15152 | 6 май 2012 | 15:33

Разговор с един дисидент на Мина Узаничева

Александър Димитров е един от тримата студенти, дръзнали през 1968 г. да протестират срещу нахлуването в Чехословакия на войските на Варшавския договор. Роден на 17 ноември 1947 г., по онова време е второкурсник в специалност история. Той разпространява позиви против окупацията заедно с колегите си Едуард Генов и Валентин Радев. Скоро след протеста са разкрити и осъдени на затвор. Днес жив е само Александър. След промените през 1989 г. той завършва висшето си образование, пише няколко книги, влиза в Столичния общински съвет. Много улици и булеварди в София дължат имената си на него.

Г-н Димитров, какво пишеше на позивите, които ви вкараха в затвора през 1968-а? Кой ги измисли?

Текстовете всъщност бяха мои. На едните листовки написахме „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР“, а другите бяха в подкрепа на деветимата руснаци, които тогава демонстрираха на Червения площад срещу влизането на съветските войски в Чехословакия. Текстът беше „Деветима съветски граждани протестират на Червения площад. Какво правиш ти?“ Писахме ги с шаблони - изрязахме буквите в картончета. Направихме около 200 позива.

За тези 200 позива сте лежали в затвор. Струваше ли си?

Разбира се, че си струваше! Затворът е такъв университет!

Спомняте ли си как ви хванаха?

На 21 август „братските армии“ влязоха в Чехословакия, ние разпространихме позивите през септември, а на 10 октомври ни арестуваха. Нивото на конспирация не беше високо. Нелегалната дейност развивахме само с Едуард и Валентин. Едуард доведе още един човек, който ни предаде. Видях доноса му в Комисията по досиетата. Някои от хората, които сега са във властта, тогава ми бяха състуденти, приети без изпит. Бройката за прием по история беше 40 души. До края на първи курс станахме 100 - връзкари, а и доносници.
Срещу това ли се борехте?

И срещу това. Системата беше губеща. Върхушката го разбра, но едва 20 години след 1968. Явно е трябвало Брежнев да умре и да дойде Андропов (с унгарския си опит), за да постави въпроса какво ще правим? Ще продължаваме ли да се следим, или ще махнем комунизма? А Горбачов беше назначен именно с втората задача.

Когато правихте позивите, вярвахте ли, че можете да свалите строя?

Не искахме да сменяме строя радикално, а да стане това, което стана през 1986-1989 г. с идването на Горбачов. Защото системата пречеше на хората да се развиват. Докато в САЩ направиха компютри и измислиха интернет, руснаците и ние се донасяхме един-друг. Даже един „другар“ от ДС се похвали, че привлякъл на работа там най-добрите студенти на Софийския университет. Вместо да се създават блага, си организираха доносничество.

Вие също сте били добър студент, отличник? Опитвали ли са се да ви привлекат?

Опитаха се в казармата, но направих една „беля“ и зам.-командирът по политическата част - човекът на ДС - се отказа от мен. Няма да го разказвам в подробности, то не е за историята. Това, което направих, не беше нарочно, но го засилих и ДС спряха дотам.

Казвате, че не съжалявате за затвора, но сме чували страшни неща за мъчения, убийства?

Мъченията бяха до 1962 г. Тогава избухна скандал с лагера в Ловеч, където убиваха. След него въведоха някакъв ред в репресивния апарат. Все още използваха насилие срещу някои хора, заплашваха, че ще ги избият. Но мен физически не са ме малтретирали.

А психически?

След като излязох от затвора, ме изселиха в Овча могила, Свищовско, за две години и половина. Бяхме един т.нар. „хулиган“, един турчин и аз. Събираха ни от различни социални групи, за да сме на различни мнения. Когато се прибрах в София, се ожених. Но до 1989 г. бях под наблюдение на Държавна сигурност. Знаете ли какво значи това? Когато споделиш нещо с приятел, той трябва да го донесе и да се пишат доклади. Ако му се разсърдиш, идва друг, да го замести. По едно време се бях покрил, а те трябваше да дават доклади до края на месеца. Счупиха ми телефона да ме търсят, за да си ги напишат. С когото и да контактувах, от ДС го принуждаваха да донася какво съм казал и направил. Вървял съм по „Витошка“ и съм виждал съученик, който минава на другия тротоар, за да не говори с мен. Защото две думи да си кажем, трябваше да се обади и да ги разкаже. беше тормоз, който трябваше да се издържи.

Как се реши съпругата ви да се омъжи за затворник?

Тя е смела жена. А и аз не бях затворник, а дисидент. Реши, че не е виждала такъв интелигентен мъж и ме спечели. Винаги съм разчитал на ума си, защото не съм много силен физически. Още като ученик видях, че девойките харесват по-яките момчета и това, с което бих могъл да се наложа, бе интелектуално превъзходство.

И все пак сте взели диплома за висше образование едва след промените?

Моите „приятели“, за които споменах, ми предлагаха да уча какво ли не, само не история. Аз обаче друго не исках. Вечерта на 10 ноември съседка ми каза, че е паднал Тодор Живков. Прибирам се вкъщи и си казвам: „Добре, паднал, хубаво! Ами аз какво да правя?“ Изрових си документите за университета, написах си молба и в първия възможен момент ги занесох. За по-малко от 10 дни ми възстановиха правата. За година и половина си завърших историята с профил етнология.

Как преценявате развитието на страната след промените - периодът на мутрите, далаверите, отвличанията?

Това е нормалният процес, единственият възможен път. Историята не може да се насили. Нещата трябва да вървят сами. Обществото е такова - прави грешки, търпи загубите от тях, но и само ги поправя. По този път постигнахме нещо велико - в Европа войните вече са забранени. Но трябваше да преминат две кървави световни войни, за да се стигне дотук.

Как режимът се отрази на семейството ви?

В голямата разлика между децата ми - нямах средства да гледам едновременно две. Дъщеря ми е родена през 1975 г., а синът ми - през 1988 г. Жена ми получаваше добра заплата. Беше главен счетоводител на „Разпространение на печата“. А аз подвързвах документи на разни предприятия. Имаше възможност да работя една седмица за по-малка заплата, а през останалото време четях в Народната библиотека и си написах книгите - трите тома „История на 50 века“. След 1990 г. десетина години се занимавах активно с политика, но после започнах да обикалям света. Бил съм сред различни народи в Индия, в Нова Гвинея, при аборигените в Австралия, няколко пъти в Египет, Етиопия, Бирма и т.н. Написах книгата „Народите в света“.

На вас се дължат имената на много от софийските улици?

Да, предложих ги, когато бях общински съветник и председател на столичната комисията по култура. Винаги са ме дразнили нелепите имена на тези хубави улици и вече имах почти оформена концепция. Каракачанов беше кръстил Ботевградското шосе бул. „Мизия“. То беше разкопано и хората започнаха да му казват бул. „Мизерия“. Върнах историческото му име. Бул. „Дамян Груев“ пък се нарича така, за да се обърне внимание на това, че Даме е неофициална форма на името и е харесвана от скопските идеолози, а той се е подписвал като Дамян. Друг пример е бул. „Гоце Делчев“. Поискаха от президента Петър Стоянов град Гоце Делчев да се казва Неврокоп, каквото е историческото му име. Тогава предложих да му наречем голям софийски булевард, за да няма нападки, че се отказваме от личността на Гоце Делчев. После и градът запази името си. Ако не бях аз, нямаше да има и Цариградско шосе. Беше бул. „Ленин“ и „Тракия“. Цариград е бил културно-политически център на България от Одринския до Санстефанския мир. Не случайно днес най-красивата черква там е българската.

С какво се занимавате сега?

Член съм на граждански комитет, който има за цел да убеди президента да махне тоталитарните имена от картата на България. Над 60 населени места носят имена, свързани с комунистическия режим. Като започнем от Димитровград и свършим с Якимово, Видинско. Или пък Тошевци, Видинско, което е кръстено на трима Тошовци, единият от които е бащата на Петър Младенов.