30645 | 26 ян. 2013 | 13:50

Хвърчилари от 42 страни направиха небето по-пъстро от индийско сари

Министър-председателят на Гуджарат Шри Нарендра Моди не само откри фестивала, ами сам пусна хвърчило. Той се придвижваше в електрокола подобна на папамобила.

Да попаднеш в най-западния индийски щат Гуджарат за фестивала на хвърчилата, е като да се събудиш в детска приказка. Небето е наситено с толкова пъстрота, че чак те заболяват очите. Колкото и трезвомислещ да го раздаваш, усещаш как душата ти се възнася във висините на връвчица. Фестивалът за 25-и път започна на 14 януари. В този ден денят започва да расте. Според легендата тогава боговете се събуждат от дрямка и очакват дарове от вярващите.  А простосмъртните хукват да се женят, защото със земята живва и любовта. С тържествата Утараян гуджаратци почитат деня, в който светлината започва да расте и изтласква мрака, а към небето от всеки покрив политат милиони хвърчила. Представители на 42 държави плюс 87 индийски клуба присъединиха към тях леталата си, които отдавна не се правят само от хартия или коприна. Е, датчаните и британците може да залагат на високотехнологичните материали, но камбоджанците държат на древните методи. Това не са хора, които просто гонят вятъра. Те го настигат, хващат го и го яхват.

Левият бряг на величествената река Сабармати е застлан с хиляди метри плат с цвета на хирургическа престилка. Целта е да не се вдигат облаци прах и хвърчиларите да не се спъват.  Правителството на Гуджарат не само отпуска чудовищен (според българските представи) бюджет за организирането на фестивала, ами министър-председателят Шри Нарендра Моди и неколцина от министрите му лично дойдоха да го открият и да пускат хвърчила. За нас това е позабравена детска играчка, но за милиони хора по света е ритуал, в който се потапят с почти религиозно обожание и страст.  

Френският отбор пристигна с триметрови кукли за радост на децата.

Където има индийци, има храна. Затова в огромната заградена площ освен полето за заиграване с вятъра са издигнати нанизи от павилиони, в които цвърчат и благоухаят всякакви гозби. С две шепи люто, една шепа захар и олио, колкото поеме, по каноните на местната кухня. Безброй временни дюкянчета предлагат местно везмо и невъобразимо пъстри сувенири, а в нарочни ограждения занаятчии показват изкусно как преди векове са дялкали бамбукови съчки и ги подлепвали с коприна, за да се превърнат в изящни хвърчила.  Тогава всяка кралска особа си е имала персонален учител по „хващане на вятъра“.

Хвърчилари от САЩ, Англия, Франция, Камбоджа, Холандия, Сингапур, Малайзия, Ливан, Германия, Израел, Украйна, Турция, Бразилия, Доминикана и карибския остров Бонеър и пр. признаха, че от всички фестивали по света гуджаратският е най-пищно и добре организиран. Щатът поема всичките им разноски, включително и самолетните билети от всички краища на света.

Министър-председателят Моди е решил да развива и фестивален туризъм, а гуджаратци са взели идеите му присърце - в щата има над 2000 прояви годишно, повечето от които международни. Ще продължи ли традицията, ако Нарендра  Моди стане премиер на цяла Индия, както предричат политическите наблюдатели, можем само да гадаем. Впрочем и останалата част от държавата има основания да тръпне. При избирането му за първи мандат той уволнил всички шефове до ниво началник-отдел, за да започне реформите си начисто.

Жени от племената в пустинята Куч дойдоха с пъстрите си носии да изпълнят фолклорни танци.

За четири дни небето над Ахмедабад, столицата на индийския щат Гуджарат, бе по-пъстро от традиционно сари.  При откриването на грандиозната проява 7900 дечица от началните училища в Ахмедабад изпълниха в ювелирен синхрон мантри с традиционни йогистки практики с упражнения и дишане. Всички нагиздени в еднакви клинчета и фланелки с логото на фестивала. Изпълнението им бе толкова стройно, че вероятно са репетирали няколко месеца.

В парада на нациите дефилираха флагове и табелки с името на всяка държава. Представителката на България се чувстваше като пратеник на Тринидад и Тобаго на зимна олимпиада - крачеща сам-самичка със знамето зад индийското момиче с табелата с името на страната й. Всеки участник обаче бе приветстван от публиката с окуражителни възгласи и ръкопляскания като скъп гост. Но истинската еуфория бе не на земята, а в небето. Защото може да има състезание, но състезателният дух липсва и класирането няма никакво значение. Тук важи прашасалият олимпийски принцип „Важното е да участваш“.  Макар журито в 5 категории съвсем на сериозно да бе възприело задачата си,  „състезателите“ се забавляваха искрено, разменяха си подръчни материали за хвърчилата, помагаха си да издигнат конструкциите и искрено се радваха един на друг!  Хвърчилото се оказа голям гъдел, способен да извади най-доброто от човешката същност. Дори да има надпревара, тя не предизвиква нито завист, нито стръв. Всеки е готов да сподели канапа, рамката, хартията, уменията си с другия. А той, като получи награда, също я дели без жал. Покойният вече председател на местния парламент Ашок Бхат дълги години предоставяше покрива на 250-годишната си родна къща на участниците във фестивала за финалното „надхвърчилване“ с местните.

7900 ученичета изпълниха мантри с йогистки упражнения в синхрон.

Представете си възрастни хора от всички раси и прослойки, които подскачат като деца, когато творението им пори облаците. В небето демокрацията е пълна - до образа на Мона Лиза, пресъздаден от бразилеца Макс да Фонсека Кардосо, се носи плавно ликът на Ганди, издигнат от естонеца Николай, над него - огромен надпис „Аз обичам Индия“ на Пааван Соланки от Ахмедабад и бухнала от вятъра китара с ливанското знаме на Рами ал Кал и Сами Сайед.

Чистата радост се стеле като пъстър воал над столицата на Гуджарат, Ахмедабад. А когато видиш как финландката Кати Бондестам (75) разиграва огнената си кобра в небето, изразът „На баба ти хвърчилото!“ придобива жизнерадостен оттенък.

Авторката носи българското знаме досущ като на олимпиада.

Впрочем Гуджарат и извън фестивала е център на „вятърното хоби“. Месеци преди събитието цели семейства превръщат увлечението на мнозина в доходен бизнес - дялкат, рисуват, лепят, защото по време на фестивала Джамалпур маркет и Патанг базар (тържищата на хвърчила) работят денонощно.  Най-обичайна гледка са чекръците направо на тротоара и дори на платното, на които баби и внуци усукват канапи, докато мъжете, пак там, боядисват опнатите на десетки метри по протежение на улицата връвчици в ярки цветове, за да се виждат и леталата да не се оплитат в небето.  

Хора от всички възрасти пускат хвърчила от терасите върху покривите, защото това занимание е „извън кастите и времето“, както иносказателно се изразява Банубай Шах, създател на Музея на хвърчилата в Ахмедабад. По улицата му целуват ръка и се отнасят към него като към истински учен въпреки „вятърничавата му“ специалност. 

(в. Преса, печатно издание, брой от 376 от 26 януари 2013)