15405 | 26 ян. 2013 | 11:46

Октай Енимехмедов не е герой, колкото и да имаме нужда от герои. Насочването на дуло не е приемливо, независимо чие е слепоочието.

Едно е да ти хлопа дъската, друго е да ти скърца душата. Почнахме да ги бъркаме тези две състояния, ако се съди по изговаряното около двете т. нар. разширени самоубийства в София и Пловдив. Ако един изперкал фанатик се опаше с бомби, взриви се на спирка или пазар и убие десетина души - това „разширено самоубийство“ ли е, или тероризъм? Няма такова нещо като разширено самоубийство. В случая в София има 4 убийства плюс едно самоубийство. В Пловдив - 3 плюс едно.

Ние обаче сме експерти по превръщането на страховито-грозните неща в патетично-красиви. „Да избиеш децата си, жена си и себе си - това за последно българите сме го правили по време на Априлското въстание, ето пак сме там.“ Този статус в социалната мрежа събра много симпатизанти. Споменава се за синдром „Кочо Честименски“, бащата, който в църквата на Перущица убива жена си, детето и себе си, за да не го направи башибозукът. На същото място, по същото време и по същата причина Спас Гинев убива четирите си деца, което май го прави още по-подходящ за название на синдрома „разширено самоубийство“.

Да оставим на мира тези светци убийци. Нито Кочо Кундурджията, нито Спас Гинев заслужават драмата им да бъде сравнявана с тежестта

на един днешен банков кредит

Пошло е, колкото и да е изкусително. Друго е времето, други са проблемите, други са решенията. Да се сравняват днешните „разширени самоубийци“ с онези мъченици е патетично, но дълбоко невярно. По-добре да оставим мрачните и славни страници на историята и да си отворим очите за това, което се случва днес, ако наистина не искаме повече да гледаме колективни семейни погребения.

Като за начало да си кажем нещо, което не е много удобно за казване - човек, който е в състояние да избие семейството си, не е със скърцаща душа, а с хлопнала дъска. Животът ни дава толкова поводи за униние, че почти всички сме се превърнали в хора, които си разхождат депресиите насам-натам. Един кредит наистина може да депресира, и още как! Само че депресираните не убиват. Те си живеят в състояние на депресивен реализъм, който според науката дори имал някои предимства.
Убиват други, убиват хора, които

толкова дълго и старателно са ходили по ръба

между нормалността и лудостта, че в един миг му изпускат края и залитат. И ето го големия проблем: запазването на равновесието по този опасен ръб е личен проблем, никой не се интересува от балансиращите между нормалното и ненормалното. Нещо повече - никой не го разпознава. Нито роднините, нито съседите, нито колегите, нито социалните и здравните служби. Всички битови убийци и „разширени самоубийци“ са прекрасни хора с идеални семейства. Роднините, съседите, колегите ги описват с добри думи и са безкрайно шокирани. Лицемерието е спазено. Безразличието е оправдано.

Психично болните хора са толкова нелекувани, колкото и останалите диагнози. Грипът така или иначе минава, диабетът ще те скапе, но само теб, ракът не е заразен. Но психичните болести са потенциално опасни за околните. И кой знае защо точно те са най-строго пазени в тайна от семействата и най-учтиво незабелязвани от съседи и колеги. Семействата предпочитат да си държат скелетите в гардероба за приличие пред съседите пред вероятността един ден съседите да разбият вратата и да ги намерят избити. Институциите, в които работят въоръжени хора,

предпочитат да стискат палци

някой служебен пистолет да не гръмне, пред това да имат система за редовно психологическо наблюдение и обгрижване на въоръжените. Какъв ти тук Кочо…

Апетитът ни да героизираме в последните дни беше заситен и от още една случка. Един статус в социалната мрежа го обобщава така: „Енимехмедов отговаря на почти всички условия, за да бъде наречен български национален герой: добра идея, лошо изпълнение и накрая без малко да го убият турците...“ Има ирония в това, че един Октай се превръща в български национален герой, но пренебрежима - ако той насочва пистолет от името на народа към омразните политици, какво значение, че е Октай? И друг път с българските турци в случай на нужда сме си заемали герои.

По време на т. нар. възродителен процес в Каолиново върви мълвата, че турците ще бъдат защитени от Левски, който се е преродил в жена. Тогава етнографката Е. Атанасова записва следното откровение: „Имаме организация и си имаме свой Левски. Само че не е мъж, а жена и затова не можете да го хванете.“ Левски е неоспоримият синкретичен символ на съпротивата. Всички хора във всички времена имат нужда от такива символи. И си ги създават от личности, които -

за разлика от безспорния Левски

имат нужда от сериозно затваряне на очите пред някои неща и мащабно украсяване на други. Така беше с похитителя с истински пистолет в сливенската банка, с учителката, която обра банка с детско пистолетче, сега с Окай с газовия пистолет. Синдромът „Шибил“.

Жеравненският учител Данаил Константинов изпращал на Йордан Йовков случки от родния му край, които писателят превръщал в разказите от „Старопланински легенди“. Бай Коста, синът на Данаил Константинов, ми е разказвал, че баща му описал на Йовков Шибил точно такъв, какъвто бил. А Шибил си бил най-чиста проба разбойник от съседното на Жеравна село Градец. Панайот Хитов го описва така: „Ако ще тръгне някой търговец по работа, то

съдружници на Шибилията

ще му сторят известие, че тоя или онзи ще отива по търговия и ще мине по еди-кой си път. Така циганинът беше събрал голямо богатство.“ Шибил си харесал сестрата на кмета чорбаджи Вардан, Женда. Тя си имала мъж българин, но страхливецът отстъпил жена си, а Шибил я обкичил със злато. „И село Градец търпеше да гледа това унижение, нанесено от един турски циганин!..“, пише Хитов.

Цялата тази грозота Йордан Йовков преработва в красота. Неговият Шибил е „страшен и хубав“, неподчиним на нищо друго освен на любовта. Загива с карамфил в ръката, протегната към Рада. Това е разказът. В действителността селата си отдъхнали, когато разбрали, че и на Шибил му се е намерил майсторът. В родното му Градец отказали да го погребат. Хвърлили го в един дол и всеки поставил отгоре му камък, докато го затрупат. И днес долът се казва Шибильов.

Хайде да си признаем нещо, което е неудобно за признаване. Колко от нас биха искали пистолетът на Октай Енимехмедов да не беше засякъл? И не беше ли бурното ни възмущение от побоя приличният, социално приемливият начин да скрием това свое срамно любопитство какво щеше да стане, ако не беше засякъл -

не да убие чак, но да гръмне

да нарани. Какво щеше да стане? Щяха да бъдат наказани политиците ли, щяха да се освестят ли? Не, щяхме да бъдем наказани ние, защото не е ясно докъде можеше да ни доведе напрежението и дали щяхме да го овладеем. Това щеше да стане. Страшно щеше да стане. Октай Енимехмедов не е герой, колкото и да имаме нужда от герои. Насочването на дуло не е приемливо, независимо чие е слепоочието. Шибилията от Градец и Шибил на Йовков са две различни неща - първия го има, от втория сме имали нужда.

Ровенето в историята е забавно и зрелищно като всяка археология. А в нашата история има толкова пластове от чувства, че е достатъчно да копнеш и да потекат. Де да беше толкова лесно и откриването на находища от разум. 

(в. Преса, печатно издание, брой от 376 от 26 януари 2013)