20973 | 12 ян. 2013 | 13:23

Режисьор Вълдобрев с виното, китарата и пура от време на време зяпа морето, пише парчета и това е.

В ролята на отец Петър в „Стъклената река“

- Стефане, как мина клубното турне?

- Това турне е събитието ми на 2012 г. Не съм си давал сметка колко ми е липсвало. Да тръгнеш с бандата, отзад да накачулиш инструментите и уредбите, да вземеш уискитата с бадемите и да обикаляш заедно с хора, с които ти е супер приятно. През цялото време да се забавляваш, да не се натоварваш абсолютно с нищо и да правиш с любов това, което харесваш. И като се обърнеш назад, на сцената да виждаш как на всички лицата им греят от кеф и се зареждаме, все едно сме някаква малка атомна централа. Беше много, много приятно.

- Само към добро ли се променяш с течение на времето?

- Като че ли да. Гледам на себе си в миналото с малко насмешка. Тогава като всеки човек на 20 съм обръщал внимание на външни неща. Как изглеждам, какво ще сложа. Сега се чувствам по-истински от тогава. Въпреки че съм качил килограми, че липсва малко коса. Днес мога да се концентрирам върху музиката, отношенията, емоцията, важните неща. Може би лоша черта е, че започнах много да премислям, да отчитам плюсове и минуси, което според мен не е необходимо.

- На теб сега ти предстоят добри неща в работен план?

-Дай боже да направим албум и активността ни да продължи. Имаме покани за турне във Великобритания от Българския културен институт. Иска ми се да обиколим и други европейски градове. Лошото при мен е, че както отстрани изглежда, че съм много активен, съм много мързелив. И ако нямам краен срок, не мога да работя. Добре че на Салона на изкуствата обявиха, че ще имам ново парче. И след като го казаха, вече бях длъжен да го направя. Знаех ритъма и то се изля още от самото начало. Но до концерта текст имаше само до половината (усмивка). И на премиерата на „Хеликоптер“ в НДК аз повтарях някакви два куплета, супер нагло, бях си сложил листа на едни възглавници на земята и правейки се, че нещо много съм се замислил, четях текста отдолу. Който представляваше просто нахвърляни строфи. Няма такава премиера на парче с ля-ля-ля и йе-йе.

Последният такъв случай ми е с най-новата ми песен „Сняг над Сахара“, който е за новия филм на Командарев. Той ми каза, че иска парче една седмица преди филма. Седнах да мисля, репетирахме с бандата, звучеше добре, но без душа. И в последния момент направих друго, буквално за половин час.

- Правил си музика за около 20 филма. В момента пишеш за „Съдилището“ и сериала „Недадените“. Откъде идва музата, и то с такава лекота?

- Дърпаш си антената и приемаш (усмивка). Ами не знам, наистина. То не е с лекота. Аз правя отстрани да изглежда така. Защото хубавото трябва да изглежда леко. Никой не трябва да знае, че по време на работата по някой филм съм заспивал примерно с вдигната нагоре ръка, защото иначе не мога да поема въздух. И всичко в гърдите ме стяга. И че ходя с капки мента, глог и валериан, за да се успокоявам. Това не бива да се знае, защото иначе не е красиво.

Но това беше по време на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, защото този филм беше първият толкова мащабен продукт. В момента е по-леко. Защото вече сме направили екип, процесът на работа вече е проигран и само се наслаждавам, че вече сме изкачили една скала и сме на някакво плато преди новото изкачване.

Във филма „Миграцията на паламуда“

Тази година като откривахме фестивала „Златната роза“, казах нещо, което наистина мисля. Че ако сега ни поканят да правим музика в някоя американска продукция - на Спилбърг, Ридли Скот, Сам Мендес или който и да е от големите режисьори - съм абсолютно сигурен, че ще се справим изключително добре.

- Четох, че спиш с диктофон до главата си.

- Да, и той задължително трябва да е с касетки. Има нещо по-човешко в касетката. И на нея по-лесно мога да си намеря записите, колкото и да е странно. Понякога в това междинно, гранично състояние, преди да заспиш, се появяват хубави мелодии и ако имам сили да стана и да ги запиша, е добре. Изпявам си ги или отивам и ги записвам на пианото. Така че понякога почти сънувам музика. А когато просто сънувам, тогава има кино.

-Във филмови сцени ли си спомняш живота си?

-Интересно е, че аз в последно време го превръщам във филмови сцени. Когато разказвам нещо, го оформям като епизод от филм, мисленето ми вече е такова. Но някои спомени наистина са като на кино.

С актрисата Ирмена Чичикова по време на заснемането на видеото към песента „Хеликоптер“.

- Разкажи някой от тях?

- Няма да забравя прожекционистът на киното в Шейново бате Кемал. Той всеки петък отиваше до Казанлък с колело, за да вземе новите филми, които тогава бяха на рулони. И ние, децата, чакахме да се върне до табелата на селото с откъснати клони от орехи и да го приветстваме. И той, сигурно за да ни впечатли, винаги караше колелото си наобратно. Рулоните бяха в плетения кош на колелото най-отпред и понеже асфалтът беше с безкрайно много дупки, те непрекъснато подскачаха, а ние му правихме ескорт до читалището. 20 чифта детски ръце, които внимават съкровищата да не паднат. След което почваше едно непрестанно гледане на филми - за каубои, индианци и разиграване на действието. На следващата сутрин всички момчета в селото бяхме кръвни братя (усмивка).

- В момента имаш ангажименти и в театъра?

- Играя в три представления в Театър 199. Двете са на Галин Стоев, а „Син портокал“ е на Съни Сънински. И трите са много хубави и ми е удоволствие да играя в тях. Защото през 90-те имах периоди, в които ходех на работа с неудоволствие и играех неща, които не исках. Сега правя това, което искам. През февруари започваме нови репетиции с Галин Стоев, отново пиеса на Яна Борисова. С нейните текстове и с него винаги се работи с удоволствие.

И в театъра се чувствам като да съм намерил мястото, изразните средства и това, което съм. Имам усещането, че някакви лутания, търсения, крайни лашкания са останали назад и сега съм се намерил.

- Как реши да правиш документалния филм „Манчестър Юнайтед от Свищов“?

- Беше ново за мен, много по-трудно и тежко от всичко, с което съм се занимавал досега. Но това е изключително трудоемка и неблагодарна работа. Да задвижиш една продукция струва много нерви, жертви, някак си не е нормално. Възхищавам се на търпението на мои колеги режисьори. Аз го нямам. Хората трябва да знаят колко усилия коства на режисьора да направи един филм. А ние малко с лека ръка - хубав е, лош е. Ние тръгнахме с 0 стотинки бюджет, само с добро намерение. Станимир Трифонов ми даде техника и това е. Хубавото е, че съм доволен от крайния резултат.

- Разкажи някоя забавна случка от снимачния процес?

- Самото заминаване за Манчестър беше много на ръба. Аз цяло лято преговарях със самия клуб. Оказа се, че снимането там е много по-трудно, отколкото си мислех. Аз си мислех, че отиваме - първото полувреме снимаме оттук, второто - оттам. Те ми казаха: „Чакай малко! - Леко с насмешка. - Къде си тръгнал?“ Те имат сключени права за излъчване със „Скай спортс“ за 1 милиард. А аз искам да вляза с камера и да снимам. Накрая казаха - имаш минута, с наша камера, наш оператор и право да се снима само лицето на героя (усмивка).

Реши се да отидем на мача им с „Болтъм“. Фиксирахме дата. Вече започнах да си представям срещата на героя с идола му Митко Бербатов. И точно преди да заминем, на Митко му се роди дъщеричка. Веднага почнах да сменям сценария, мачът е на другия ден, няма шанс за среща, Бербатов е в България. И си фантазирам друг вариант - как героят не се среща с идола си, но все пак отива на това свещено за него място. На следващия ден отиваме на летището, качваме се в самолета и буквално в последния момент преди да тръгнем влизат Митко Бербатов и Емил Данчев. Страшно се зарадвах, но веднага започнах да се притеснявам как да скрия от екипа. Защото е много важно камерата да снима истинската първа среща между тях. Не трябваше да се виждат в самолета. Започнах да баламосвам моите хора, да не гледат напред, при кацането дебнах те кога слизат, за да не се засечем. Сменяхме полета на Цюрих, имаше  асансьори, на които трябваше да се качим, и се правех, че си връзвам обувката, за да сме в следващия асансьор. В Манчестър обаче, докато чакахме багажа си, те се видяха. Всичките ми усилия се оказаха напразни (усмивка). Но беше приятна, човешка среща.

С певицата Рут Колева по време на концерт от клубното му турне.

- А как си поемаш въздух, когато не работиш?

-Много релаксирам на мачове. Това ми е голямо хоби. Лятото обикновено не почивам. Но през октомври беше топло. И какво направих? Наех един апартамент в Созопол, качих се на колата и няколко дена ходих на къмпинг „Градина“. Сам на плажа, никой няма, разбираш ли? Като Тодор Живков, отцепено за мен. Бяло винце, рибка, китара... После имах малко работни ангажименти. И когато по-късно бях на фестивала „Златната роза“ във Варна, отново ходех на плаж, но в Крапец. Пак сам. Това беше много различна и приятна почивка. Сюрреална. Ти си на местата, които харесваш, водата е топла, има слънце. Имам един сгъваем режисьорски стол, който ми подариха приятели и отзад са написали: режисьор Вълдобрев. Вадех си го, сядах си, някой ако ме види, ще каже - този човек не е в ред. Режисьор Вълдобрев с виното, китарата и пура от време на време зяпа морето, пише парчета и това е.

- Разбрах, че си и добър готвач?

- Да, това също е релаксация. До преди три години не готвех. Но видях една книжка в  книжарницата. Стоеше на рафта сама и ми привлече вниманието. Оказа се много добре написана, с илюстрации. И лека-полека започнах да готвя по нея. В началото много не ставаше, но започнаха да се получават много вкусни работи. Въпреки че около мен винаги е хаос - не обичам да се занимавам с периферни неща. Мивките са пълни със съдове, обелки, аз се концентрирам върху основната работа. Това си пролича и в „Черешката на тортата“. Прочух се с това, което направих тогава - свинско с ягоди. Слагат се и печени орехи, залива се със смесени заедно 6 лъжици мед, балсамов оцет и чесън. Накрая, като сложиш и малко целина, и става супер вкусно. Всеки ме бъзика с това свинско. Готвя рядко, но като го правя, са цели спектакли. Обичам и да съм с приятели, публика трябва да има, не може ей така (усмивка).

(в. Преса, печатно издание, брой от 362 от 12 януари 2013)