22126 | 28 ян. 2013 | 08:48

Не виждам партньори в лицето на палестинците, казва израелският депутат от български произход

За бабата и дядото от София, за самотния живот на премиерски син и за пътя към мира с палестинците разговаря Феня Декало

- Какво знаете за българските си корени, г-н Шамир, какво ви е разказвала майка ви?

- Майка ми е родена в София в семейството на аптекар. Възпитаничка е на средно училище в българската столица. Пристига нелегално в Израел, когато е 18-годишна, и се включва в борбата срещу англичаните. Там се запознава с баща ми, по това време той е бил един от младите водачи на съпротивата. Софийските ми баба и дядо дойдоха в Израел по-късно заедно с хората от голямото преселение през 1948 г. Баба, която в София е била домакиня и е имала куп домашни прислужници, отиде да работи във фабрика. Дядо не можа да си намери постоянна работа, работеше каквото му попадне. Но в техния дом винаги бе уютно. Бяха си донесли вещи от София, непривични за Израел. Беше ми приятно сред тях. Най-важното бе, че баба беше пренесла българската кухня. Ходех да хапна при нея сармички, кюфтенца, баници, специалитети от тиквички, патладжан, целина...

- Как са посрещнали бабата и дядото в България края на войната?

- По време на фашизма семейството на майка ми е било изселено в Кюстендил. Сигурно не им е било лесно да живеят в чужд град, в една стая с още едно семейство, но от дистанцията на времето нещата изглеждаха за баба и дядо романтични. Спомняха си за прекрасните кюстендилски череши. В Израел такива плодове не растат, освен на Голан, и това ги изпълваше с носталгия. Живели са в страх, че депортирането им е само отложено, но не отменено напълно. Краят на войната е поставил точка на тревожното очакване. Но след това е дошла национализацията. Отнели аптеката на дядо. Обявили го за „буржоазен елемент“, а той е бил специалист фармацевт. В дома им в София се били настанили други хора, семейството е трябвало да се смести в една стая на собствения си дом. На практика това е подтикнало баба и дядо, които до края на живота си бяха влюбени в България, да се разделят с родината си. При майка ми нещата са били други. Тя е била активистка в еврейската младежка организация „Бетар“ и още през 1940 г. заминава като нелегална емигрантка за Палестина.

- Научихте ли български?

- Не говоря, но разбирам малко. Баба и дядо си говореха на български или на ладино (староиспански), майка ми и баща ми - на иврит. Бях на 11 години, когато изпратиха баща ми на дипломатическа работа в Париж. Взеха ни двамата със сестра ми с тях. Но след година реших, че Израел ми липсва. Наеха ми квартира в центъра на Тел Авив. Съседка ми готвеше и наглеждаше. По 4-5 пъти годишно майка ми се връщаше да ме навести. Така че български не говоря, но както е казал Марк Твен, когато го питали дали свири на пиано: „Не съм опитвал, но може и да мога…“

- Наскоро били ли сте в България?

- В София попаднах чак след промените. Всичко ми беше интересно. Запазена е къщата на дядо, видях училището на майка ми. Визитата ми бе делова - запознах се с постиженията на българите във военната оптика, софтуера. Показаха ни българска специална промишленост. Разгледах Пловдив и по-малки градове, където бяха заводите. Опитвах се да свържа видяното с разказите на баба и дядо. Знаех, че за България по тяхно време времената са били тежки.

- Е, вие си спомняте и по-тежки времена за Израел...

- Аз съм от поколението, което изпита на гърба си Шестдневната и Йом-Кипурската война (б.р. - през 1967 и 1973 г.). Пилот съм от израелските ВВС, макар и бивш. Най-силният ми спомен от Шестдневната война е как чух в радиото, монтирано в шлема ми, че нашите войски са стигнали до Стената на плача в Ерусалим. Връщах се от бойна задача и се приземих близо до Ерусалим. С джип стигнахме до Стария град. След това вървяхме пеша, докато пред мен се разкри Стената от Стария храм, за която поколения мои предци са мечтали. Повечето войници бяха на колене. Не съм религиозен, но тогава стигнах до самия зид, замрях и се молих повече от 20 минути. По-различни са спомените ми от Йом-Кипурската война. Големият ми син току-що бе станал първолак, аз бях още студент по електроника в Хайфа, следвах успоредно с работата ми в армията. Съобщиха, че Израел е нападнат. Половин час по-късно самолетът ми излетя. Беше много тежко, чак на четвъртия ден преминахме в настъпление. През пролетта демобилизираха студентите, но не и мен. Добре че университетът ми позволи да се явя на изпити. Веднага след завършването ме преместиха в конструкторския отдел на ВВС. Но аз съм летец, летях нощем и призори, за да поддържам форма.

- Вие сте политик второ поколение, чиито родители също са били политици. Тук ви наричат „принцовете“. Баща ви бе премиер на Израел. Защо не сте в неговата партия - „Ликуд“, а в „Наш дом Израел“, която се смята за „руска партия“?

- Не съм точно от „принцовете“. Те заемат постове в партиите на своите бащи. Наследяват уважението, което е имало към тях. Аз реших да започна от нула. Това не значи, че не съм верен на традициите на баща си и майка си. Но те са постъпвали в „Херут“ (една от десните партии, които съставят „Ликуд“ - б.а.), а не в „Ликуд“. Много съм помагал на способните и образовани млади хора, които през 90-те години се преселиха от бившия СССР. Харесваше ми техният хъс да променят действителността. Те създадоха „Наш дом Израел“. Старите партии са малко лениви, лежащи на стари лаври... Затова избрах една нова напориста партия.

- Какъв бе животът ви, когато баща ви бе на такъв висок пост?

- Когато съм бил на годинка, британците арестували баща ми и го заточили в Еритрея. Бил съм на 2, когато арестуваха майка ми. До провъзгласяването на Държавата Израел ме гледаха съседки и мамини приятелки - едните ми баба и дядо бяха загинали в холокоста, другите бяха в България. Баща ми никога не ми е помагал в ученето. Но когато стана премиер и се налагаше да вземе трудни решения, имаше нужда от подкрепата на семейството. Една такава тежка ситуация бе да не отвърне на удара на Ирак, когато над Израел падаха ракети. Повтаряхме един израз от Библията - „Важно е не кой е прав, а кой е мъдър“.

- За България тогава ставаше ли дума?

- По времето на татковия мандат майка ми направи много за България. Това бе времето, когато се възстановиха дипломатическите отношения между двете страни. Майка ми подкрепи много млади преселници. Пристигаха не само гурбетчии - строители и болногледачки, но и специализанти, които черпеха от опита в отраслите, в които сме водещи: лекари, агрономи, ветеринари, компютърни специалисти. Майка ми не забрави никога дълга си към българския народ за спасението на евреите. В гладните зими в началото на 90-те години самолети от Израел носеха мляко за кюстендилските деца, раздаваха го безплатно, пращахме и лекарства.

- Вие сте били начело на огромни предприятия като авиационната промишленост, „Ел Ал“, транспортната система на Израел - все на доброволни начала. И в парламента ли ще работите без заплата?

- Забранено е да се работи в Кнесета (парламента) без заплата, но заплащането на депутата е почти символично спрямо това в бизнеса, който трябва да напусна. Така че ще работя почти на доброволни начала. Що се отнася до ръководенето на големите бизнес комплекси на доброволни начала, смятам, че не от държавата трябва да печеля. От моя иноваторски бизнес вземам достатъчно.

- Вие сте десен политик, какво мислите за преговорите с палестинците?

- Мисля, че нямаме партньори. При това не само защото няма легитимен лидер на всички палестинци. На последните митинги на „Фатах“ (б.р. - на Западния бряг) и на ХАМАС (б.р. - в ивицата Газа) стана ясно, че палестинците не са мръднали ни на йота от позициите си: унищожаване на Израел. Не съм съгласен и с формулата на израелските леви - „земя срещу мир“. Трябва да постигнем „мир срещу мир“ . А след това да обсъдим останалите детайли.

- Не смятате ли, че подобна рязкост може да доведе до изолация на Израел?

- Противопоставянето не е от 65, нито дори от 100 години. Ние трябва да отчитаме своите интереси, да сме реалисти. Мирът не е едностранен жест. Всеки едностранен жест се приема не като протегната ръка, а като слабост.

- Имате фондация, която подкрепя иновациите. Бихте ли подкрепили и български талантливи хора, които имат идеи?

- Израел е малка страна без големи природни богатства. Има обаче един важен ресурс - сивото вещество. С удоволствие бихме привлекли по определени проекти хора от цял свят с идеи и знания как да ги реализират. В интернет епохата разстоянията не са проблем.

 (в. Преса, печатно издание, брой от 378 от 28 януари 2013)