33530 | 25 ян. 2013 | 11:18

Днес поетът с китара щеше да навърши 75 г.

В емблематичната си театрална роля - Хамлет

Ветераните от войната не могат да повярват, че не е копал окопи на някой фронт, не е горял в танк и не е водил въздушен бой, затворниците се чудят какъв точно е в престъпната йерархия. Миньорът, шофьорът, лекарят и атомният физик с лекота се разпознават в стиховете му, а алпинистът се пита колко върхове е покорявал...

„Той беше близък на всички - казва режисьорът Юрий Любимов, при когото Висоцки играе в театъра на „Таганка“. - Кръгозорът на неговите песни докосваше всекиго -

от академика до скитника

Володя умееше да утолява духовната жажда на хората. За тях той беше безстрашният човек, който изпя всичко, което искаше... Той откри необятни теми, до които повечето поети не можеха и да се докоснат или не смееха…

Неговото творчество съчетава острота и забавност, великолепни образи и рими с такава мощ на изпълнението, която му даваше невероятна власт над хората. Дори генералите казваха: „Ех, така да ме слушаше войската.“

Още приживе Висоцки се превръща в легенда - въпреки че не издават стиховете му, не записват концертите и спектаклите, а в киното се добира едва до половината роли, които иска да изиграе. Творчеството му се разпространява „на черно“, а талантът му да се напъха във всякаква кожа и да възприеме нагласата на произволна душа го превръща в истински герой на своето време (макар че няма епоха, в която да не се е пренасял в текстовете си - от каменния век до далечното бъдеще, за да си побъбри с извънземни цивилизации). Ако съдбата бе по-благосклонна и не ни бе напуснал на 42, днес този герой щеше да навърши 75 години.  

В биографията на Владимир Висоцки няма нищо необичайно. Роден е на 25 януари 1938 г. в Москва. Баща му е военен, а майка му - преводачка от немски. Ранното си детство прекарва в типична московска комуналка („на 28 стаички - една тоалетна“, както ще напише по-късно в своята „Балада за детството“). През 1947 г. родителите му се развеждат и Володя отива да живее при баща си и втората му съпруга, с които прекарва две години в Германия. Там се научава да свири на пиано (по-късно го сменя с акордеон, за да стигне до китарата). Когато се връщат в Москва, семейството се нанася в голям апартамент на ул. „Болшой Каретный“ - също увековечена в няколко песни на Висоцки.

Въпреки че като ученик проявява интерес към сцената и посещава театрален кръжок, когато завършва гимназия, семейството му настоява да следва инженерство. Още след първия семестър, Висоцки напуска института и на следващата година постъпва в МХАТ. В дипломния спектакъл „Престъпление и наказание“ през 1959 г. той получава ролята на Порфирий Петрович, в същата година е и първата му епизодична изява в киното. Запознава се с Иза Жукова, за която се жени през пролетта на 1960 г., но бракът им е краткотраен. На снимките на филма „713-и иска кацане“ среща втората си съпруга Людмила Абрамова, с която сключва брак през 1965 г. От него се раждат двама синове - Аркадий и Никита.

От завършването си до 1964 г. Висоцки играе в театър „А. С. Пушкин“, но никой не му обръща особено внимание. Дават му малки, дори епизодични роли.

В това време се появяват и първите песни на Висоцки – в жанра „блатные“ (градски песни с хулигански оттенък). По-късно той ще ги оцени критично като „наръчник за начинаещи и завършени халтураджии“. Те са обаче началото на онова, което наред с театъра и киното  всъщност най-вече му донася огромна слава.

До края на живота си бардът (той никак не обичал да го причисляват към тази „модерна“ група) ще напише над 600 песни - много от тях специално за филмите, в които играе и които не виждат бял свят по политически причини. Текстовете му, в разрез със социалистическите нрави, са сатирични и дори откровено критични към съществуващата действителност. Повечето от тях са в първо лице единствено число -

„песни монолози“

които често карат хората да бъркат лирическия герой със създателя му. Знаменит е случаят, в който поетът с китара получава писмо от затвора: „Вие като бивш затворник така точно сте го описали...“

В хумористичните му песни често се появяват и други персонажи, а Висоцки преправя гласа си, изпълнявайки отделните роли. „Това са песни спектакли - пише Роберт Рождественски. - С неповторими характери, конфликти, сюжети...Те биха могли да се поставят и в театъра - ако не днес, моиже би утре или вдругиден. Но Висоцки не искаше да чака. Той искаше да ги изиграе на мига. Бързаше да надене дрехите и съдбите на други хора - смешни и сериозни, практични и безразсъдни, реални и измислени.“

През 1964 г. актьорът започва работа в театъра на „Таганка“, където прави няколко знаменити роли - в „Галилей“, „Вишнева градина“ и най-вече в „Хамлет“. През лятото на 1967 г. се запознава с френската актриса от руски произход Марина Влади - тя става неговата трета и последна съпруга. 
„Дойде в театъра такъв един смешен, с каскетче и китара - спомня си Юрий Любимов. - Свали шапката вежливо, скромен човек. Изрецитира нещо и не знаеш: да го вземеш ли или не. Казах му: „Може би искате да изпълните някоя песен с китарата?“ „Искам“ „А още?“, питам го след първата песен. И той отново запява. „Кого изпълнявате?“ „Себе си“, отвръща Висоцки. Веднага го взех.“

Висоцки с Марина Влади

Песните стават неотменна част от спектаклите, в които участва Висоцки. Както и от филмите, които са почти 30 - „Мястото на срещата не се променя“, „Вертикал“, „Малки трагедии“, „Приказка за това как цар Петър оженил своя арап“...

С трупата на „Таганка“ актьорът пътува във Франция, Германия, Полша, Унгария, България... Покрай жена си успява два пъти да отиде и в САЩ - през 1977 и 1979 г. Концерти има почти след всеки спектакъл, в чужбина издават и негови плочи. Приживе в Съветския съюз излизат едва 7 негови плочи, всяка с не повече от 4 песни. А от началото на 70-те до средата на 80-те години в САЩ са издадени 19, във Франция - 14, в България - 6, в Германия - 4... 

Първата стихосбирка на Висоцки се появява в родината му през 1981-ва, година след смъртта му. Съставител е Роберт Рождественски, но тиражът от 25 000 бройки е моментално изчерпан, а следващият е едва през 1987 г. Единственият запис на поета с китара в централната телевизия е направен няколко месеца преди смъртта му - на 22 януари 1980 г. Висоцки изпълнява някои от най-известните си песни, събирали десетки хиляди хора на над 1000 концерта в Русия и в други страни. Предаването така и не вижда бял свят преди 1987 г.

Висоцки умира на 25 юли 1980 г. Тогава е едва на 42 години, а версиите за причината на ранната му смърт са различни. Някои твърдят, че е страдал от алкохолна зависимост в течение на години, а в края на 70-те е сменил алкохола с наркотици. Според други в последните години Висоцки въобще не е пиел, но често е влизал в болница заради тежки увреждания на бъбреците и сърцето. През 1979 г. актьорът изпада в клинична смърт и всички вече са наясно, че трябва да очакват най-лошото. На 18 юли 1980 г. той играе за последен път Хамлет, а на 25 юли, в разгара на московската олимпиада, умира в дома си.

В пресата излизат само две кратки съобщения за смъртта му - във „Вечерна Москва“ и в „Съветска култура“. Но през следващите няколко дни пред театъра на „Таганка“ се събират стотици хиляди. В деня на поклонението няма съветски камери - кадрите, достигнали до нас, са заснети от чуждестранни оператори, отразявали олимпиадата.

По пътя към гробищата Марина Влади възкликва: „Била съм на погребения на

принцове и крале

но подобно нещо никога не съм виждала!“

„В средите ни е прието да се отнасяме с предубеждение към поетите с китара - казва Йосиф Бродски. - Преди Висоцки и моето отношение беше такова. Но когато започнах да слушам песните му, веднага разбрах, че той е поет. Нещо повече - при него в някакъв смисъл китарата дори ме дразнеше, защото текстът е съвършен. Мисля, че песните му въздействат по този начин не само заради музиката и съдържанието си, но и заради съвършеното владеене на римите. Загубата на Висоцки е загуба за езика, която никога няма да бъде запълнена.“

По-голям от своята легенда Любомир Левчев Когато съдбата (или по-скоро една симпатична дама) ме запозна с Володя Висоцки, той беше вече жива легенда. Московската квартира, където трябваше да се срещнем, беше пълна с познати театрални и кинозвезди като Галина Волчок или Сава Кулиш. И аз не можах да позная легендата, която търсех. Говореха за Висоцки, а него го нямаше. Разочарован, реших да си тръгна. Дамата ме догони разплакана: - Какви глупости правиш? Защо уредих това събиране? - А къде е Висоцки? - Сложих те да седиш до него! Върнах се и се извиних пред всички:  - Володя, но вие не пиете и не носите китара! Как да ви позная? - Започнах да ревнувам китарата си. Хората искат да се срещат с нея, не с мен... - Тогава прочетете ни сега песните си като стихове. - Рядко съм го правил, но ще опитам. Когато свърши четенето, той ме попита: - Това стихове ли са? - Да, и то великолепни. Бих искал да ги прочета... Висоцки и Левчев през 70-те След няколко дни Володя ми донесе ръкопис на стихосбирка - първи и вероятно последен. (Тогава разбрах, че стихосбирката и концертът на барда би трябвало да имат приблизително еднакъв размер.) Малко по-късно на софийското летище (при първия разрешен задграничен гастрол на театър „Таганка“) аз дадох на Володя ключа от моята квартира. Тогава и светът ни приличаше на една такава московска или софийска квартира, в която витаеха гласовете на Висоцки, Джон Ленън, на Боб Дилън, на Джоан Бейз, на Виктор Хара и гласът на бъдещето. И днес, застанал пред рождения ден на Володя, още се питам защо не го познах при първата ни среща. Вероятно защото той е бил и продължава да бъде по-голям от своята легенда. Защото той има не една, а три съдби - на велик актьор, любим на публиката и признат официално, на велик певец и музикант, пред когото официално си запушваха ушите, но не му запушваха устата, и на поет, който не беше разрешен. Но още тогава милиони хора в милиони квартири слушаха самоделни записи на песните му, както се слуша вътрешен глас. Сега, когато има милиони достъпни записи, когато има събрани съчинения в няколко тома, когато има не тайни, а официално признати общества на почитатели на Висоцки, ние продължаваме да го слушаме по този тайнствен вътрешен начин. Писал съм многократно за Висоцки - всичко, което зная за него. Страхувам се да не се повтарям като развалена грамофонна плоча. Но кой се сеща днес за грамофонни плочи? Кой помни какво значи рентгенопльонка (самоделна грамофонна плоча в един екземпляр, направена на рентгенова снимка, а това е рентгеновата снимка на епохата)? Надявам се моята развалена плоча да послужи поне на някой диджей. Раздялата през 1980 г. също не ни позна. Не бяхме заедно и затова не се разделихме. Веднага му изпратих един малък мой „Реквием“. Прочетох го на единствения рецитал на стадион, в който съм участвал заедно с Робърт Блай, Боб Дилън, Шеймъс Хини, Роберт Рождественски, Булат Окуджава, Андрей Вознесенски, Женя Евтушенко... Моят „Реквием“ събра неочаквани дори за приятелите ми овации. Женя Евтушенко иззлобя:  - Не се главозамайвай. Публиката ръкопляскаше не на теб, а на Висоцки.

Неслучилите се роли

Неслучилите се роли на Висоцки в киното са може би два пъти повече от изиграните почти 30. Сред най-интересните образи, които Висоцки е искал да изиграе, са Афоня, Остап Бендер, Д'Артанян, Емелян Пугачов...

Независимо от антипатията на много режисьори и директори на киностудии Висоцки не спирал да се явява на кинопроби. Някои го смятали за завършен алкохолик, други за идейно неблагонадежден, трети се съмнявали в артистичните му способности. В архивите на „Мосфилм“ са съхранени уникални проби с Висоцки от 1965 г. за ролята на Степан в легендарния „Андрей Рубльов“ на Тарковски. Докато събирал информация за живота на Рубльов, режисьорът научил, че той е изучавал иконопис в един от древните руски манастири - Висоцкия. И като голям любител на мистичните съвпадения, решил да снима Владимир Висоцки във филма си.

Трудно е да се каже защо актьорът не получава ролята. Една от версиите е, че чиновниците в Госкино (Държавен комитет за кино) не дават разрешение на Тарковски. Според друга Висоцки се запил и Тарковски заявил, че никога повече няма да работи с него.

Висоцки като Андрей Рубльов

(в. Преса, печатно издание, брой от 375 от 25 януари 2013)