21089 | 2 февр. 2013 | 12:50
-Наградата на името на Владимир Димитров-Майстора не е връчвана повече от две десетилетия. Какво е усещането да бъдете неин пръв лауреат сега?
- Не съм свикнал много-много с награди. За мен това е голяма чест, най-приятното е, че е отличие на гилдията, че ми го дават колегите. А фактът, че възстановихме като съюз голяма престижна награда от миналото след толкова дълга пауза, е добър знак. Може би е знак, че се съвзема нашето самочувствие, което беше много зле напоследък и не без основание.
- Сред вашите съперници за отличието беше и един от най-добрите ви приятели - Греди Асса. Поздрави ли ви?
- Да, беше един от първите.
- Всеки художник, предполагам, има свое разбиране за харизмата на Майстора. Какво за вас е най-впечатляващото в тази личност?
- Не спирам да се учудвам от него. Има у Майстора страшно много противоречиви неща, които са трудни за разбиране от съвременника. А може би и за неговите съвременници. Стигнах до извода, че това е една твърде трагическа личност в нашето изкуство. Достига и показва невероятни постижения. А сам ги окачествява в едно от последните си интервюта като „едва подстъпи към това, което е мечтал да направи“. И аз май се догаждам в каква посока са тези негови думи.
- За всяка ваша изява избирате метафорично заглавие. Какво би било то, ако трябва да нарисувате актуален портрет на България? В думи може ли да го изречете?
- Не е лесно, но това, което ми идва наум, е свързано с едно мъчително превръщане в граждани.
- Виждате ли симптоми за гражданско общество?
- Симптоми има, ама мъката е голяма, а съпротивата е огромна.
- Кой жанр от изобразителното изкуство най-подхожда на политическата ситуация в държавата ни днес? Нещо по-плакатно ли ви идва наум, стенопис ли, карикатура...?
- Мисля, че и пасва живописта, тя трябва да си свърши работата. Ние съществуваме в море от думи, лъжи, лозунги - все неща, които биха могли много лесно да оформят плакати или улични пана. Работата е, че времето е много, много сложно. Липсва център в стремленията ни. Не искам да говоря с думите на някои много крайни колеги - че нямало идеали и т.н. Но идеалите са много и най-различни. И в такива времена според мен живописта е в силата си да направи един сложен художествен анализ на времето.
- Нарекохте „Свързани лица“ юбилейната си изложба м.г. и наредихте портрети на ваши приятели. От някогашните творчески съюзи май художническата гилдия единствена остана неразделена след промяната. Как си обяснявате този факт? Там „свързаните лица“ ли са повече, или е измамно това единство?
- Разбира се, че е измамно. Това единство успя да бъде такова, каквото изглежда в момента, благодарение на структурата на съюза. На художниците. Той се оказа крупен собственик на множество недвижимости и всякакви други собствености, които в новата епоха са ефимерни, даже смешни понякога. Но те много крепко спояват. Който иска да бъде член на този съюз, общо взето автоматично (и абстрактно казано) става част от собствениците на всичко това. Много абстрактно. Защото пък в нашия устав е записано, че собствеността е единна и неделима. Тоест, ако се разпадне той, няма всеки да вземе процент от тази собственост. И така разпадането не беше желателно, защото тази собственост отиваше по дяволите. Част от нея е наистина безсмислена. Предполагам, че новото ръководство разсъждава върху това и търси решения. Друга част пък е важна. Особено нашите творчески бази - места, в които човек може да се отдели и да работи.
- Доста практични мотиви ви обединяват...
- Да, но такова обединение е на пръв поглед. Творчески съюзът има своите многобройни посоки и фракции, има разделение. Което е съвсем естествено. Съществувало е така някога, преди тоталитарните времена. Картината започва да се приближава до една епоха отпреди създаването на Съюза на българските художници - преди 9 септември 1944. Не знам хубаво ли е това, лошо ли е. Но е така.
- Проточилият се наш преход как повлия на зрелостта ви? Накара ли ви да се разделите по-бързо с някои младежки илюзии?
- Сложно е, защото аз имам 12 години професионален живот и преди 10 ноември 1989-а. Завършил съм през 1977-а. Тогава се случиха много важни за мен неща, наистина почувствах навлизането в професията, съпротивата и рамото на колегията. И събитията около 10-и не промениха много моята лична художническа съдба. След 1989 г. се натрупаха рефлексии към събитията, които лека-полека ме направиха възрастен човек.
- Как идва при вас идеята за картина?
- Ние, художниците, изпробваме нашите въпроси, разсъждения, подозрения, съмнения и т.н. в материал - в случая в картини. Тръгваш например от някаква обща тема, която те интересува, и търсиш нейни потвърждения чрез разни сюжети в околния свят. Друг път пък чрез сюжетни парчетии, които са наоколо, можеш да напипаш сериозна тема, за която не си си давал сметка преди това. Има и много други пътища... А и цялата история на изкуството също е пред нас, тя е, така да се каже, околната среда. Така че понякога факти от историята на изкуството могат да станат повод за работа.
- Чела съм, че не започвате да рисувате без музика и че обичате „здрав“ рок, докато работите.
- Да, така е. Но аз съм от епохата на „Бийтълс“, което е по-скоро „арт рок“. Моето тийнейджърство мина в 60-те години, те ме възпитаха. И като че ли това остана някаква норма, която ме води през годините.
- Да растеш в сянката на именит баща като Леон Даниел си има предимства, но и отговорности. Кога за първи път стъпихте в театър и кога сте се чувствали като истински партньор на Даниел-старши?
- Сигурно е било някога в Русе, в тази великолепна сграда на Русенския театър, където е започнал баща ми, в града, където и той, и аз сме родени. Усещането за театър при мен е свързано с почти всичките ми сетива. Включително и миризмите на грима и на вазелина, с който се чистеха от него актьори те. Много отдавна беше. Баща ми бе много щедър и нямаше забранена за мен територия в театъра. Години по-късно, когато вече станах ученик, после - студент, да отида на негови репетиции или просто да намина в кабинета му беше спонтанна и абсолютна необходимост за мен. Мисля си сега, че това са били едни невероятни университети... Защото усещането нахлуваше по всички възможни канали на съзнанието и душата. И разбира се, чувствах се прекрасно, когато няколко пъти баща ми се обърна към мен като към партньор да му направя декори. Три пъти съм работил с него в различни периоди.
- Тогава ли сте се чувствали най-удовлетворен като сценограф?
- Единият път - не, даже изпитвах чувство за вина, тъй като декорът някак възпрепятстваше темпоритъма, който се изискваше от спектакъла и който баща ми гонеше. Беше в началото на 80-те - „Босилек за Драгинко“ в театър „София“. Но от другите два пъти съм удовлетворен. Имаше един прекрасен моноспектакъл на Ицко Финци в „199“ по полски автор. А вторият всъщност се оказа последният за баща ми спектакъл - „Случка в зоопарка“ в „Сълза и смях“. Стана нещо простичко и категорично, баща ми беше много доволен...
- Кога сте чувствали, че диалогът ви с публиката е бил най-добър, най-истински?
- Изглежда съм един щастливец в това отношение или пък нямам някакви грандиозни очаквания. Защото почти с всички свои изложби - станаха над 40 самостоятелните ми прояви, съм получавал такава реакция, която по някакъв начин ми е подсказвала разбиране и симпатия от страна на публиката към работата ми.
- Как един от създателите на авангардната група от началото на 90-те „Градът“ оценява появата на Музей на съвременното изкуство у нас?
- Това беше една от мечтите ни навремето. Тогава даже дръзнахме да напишем писмо на Христо Явашев, да го поздравим - случи се веднага след
събитията, един жест: „Хайде, обади се вече!“ И той взе, че се обади и изпрати лично под писани свои постери, от които ние направихме изложба и след това ги разпродадохме на търг. Целта беше да се съберат пари още тогава за такъв музей. Но дойдоха големите икономически катаклизми в
България, парите се стопиха и се оказа невъзможно с тях да бъде закупено пространство, в което да реализираме идеята си. Няколко души от тези, които заедно с нас подписаха писмото, продължиха идеята и лека-полека създадоха днешния Институт за съвременно изкуство. Те всъщност реализираха първи такова пространство на своя територия, в което се показва съвременно изкуство. За музей си мечтаехме всички - и те, и хората от
съюза, цялата гилдия. Още не ми е ясно какво всъщност ще представлява това посочено от министъра (Рашидов - б.р.) пространство зад хотел „Хилтън“. Засега то е твърде камерно, твърде неясно, ще видим нататък.
- Липсва ли на художниците днес поръчката като стимул за работа?
- В другите области вероятно липсва, но в живописта - не. Когато се прави със самочувствие, живописта става от вътрешна потребност и не може да бъде поръчка. Усещането, че имаш какво да кажеш и го казваш, е било винаги - и преди, и след промените, и в социализма, и в капитализма.
(в. Преса, печатно издание, брой от 383 от 02 февуари 2013)
Мобилна верси
RSS
