си потъвам в мислите си. Така че тая известност, тя и не е кой знае каква, изобщо не ми пречи. Даже нямам усещане за известност.

- Снимахте се и без дрехи в Playboy, каква още провокация бихте искали да опитате?

- Интересуват ме само творческите провокации. Ако някога довърша книгата, която съм започнала, вероятно е тя да е провокация. Ще ми сложат грешен етикет отново, но майната им. Книгата се казва „Обратни връзки“. Дано някога да я напиша.

- Защо „Обратни връзки“?

- Не бих искала много да говоря за нея сега, само ще кажа, че е една завъртяна история с неочакван край. Изцяло измислена, няма автобиографични истории в нея. Прилича на филм.

- Думата „дом“ присъства в заглавията на книгите ви. Това някакъв дефицит от детството ли е?

- Много хубав въпрос. Психолозите нали разправят, че всичко идвало от детството... Не съм имала от най-добрите детства, но всичко по въпроса съм разказала в книгите си. Особено в „Татко, аз и Ангелът“. Иначе думата „дом“ присъства само в първата ми книга - „Образцов дом“. А „Стъклен дом“ не идва от мен - там преразказах историите на чудесните сценаристи на сериала Теодора Василева и Георги Иванов. Но някога имах магазин, казваше се „Зелената къща“. Сегашният ми магазин пък е „Стая номер 5“. Явно има сериозен дефицит в това детство...

- Веднъж споменахте, че не се задържате много в един дом, премествате се и си подреждате новото място по ваш вкус. Защо?

- Най обичам да правя ремонти. Затова. Да гледаш как помещението се променя, как придобива цвят и душа. И винаги е по-хубаво да почнеш на чисто. То нали после все някога се цапа...

- Миналата Коледа книгите ви бяха придружени с оригинални кукли, изработени от вас. Правите ли все още красиви неща за интериора?

- Доста кукли направих през изминалата година. Продължавам, те ми „махат главата“, докато ги изработвам, носят ми безвремие, покрай тях забравям за всичко. Така потъвам в тях, че често се случва да погледна часовника и да е 5 сутринта. А на мен изобщо не ми се спи.

- Може ли с творчество да се излезе от тежка депресия? Вие как се справяте?

- Много се радвам, че не съм депресивен тип. Има нещо, което винаги ме е движело - лекотата. Не си позволявам излишни страдания. То и не е полезно. Четох някъде, мисля, че беше в книгата на Михаела Петрова „Агент на нищото“, че страданието било тежък грях.  Много ми хареса тази гледна точка на нейния гуру. Ако нещо не става, както го искам, значи не става и точка. Спирам да му се моля. И да го тъгувам.

- Отстрани създавате впечатление на хладен и надменен човек, а приятелите ви казват точно обратното - че сте много сърдечна и гостоприемна, че готвите великолепно и домът ви е като хан за близките ви…?

- Ох, много се радвам, че създавам такова впечатление отстрани. Уморих се от кандидатури за приятелства. То не става така, приятелството самО се случва; ако натискаш някого, се превръща в досада. Имам най-прекрасните хора около себе си и трудно допускам други. Да, през последната година създадох прекрасно ново приятелство, но е само едно за цяла година. Момичето се казва Ралица Анганаки, познавам я от години, винаги я виждам на премиерите на книгите си, казваше само „Здравей“. Запомнила съм я заради деликатното й присъствие. Случи се така, че всяка от нас имаше емоционални драми в един и същи момент и си ги засподеляхме. После станахме съдружници и направихме „Стая № 5“. Ралица е чудесна находка - усмихва се и контактува с клиентите и всички я заобикват на секундата. Покрай нея спокойно мога да практикувам своята надменност.

- Последния си смел експеримент - „Стая № 5“ нарекохте „място за приятен престой“ - нещо средно между кафене, галерия, магазин и библиотека…

- Не е точно заведение. Там се излагат ръчно изработените неща, моите и на други автори, човек може да седне, да си пие нещо, да се четат книги, да се купят книги основно на български автори. Не мисля, че е уникално, има и други такива в София. Идеята беше отново за „дом“, за уют и не е нова, тя винаги си е стояла у мен, както се казва, „то така си беше“.

В приказния свят на куклите, ръчно изработени от Ваня

- При толкова много таланти и реализирани идеи не ви ли е хрумвало понякога, че потискате силния пол?

- Какво да ми е хрумвало, то си е било съвършено очевидно. Ама що така се потискат тия хора...

- Подкрепяте ли максимата „по-добре сама, отколкото зле придружена“?

- Никога не съм изпитвала истерия за „придружаване“. Сама се чувствам твърде добре. Придружена също се чувствам добре. Но наистина, никога това не е „на всяка цена“.

- Без да ви прозвучи сексистки, статистиката е безжалостна към нашите мъже - оказва се, че българките се оправят по-добре в кризата. Какво е това - нов матриархат?

- Винаги съм избягвала обобщаването на категориите „мъже“ и „жени“. Има жени, които се справят, и мъже, които се справят. Никак не са ми приятни понятия като „матриархат“ и „еманципация“. Намирам ги за лицемерни - ние, жените това, ние, жените - онова. Бе я стига, всички до една искате мъже, к‘во толкова се обяснявате...

- Вашата неизиграна театрална роля, неизпята песен, ненаписана книга?

- Всички роли са неизиграни и така ще си останат. Неизпетите ми песни са много хубави, те и изпетите не бяха лоши, но музиката, която правя, я слушат твърде малко хора. Ненаписаната книга ще си остане „Казвам се Елина много често“. Беше чудесен проект. С Владо Карамазов и фотографката Вера Райчева направихме едни фотосесии за нея, но не ги довършихме. Когато изпуснеш първоначалната емоция, много е трудно после да я възобновиш. Както става с любовта.

(в. Преса, печатно издание, брой от 356 от 06 януари 2013)