15364 | 3 февр. 2013 | 12:37

''Човек прави много компромиси, още повече за никого не е тайна в България, че артистите се изхранват предимно от халтури'', споделя певицата

- Нина, разбрахме, че си заснела клип към песента „Ароматен цвят“ от албума „Абсент“?

- Да, с Калин направихме последен, осми видеоклип от албума. Но той всъщност затваря цикъла на този албум, който издадохме преди пет години и се оказа доста успешен. Направихме му ретираж и поддържаме все още огъня в него. Ще запишем още две нови песни и ще направим един двоен диск, като включим вътре всички видеа. Защото те са правени от един и същи човек.

Жоро Тошев снима нашите видеоклипове и се получава малко като латиносериал. Той засне и последния клип към „Ароматен цвят“, а диджей Борче Бояджиев направи няколко ремикса. Ще ги включим в този двоен диск, който се надяваме до лятото-есента да бъде на пазара.

- Много голям размах в тая криза.

- Ние играем нашироко. (Смее се.) Калин също не спира да работи, амбициозен е, работохолик, дори на мен не ми дава мира. И може би заради тази комбинация между неговия хъс, амбиции и професионализъм и моята енергия нещата се случват. Освен това сме добри приятели, много се забавляваме и това се предава като енергия на публиката.

- Направи дует и с Камен Донев...

- Той ме покани да участвам в спектакъла „Възгледите на един учител за народното творчество“ - постановка, която се играе успешно пета или шеста година из цялата страна, съвсем неотдавна напълни и зала 1 на НДК - за девети път. Камен Донев е много успешен артист, режисьор, драматург и много добър мой приятел и човек, освен това се занимава с фолклор като мен. В България, струва ми се, сме рядкост хората, които се занимават с фолклор, и се държим здраво един за друг.

В албума „Антология“ изпяхме „Назад, назад, моме Калино“ в аранжимент на Ясен Велчев - много акустично, много хубаво. С Берковската духова музика записахме любима песен на Камен Донев - „Зайди, зайди, ясно слънце“. В същия албум направих дует и с Любо Киров, за когото беше абсолютна провокация да изпее народна песен и той се справи страхотно. Направих дует и с Христо Мутафчиев и Лиляна Галевска

- Калин не ревнува ли професионално, че правиш дуети с други музиканти?

- Да, но това са съвсем различни проекти и не смесваме картите. И той си има негови проекти. Аз не го ревнувам от „Тумбаито“, а той мен - от Берковската духова музика.

- Твоят фолклор е някак много фин, изискан, по-различен е…

- Може би е такъв, защото имах възможността да работя с много добри музиканти и съм завършила народно пеене в музикалното училище в Плевен и в академията в Пловдив.

Добри резултати се получават,

когато човек познава добре фолклора

в автентичния му вид и има възможност добре да го популяризира в по-модерен вид. И това е пътят до младите хора, защото не смятам, че се интересуват от автентичен фолклор. Но така поднесен, бихме могли да ги накараме да послушат „Лале ли си, зюмбюл ли си“, например.

- Напоследък пак се изостриха проблемите между изпълнителите на попфолка и другите жанрове заради евросубсидиите за „Пайнер“. Качественият фолклор може ли да измени съотношението в своя полза, за сметка на чалгата с пошли текстове и музика, крадена от други балкански страни?

- И най-смелият мечтател не би заел позиция в такъв спор. Тази музика ни се налага много отдавна, те са вече много силни, имат собствена медия и се оказа, че българинът обича да слуша това. Музикантите в България правят това, което на тях им харесва, и когато човек е професионалист, музиката достига до този, който би искал да я чуе. Аз не мога да накарам някого насила да я слуша.

- Откога пееш? От музикалното училище в Плевен?

- Майка ми Росица Господинова е музикант - фолклорист, диригент и всъщност на нея дължа посоката в живота си. Насочи ме много отрано и аз вярвам, че бъдещите музиканти трябва да се занимават от ранна възраст. На 8-9 години вече е късно. Трябва да се започва на 6-7 години със солфеж и пиано, както беше при мен. А повечето големи музиканти с реализация навън се занимават с музика от 5-6-годишни.

-А баща ти?

- Той е керамик, но цялото семейство много пеем. Когато бяхме малки, често пътувахме от Враца, където живеехме, до Попово. Пътувахме почти всяка седмица и в колата майка ми раздаваше партии на всички и пеехме четиригласни обработени песни, не само фолклорни, но и по-класически, академични.

Според Нина дуетът и с Калин Вельов е успешен заради доброто съчетаване на техните творчески качества и трудолюбие

Баща ми също пее също страхотно

и въобще в нашата къща музиката винаги е била основно нещо.

- Първото ти пеене на сцената?

- На 3 години съм била солистка в хора на майка ми, но този момент не си го спомням. Моята дъщеря сега е на три и оценявам като голям героизъм това, което е направила майка ми с мен.

Имам една любима история. От малка съм отраснала зад кулисите, по читалища и концертни зали. Но явно съм си носила усещането за сцена още оттогава. Веднъж на първата ми изява майка ми ме връчила на колежка да ме пази, но тя ме загубила зад кулисите. Била съм палава, но съм си знаела реда и когато той дошъл, сама съм си излязла на сцената и сама съм се прибрала. Така че отговорността си я нося от малка.

- Мислила ли си, ако не беше дъщеря на диригентка, дали по същия начин щеше да се развие животът ти?

- Всичко е въпрос на шанс и избор, на късмет, дисциплина. Да си на точното място и в точното време.

- Как се стига от читалището и 3-годишната Нина до големите зали?

- С много усилия. Отстрани изглежда, че професията ни е доста лежерна, че само това правим, да пеем и се забавляваме. Но зад това стоят упорит труд, дисциплина, талант и късмет.

- Изглежда, че ти е чужд балканският манталитет - комплекси, липса на самочувствие, завист и мрънкане, че големи музиканти тук не може да се родят…

- Българинът по характер обича да се оплаква и да мрънка, че не му върви. Истината е, че тези хора, които работят, не се оплакват. Човек, когато е убеден в себе си и вярва, се получава. Заемам се с неща, в които вярвам. Помага ми също позитивизмът в мисленето и в работата. Истината е, че не всичко е толкова розово, минаваме през различни трудности, но човек, когато вярва и е позитивен, по-лесно ги преодолява. Много пъти сме се спъвали и падали, но трябва да умееш да станеш.

- Попитах твои колеги, питам и теб, как се създава и продава музика в условия на криза. Някои лъжат в тиражите на албумите, други в нещо друго…

- В кризата пречи това, че нямаме достатъчни традиции във фолклорната музика, още повече че пиратството много пречи. Медиите не ни подкрепят, не излъчват достатъчно такава музика. Няма и закон, който да защитава българския артист.

- Би ли насочила двете си деца към музиката, както е направил с теб майка ти?

- Имам по-голяма сестра, която е по-талантлива от мен в пеенето. Първият опит на майка ми е бил с нея, но тя е много срамежлива и е отказала. Бих насочила децата си към нещо, свързано с изкуството, защото това е моят живот и бих могла да бъда полезна за тях. Но ако те нямат желание, няма да настоявам. Възпитанието, което получаваш при заниманията с музика и с изкуство въобще, е за душата. За мен е важно човек да е душевно богат.

- Стана традиция сред новото поколение музиканти да се пробват и в други изкуства. Ето, ти участва в театрална постановка и направи впечатляваща фотоизложба от Куба. Откъде тръгна новата ти страст?

- Тази фотостраст беше абсолютно импулсивна и въпрос на емоционално впечатление в Куба. Тогава снимах с едно малко непрофесионално фотоапаратче тип „сапунерка“, както ги наричат. Но направих много снимки и като се прибрахме, всички приятели много ги харесаха и ме подкрепиха за изложбата. Сега вече имам голям фотоапарат със стативи, с много обективи, сериозно вложение като професионализъм и техника. Засега не съм попадала на такава провокация като Куба. Към момента снимам повече дъщеря ми. Направих и една колекция от етнографски снимки. Като пътувам из страната, снимам стари баби, къщите и бита им. Но още не съм решила какво ще правя с тези снимки. Трябва да пазим традициите си, а и хората по места, които се занимават с това, са толкова малко.

Модерният свят ни залива

и много малко хора знаят песни, които никой не е чувал.

- Имаш ли и друго интересно хоби, за което не знаем?

- Обичам много да правя кукли от естествени материали, като дантела и хартия. С няколко приятели се смеем, че трябва да си организираме клуб „Труд и творчество“, да се събираме в компании и да си правим тези неща. Пробвала съм и с рисуване, но засега рисувам само на дъщеря ми къща и слънце.

- В сезона сме на най-големите депресии. Като артист често ли изпадаш в такива състояния и как се справяш?

- Моята следродилна депресия мина, без да разбера. Аз не съм депресивна и дори зимно време съм в добър тонус. Винаги мога да намеря нещо позитивно в света наоколо. Обичам да вали сняг, обичам всичките сезони.

- При теб нещата невинаги са вървели така добре. Как си се оттласквала от дъното при тежки периоди на безработица, безпаричие?

- Не знам дали има конкретна формула, но смятам, че когато човек се обгради с хората, които обича, на които има доверие и средата му е една позитивна и приятна, би могъл да се справи с доста неща. В периодите на безработица и безпаричие съм разчитала и разчитам все още на добри приятели, които са лек срещу всяка болка.

- Компромиси с непрестижна работа?

- Случвало се е. Човек прави много компромиси, още повече за никого не е тайна в България, че артистите се изхранват предимно от халтури. Не всичко е на концерт, на голяма сцена и с хубаво осветление и повечето места, на които сме пели, са клубове, в които озвучаването и осветлението са лоши и затова невинаги изглеждаш добре и звучиш добре. Пътуваш понякога на дълги разстояния, чупи се колата и т.н. - все неща, които са откъм тъмната страна на това да си популярен човек. Но с подобни участия се храниш.

През 2012 г. популярната изпълнителка издаде албум с колегите си от Берковската духова музика.

- Какво промени твоето семейство и децата в усещането ти за работата и музиката?

- Не се чувствам чак толкова променена, по-скоро спокойна. Може би от това спокойствие, което дава семейството, се чувстваш постоянно удовлетворен. Защото в музиката невинаги е така.

- Децата ти бягство от проблемите ли са?

- Да, макар че досега не ми се е налагало да бягам нито от семейството, нито от професията. Всичко ми носи радост. Въпрос на лична нагласа. Двете неща не ме натоварват, просто изискват по-голяма организация.

- За какво съжаляваш, че не ти достига време?

- Понякога с приятелки си мечтаем за онова безгрижно време, в което просто се чуваме и се събираме, и стоим някъде, и си говорим дълго, без нищо да правим.

(в. Преса, печатно издание, брой от 384 от 03 февуари 2013)