17852 | 9 февр. 2013 | 12:46

Напоследък български младежи и английски политик си говорят като лондонски аптекар и нашенски участъков лекар. И не за пръв път. Българско

Subject: anglichanite ha-ha „Да ми обяснява Фарадж България, е все едно аз да му обяснявам Англия. В България ходех при личния си лекар, когато поискам, тук ме записаха след седмица. Температура 38,5 не било спешно. Кихането, кашлянето също били обичайни неща. Като нормална българка решавам да се самолекувам. Отивам в аптеката.

Аптекарят любезен като всеки англичанин. Казвам му, че искам нещо температуропонижаващо. „Имате температура?“, пита той. Да, имам. „А били ли сте скоро в Африка?“ Не, не съм била, защо? „Защото температурата е симптом на малария!“ Мамо, познаваш ли български аптекар, при когото ще отидеш през февруари със зачервен нос и температура и той ще те изкара маларичен?“

Re: bylgarite hi-hi: „Не, но познавам много български лекари, които ще установят, че човекът е бил болен от малария чак след аутопсията.“

Европа – единни в многообразието! Многообразието е налице, единността обаче не е Божа работа тя иска усилия. Напоследък български младежи и английски политик си говорят като лондонски аптекар и нашенски участъков лекар. И не за пръв път.

Българското студентство и Англия имат сметки за доуреждане от края на XIX век. През 1894 година на сцената на лондонския театър „Авеню“ е премиерата на пиеса, чийто текст започва така: „Нощ. Женска спалня в България в малък град близо до Драгоманския проход. Късен ноември през 1885 година. Интериорът на стаята не прилича на нищо, което може да се види в Европа. Той е наполовина богат български, наполовина беден виенски.“  Заглавието на пиесата е „Оръжията и човекът“. Неин автор е Джордж Бърнард Шоу. Сред ръкопляскащата публика е и Оскар Уайлд. Шоу сам се хвали с автентичността на творбата си: „Създава впечатление, че действително съм бил в България.“ (Шоу толкова е бил в България, колкото и съвременният британски депутат Найджъл Фарадж.)

Пиесата е твърде семпла като за такъв голям драматург

В спалнята на г-ца Райна, дъщеря на най-високопоставения в българската армия офицер, майор Петкоф, попада в опита си да се скрие преследваният капитан Блънчли, швейцарски наемник в поразената от българите сръбска армия. Райна е сгодена за героя от битката при Сливница българин капитан Саранов. Сюжетът е конструиран около сблъсъка на манталитети. Човек от баш Европата в обкръжението на хора, които се измъкват от Ориента и се придвижват на Запад.

„Райна: Знаете ли какво е библиотека?

Швейцарецът: Библиотека? Стая, пълна с книги.

Райна: Да, ние имаме библиотека, единствената в България.“

Малко по-нататък Шоу описва библиотеката: „…съоръжението се състои от една полица, на която са наредени разръфани  книги, облечени в стара хартия с петна от кафе.“  Самочувствието на семейството на Петкоф е високо, съпругата на майора го обяснява с това, че „ние можем да проследим произхода си до двайсет години назад.“

„Петкоф: Как си, скъпа?

Катерина (жена му): О, обичайните болки в гърлото, това е всичко.

Петков (убедено): Така е, като миеш врата си всеки ден, колко пъти да ти го кажа.

Катерина: Глупости!

Петкоф (пие кафе и пуши цигара): Не трябва да се отива толкова далеч с тия модерни порядки. Цялото това миене няма как да е добро за здравето, не е природно. Един англичанин в Пловдив се поливаше със студена вода всяка сутрин като станеше. Отвратително! Всичко идва от тия англичани: те са мръсни заради климата си и трябва непрекъснато да се мият. Погледни баща ми: никога през живота си не се е къпал, живя до 98 и беше най-здравият човек в България. Нямам нищо против едно хубаво миене веднъж седмично за човек на моето високо положение, но всеки ден е направо прекалено.

Катерина: В сърцето си все още си варварин, Пол. Ще ми се да мисля, че се държиш добре пред всичките тия руски офицери.

Петкоф: Полагам усилия. Погрижих се да разберат, че имаме библиотека.

Катерина: Ама не си им казал за електрическия звънец, нали?

Петкоф: Какво е това електрически звънец?

Катерина: Докосваш едно копче, то звъни и Никола се появява.

Петков: Че що да не го извикаш?

Катерина: Цивилизованите хора не крещят, когато искат да извикат слугата си. Научих го, докато те нямаше.

Петкоф: Е, и аз научих нещо. Цивилизованите хора не си простират прането тъй, че посетителите да го виждат. Тъй че най-добре да сложиш туй (посочва прострените върху храстите дрехи) някъде другаде.“

През двайсетте години на миналия век пиесата се играе с голям успех в Берлин и Виена. Български студенти в европейските градове скачат срещу гаврата. Пишат писма до автора,

правят протести пред театрите

пишат и говорят навсякъде, където е възможно. Джордж Бърнард Шоу реагира с изречението: „Когато българските студенти, с искрената ми приятелска помощ, развият чувство за хумор, няма да има повече проблеми.“

През 1976 година пиесата се играе с успех на сцената на Виенския английски театър. В България нито дума, социализъм. През 2006 година Виена отбелязва 150-годишнината на Шоу със същата пиеса, главната мъжка роля се играе от сина на актьора, който се е превъплътил в ролята преди 30 години. Мълчахме демократично, чакаме присъединяване. У нас пиесата „Оръжията и човекът“ не е публикувана на български език. (Текстът на английски език може да бъде намерен на http://www.online-literature.com/george_bernard_shaw/.)

Да не забравяме, че жителите на Острова възприемат Балканския полуостров не само като съществително, но и като глагол. To balkanize. Да балканизираш проблема, означава да го направиш сложен до нерешимост. Да ви напомня българския глагол „циганизирам“?! Много е неприятно за казване, затова никой досега май не го е казвал: лошите европейци говорят за нас така, както ние, много добрите българи, говорим за циганите. В отговор ние им припомняме, че сме равноправни граждани на Европейския съюз. А на нас циганите ни казват, че са равноправни граждани на България. Ние пък им казваме да си плащат тока и водата. Европа ни казва да си плащаме гледането на филми и слушането на музика, да не работим с пиратски софтуер. Българите изчисляваме

колко социални помощи получават циганите от нашите данъци

Защо тогава се възмущаваме, че англичаните се интересуват каква част от техните данъци отиват за помощи на български имигранти?

От колко време ние смятаме, че българските селища свършват до границата с гетото, ония там в махалата да се оправят както си знаят? Защо тогава да очакваме, че за седемте ни години членство в Европейския съюз англичаните ще престанат да мислят, че Азия започва от „Ландщрасе“, виенската улица, преминаваща в шосе, което води на Изток? И колко сме прави, като искаме Англия да прави разлика между българи и цигани, при условие че ние не искаме да прави разлика между българи и англичани?

Струва си да погледнем на темата за възпалените българо-английски отношения и от този ъгъл, най-неудобния. Иначе ще продължи да прилича на разговор в аптека: любопитен, но от никаква полза за заболяването. 

(в. Преса, печатно издание, брой от 390 от 09 февруари 2013)