18804 | 31 ян. 2013 | 13:17

Бас държа, че народната колекция от събития на прехода ще се увенчае с футбол. Темата не е политическа, макар това да е спорно през последния

Първи референдум за ядрена енергетика. Знак за изборите, ключ към бъдещето въобще. Апатия. Допитването е важно събитие едва за четвърт от населението. Победителите обладават успеха, победените минимизират поражението. Нищо ново под слънцето, даже за виц изглежда вехто.

Проблемът е къде в съвременна България се измести границата между събитие и случка, нация и население, мечти и статукво? Освен всичко останало преходът постепенно заличи и тези различия, замаза ги удобно, лишавайки съвременника от непопулярния Хамлетов въпрос да бъдеш или не. Външната криза и обществената безнадеждност пропиха съществото на нашенеца, превръщайки живота му в наниз от компромиси в името на оцеляването. Със съмнителната утеха, че

бедността не е порок

вече е закърмено следващото поколение българи. Поради дълбочината на днешното образование тези щастливци не ще научат от Достоевски, че същинският порок е нищетата: „В бедността може да се запази все пак вроденото благородство, но в нищетата - никога и никой.“

За целия период на гузно извинение, наречен преход, българинът не успя да окрили дните си със събития. Те винаги оставаха накъсани случки, врязани в единични животи, и никога извисени до национална съобщност. И за този период от съществуването си българската нация не доби единни и еднозначни мнения за онова, което ни мина през главата.

На първо място продължаващата невъзможност за обща оценка се дължи на продължаващото и нелечимо разделение на обществото за правилното и грешното, доброто и злото. Никое правителство досега не посмя да поеме и проведе помирение между двата лагера, вероятно защото нямаше да извлече никакъв конкретен партиен дивидент, за сметка на сигурното окичване с пасивите на историческия дегенерат. И до днес държавата и елитът отказват да въоръжат нацията със спокойна и искрена оценка за значими явления като комунистическия режим, наследството на тоталитаризма, лагерите, (липсата на) автентично дисидентство и прочие. Дори т.нар. възродителен процес, наглед ясен законов казус през призмата на модерния ХХІ век, продължава да е агиттабло, вадено според обстоятелствата и участниците в конюнктурния маскарад.

Единното възприятие на нацията за събитията от делника й е невъзможно у нас и поради националния характер, образованието и социалното ниво. Сиромашкият егоцентризъм, презрението към институциите и липсващото обществено възпитание автоматично накъсват паметта на цялото на дребнави индивидуални случки. Нали е ясно, че няма как да те боли за държавата и общността, щом по рождение смяташ, че си минат!

Въпросът кое кара нашенецът да счита един определен политически ден от своя живот за по-важен и различен от друг е безпочвен. Ярък пример за национално отъждествяване с определено ключово събитие не даде дори 10 ноември 1989 г. - историческото сваляне на Живков. И до днес съвременниците посрещат датата с

равнодушие или насмешка

разгадавайки режисурата и съзирайки липсата на народно участие във водевила. И днес по народному стартиралият тогава период се нарича „демокрацията“ или „промяната“ с пълното съзнание за отсъствието и на едното, и на другото. 

Заради публично неизговореното минало днес първите парламентарни избори от 1990-а са забравена вехта статистика. Манипулацията, с която БСП взе 2.8 милиона гласове срещу 2.2 за прохождащия и управляван от странни готически същества СДС, беше първата спирачка пред модерното развитие на държавата, но днес снизходително се премълчава. Подобна участ сполетя година по-късно и успеха на сините, внушили си, че стотина хиляди гласа повече им дават победа „с малко, но завинаги“.

Как българинът разтълкува събития като запалването на Партийния дом (1990)? Или убийството на Луканов например? Гений ли беше покосен, или гръмнаха капо ди тути капи? Възмездие, руснаци, ДС, едни пари… Убийството от 1996-а, което се замете под покривката, не пусна филиз в душата на българина, който запази единствен спомен от шокираща снимка в жълт вестник, показваща голия политик на тарга в моргата.

В последните дни на същата година дойде свръхсъбитието на прехода - несъстоялата се дотогава

полунежна българска революция

Тогава мислехме, че това е истинското събитие на българина. С годините и обективната преценка стана ясно, че през 1996-1997 г. на барикадите е била само една, да не кажа  потискащо малка част от нацията. „Революцията, която не обхвана България“, нито беше прицелена в селата и градчетата, нито впоследствие се роди в тях. Същинска тя бе единствено в София - наказана в глад и студ да преживее бунта срещу системата. Властта беше дала шанс на столицата да има епохално събитие, противопоставяйки я на провинцията и селата, чиято спокойна събитийност беше напълнена в буркани и отлежаваше в бурета. 

Оттам насетне надеждата беше в Европа. Но попитайте на улицата дали помнят кога България стана член на НАТО и ЕС? Обзалагам се, че средностатистическият отговор няма да посочи тези две събития сред най-важните от прехода. Може би единствено отпадането на шенгенските визи през март 2001 г. възбуди някакъв видим народен интерес. Не като следствие от добита свобода, а като интерес към „Кореком“-а зад граница. Надали премиерът Костов ще остане в народното съзнание с такива победи. По-вероятно е да го запомнят с приватизацията и Славчо Христов. Както Сакскобургготски - с 800-те дни и горите.

Колкото по-еднопланово е поднесено на публиката едно събитие, толкова по-плитко се загнездва в съзнанието й. В 1998 г., след инициатива на президента, България върна на Атон оригинала на Паисиевата „История“, открадната от ДС в 1984 или 1985 г. Петър Стоянов беше близо до публичния линч едва ли не за национално предателство. Демагозите така и не обясниха на населението, че щом смятаме Зограф за „наш манастир“, криминалното отвличане на книгата на „наша територия“ е безумно. Открадването може би още просветва нейде из главите на българите, резонното връщане със сигурност вече е заличено като антисъбитие.

На финала, но не по важност, е църковният въпрос в годините на прехода. Постигнатият с грубо правителствено вмешателство разкол в църквата и последвалата битка на синодите сигурно ще остане крайпътен знак в народния живот от последните десетилетия. С нищо канонично, а с гюрюлтията и

унизителната разправа

между човешки същества. Малцина ще си спомнят, че „антикомунистическият“ разкол беше поведен от тримата най-изявени агенти на Държавна сигурност срещу един патриарх без досие. Двайсет години по-късно същият Максим преживя не само реабилитация, но и крайна победа, когато на панихидата на гроба му служи и разколникът Инокентий. Но за такива фини детайли народната душа е твърде едро скроена. На нея й дай организирани от държавата всенародни поклонения, когато се извива привидно смирена опашка от парадиращи властници, дежурни любознатели и малцина искрени и нетърпеливо чакащи луди.

Бас държа, че народната колекция от събития на прехода ще се увенчае с футбол. Темата не е политическа, макар това да е спорно през последния мандат. В 1994 г. България става четвърта на световното първенство. В пъти по-голямо народно тържество обаче е междувременното отстраняване на Германия от състезанието. България има своя миг на щастие! (Когато най-възхитителният батко в махалата се натиска с харесвана какичка, единствената утеха на маломерните е да ги натопят пред кварталния.

Да си направят събитие!

Четири години по-късно френският посланик Марсел Тремо публично наруга българите, че не проявявали необходимото публично въодушевление от спечелената от Франция световна титла. Но нито тогава гордият ни народ му запали резиденцията, нито днес има файда да помни унижението. След години опитът за атентат срещу Доган ще се запомни само с конструкцията на пистолета, който от възможно средство за покушение се превърна в тапешник.

Народната памет за политически събития е повърхностна и битово селективна. Пред никой партиец и водач не стои опасността да го запомнят с етапните лъжи, върху които почива мандатът му. Стига периодично да ги подменя и обръща, често и с главата надолу. Страшното е, когато липсата на обществен спомен се съчетае с отказа от институционална памет. Тогава настъпва настоящето.

(в. Преса, печатно издание, брой от 381 от 31 януари 2013)