18670 | 12 февр. 2013 | 13:04

Време е българската политика да преболадува детската болест на папките и да спре да прави обществото заложник на имащите право да ровят, сл

Българският преход прилича на кутия на Пандора - когато я отвориш, от нея излизат всички злини на света и точно както е в гръцката митология, там остава успешно скрит само духът на надеждата. Но докато Пандора веднъж се е изкусила да отвори кутията и после цял живот е съжалявала за това, в България отварянето и надничането е един постоянен процес.

Криминалното ни любопитство има много поводи да гледа назад. За мнозина от нас досиетата на прехода са значително по-интересна тема от онези, старите досиета на социалистическия режим. И навярно са прави социолозите, когато твърдят, че големият грабеж и свързаните с него задкулисни действия са раната на прехода, че там е заровено масовото убеждение за причините на нашето днешно недотам европейско, недотам социално и недотам правово битие.

Последните разкрития на лидера на РЗС за подмолни дискусии по съдбата на ядрената енергетика и АЕЦ „Белене“ се вписват в това обичайно връщане на лентата назад. Научаваме прясно разсекретени неща за разговори на частни лица с държавни фигури, за предимства на една компания, за бързане да бъде изпреварено членството в ЕС. Всичко това става 4 години след слизането от власт на коалицията, занимавала се с подобни тайнства, и 6 години след публичния скандал с министъра, замесен в съмнителните според Яне Янев контакти. Пита се,

какво е правила сегашната власт

която спечели народното благоволение с обещания за възмездие на престъпленията и прегрешенията от миналото.

Не че сегашната власт не проявява навика току да изглежда като паднала от небето. Почти всеки ден, когато възникне някакъв проблем в сферата на управлението, разбираме, че проблемът е наследен от предишни или по-предишни правителства. Обяснението е удобно, ако мандатът едва е започнал. Но в края на четвъртата му година звучи странно. Законът за референдумите например бил лош, защото така го измислила тройната

коалиция. За четири години, естествено, не е можело да бъде поправен, та да стане добър. И така нататък, още много примери.
Оправданията с миналото са едната страна на въпроса. Другата засяга политическия момент, в който на повърхността изплуват

подводниците на чуждите тъмни биографии

В навечерието на парламентарния дебат за бъдещето на ядрената енергетика някой преценява, че е добре да бъде припомнено какви са били онези, които защитават АЕЦ „Белене“, как точно са я защитавали, и на каква цена. А навечерието на парламентарния дебат е и навечерие на предстоящите парламентарни избори. Можем да бъдем сигурни, че ще изскочат и нови информации, и то не само за предишните, но и за сегашните. Предполагаемото сътрудничество на днешния министър-председател със службите е обстоятелство, което трябва да намери адекватно осветляване. Но агентурният псевдоним сме го чували и преди години. Тогава мина и замина и никой не му обърна подобаващо внимание. А защо е по-актуален днес вместо когато е трябвало, не е трудно да отгатнем.

Компрометиращите материали, папките и транскриптите на подслушани разговори са традиционен реквизит на политическия живот у нас. Може да се напише цяла история на прехода по тях. Преходът сякаш се е натъпкал в огромен гардероб, от който в решителни моменти пада скелет след скелет. Разбира се, падат и съвсем нови информации и дезинформации, но несъмнено най-пикантни са пожълтелите и прашасали сенки от миналото. Предизборната логика на появата им не буди изненада. Нито фактът, че поради липса на въображение или на достатъчно материал - не е ясно, често пъти едни и същи стари неща биват привличани като аргументи във вреда на този или онзи участник в българската политика. Претопляне на вчерашния обяд, както се казваше във филма. Или по-точно, на онзиденшния. Черният пиар в България редовно прибягва до това улеснение на мързеливата домакиня.

В края на 1999 г. премиерът Иван Костов смени девет от своите министри, без да обясни какво налага промените. Подозрения за корупция спрямо някои от тях имаше, но официални потвърждения и следствени действия не произтекоха. Един от тези бивши министри, Богомил Бонев, се изправи срещу амбицията на президента Петър Стоянов за втори мандат и в хода на решителния телевизионен дебат Стоянов извади доклад на контраразузнаването, уличаващ Бонев в стари връзки с организираната престъпност. Всички помнят как това

коства преизбирането на Стоянов

Но остава въпросът как така за двете години - от 1999 до 2001, никой от управляващите не взе мерки по този доклад, а той изведнъж стана важен едва с превръщането на Бонев в политически неудобна фигура.

На президентските избори през 2001-ва се бяха явили и други двама кандидати, единият от които стана победител - Петър Берон и Георги Първанов. И за двамата не излязоха данни да имат съпричастност към бившите тайни служби. И за двамата на по-късен етап такива данни се появиха. Особено интересен е случаят с Първанов, чиято папка „Гоце“ след продължително кротуване при различни правителства се превърна в публично достояние познайте кога - точно в навечерието на смятаното за почти сигурно негово преизбиране през 2006-а. Въпреки това Първанов бе преизбран също както въпреки доклада за Бонев Стоянов по-рано загуби. Скелетите в гардероба не помагат особено на онези, които ги вадят. Но пък в крайна сметка пречат на онези, върху които падат, защото обществото обикновено решава, че и те не са стока.

Тези скелети за познавачите са като най-вкусната част на менюто, която бива оставена за накрая, което значи - за преди избори. Отчасти така можем да си обясним защо българските политици и партии проявяват странна инертност и умереност, когато трябва да бъдат активни и решителни, ограничават се до общи приказки, когато трябва да бъдат конкретни, и стават унило предпазливи, когато трябва по-смело да поискат доверието на избирателя в името на дадена кауза. Можем дори да решим, че те не смеят да се обозначат по-ясно и да потърсят отговорност за някои неща поради притеснения, че не знаят в кой момент кой какво точно ще извади срещу тях. Че както са тръгнали да правят кампания, изведнъж ще се разбере

с кого са вечеряли преди 5 години

с кого са си говорили преди 10, с кого са работили преди 15 или какви справки са писали преди 30. Ето защо се натрапва усещането, че участниците в предизборната надпревара са пределно наясно за какво става дума почти по всяка тема, но не са готови да направят решителната крачка от знание към практика и да призоват избирателя за свой съюзник, не се чувстват зависими от избирателите, а от други работи, и предпочитат общият социално-икономически контекст, външните партньори, едрият бизнес и издирването на „по-малкото зло“ от страна на хората да ги изтегли на по-предни позиции във всеки следващ парламент. 

Грешат, защото скелетите в гардероба не изчерпват политическото обзавеждане. Гражданите по-скоро биха им простили някои тъмни петна в биографиите, ако ги видят твърдо решени да променят нещата, да не спестят никой проблем, да не избягат от никоя деликатна ситуация. Но като че ли точно това е най-трудното. И докато не се промени, в предизборни моменти ще ни припомнят кой какво е сторил отдавна и ще ни рисуват картина на събитията, която няма как да бъде пълна, защото е

съставена за предизборна манипулация

Също както мъчителното отваряне на досиетата не даде реална представа за бившата Държавна сигурност, а само поводи за вътрешни деления и морални кризи в обществото, така и тези претопляния на стари информации и дезинформации не ни въвеждат в кутията на българската Пандора. Показват ни само онова, което искат от нас да видим. А картината е доста по-сложна.

Време е българската политика да преболедува детската болест на папките и да спре да прави обществото заложник на имащите право да ровят, следят и подслушват. Което значи, че е време служби, полиция, следствие, прокуратура и съд да заемат истински полагаемото им се място в една демокрация.

 (в. Преса, печатно издание, брой от 393 от 12 февруари 2013)