15104 | 3 юни 2026 | 15:51

Властовата пирамида на съветския тоталитаризъм се основаваше на т.нар. "три кита" - комунистическата партия, службите за сигурност - КГБ и армията.

Доц. Огнян Минчев

По време на Третото българско царство българската войска е имала специфична, но отчетлива политическа роля - преди всичко свързана с нейната позиция на гарант за процеса на национално обединение и за стабилността на държавата. Последното е нож с две остриета - армията участва в три държавни преврата, на 9 юни 1923 г., на 19 май 1934 г. и на 9 септември 1944 г. Последният от тях бе пряк резултат на външна окупация и доведе до унищожаване на независимата българска държава за почти половин век. 

В комунистическата концепция за държавно строителство армията принципно играе важна политическа роля. Властовата пирамида на съветския тоталитаризъм се основаваше на т.нар. "три кита" -

комунистическата партия, службите за сигурност - КГБ и армията.

Между тях има модел на фактическа субординация, както и конкурентна борба за власт. Държавна сигурност има по-мощен властови потенциал от армията и играе важна роля в погрома над съветския генералитет през 1936-1938 г., например. Но в други ключови моменти на криза армията се оказва фактор, чрез който определени политически позиции надделяват над други - например намесата на генерал Жуков (с много силен личен авторитет) в отстраняването на Лаврентий Берия и утвърждаването на триумвирата начело с Хрушчов след смъртта на Сталин.

В българската комунистическа структура на държавата ролята на армията се променя след 1966 г., когато Тодор Живков (след донос на "вътрешен" участник) осуетява преврата на сталинистко-маоистките носталгици начело с партизанския командир Горуня.

Живков целенасочено редуцира до възможния минимум политическата роля на армията, поставяйки начело посредствени фигури, отличаващи се с лична преданост към самия него. Така българската армия посрещна 10 ноември 1989 г. с офицерство, възпитано в идеологическа вярност и пряко подчинение на съветската хегемония, но не притежаващо опит в конкретно политическо присъствие по върховете на властта.

Това оказва въздействие върху относително ограничения потенциал на наследения армейски връх да влияе върху властовите баланси на формиращата се нова държавна и политическа структура след 1989 г., включително и върху развитието на олигархичната система в българската политика и икономика.

Олигархията възникна като пряк продукт на милиционерската ДС инфраструктура на стария режим, без особено присъствие на армията в нея (с изключение на РУМНО и ВКР).

Значителна част от българското офицерство прие с горчивина процесите на реформиране на армията поради две причини. 

Първо, защото в новите условия 130 хилядна редовна наборна армия бе вече напълно ненужна - икономически, политически, стратегически. До 1989 г. тази армия бе издържана с минимум 12 на сто военни разходи - ако не броим скритите в други бюджетни пера. В новите условия на мъчителна стопанска метаморфоза, подобни разходи бяха абсурдни. Войниците често са осовобождавани за отпуск в петък следобед - и свиквани отново в понеделник сутрин, за предпочитане - закусили. Съкращаването на армията бе неизбежно - нещо, което бе казано на висшето офицерство и от ключови военни съветници от чужбина като холандския генерал Кифенаар. По коридорите на военната власт неформално и възмутено го прекръстиха на ... "кенефар"...

Съкращаването на армията означаваше и съкращаване на офицерски състав, отразяващо се на личната съдба на много хора, посветили живота си на военната служба като офицери. Това, разбира се, допринесе за формирането на глухо отрицание на "новата епоха" с всичките й изисквания, преимущества и ограничения.

Оттук - второ - идеологическият и миргогледният баланс на офицерството бе повлиян в посока носталгично преживяване на "славните стари времена", на "бойното другарство с руските колеги" и "братя", и в посока подозрение към "новите съюзници", чиято представа за една ефективна българска армия се различаваха съществено от наследената армейска култура на руско-съветското войнско - имперско единоначалие.

Българската държава не отдели внимание на социализацията на българското офицерство в посока на интелектуалните, моралните и професионалните стандарти на НАТО - дори и по отношение на младите офицери.

Тези, които ходиха на обучение на Запад - закачиха по нещо. Другите - останаха пасивно враждебни към логиката и военната идеология на една нова епоха,която доведе до маргинализиране на значителна част от тях. 

В българските военни училища и във всички социализиращи армията институции бе запазен в решаваща степен "теоретичният софтуеър", наследен от миналото. Адаптацията на този софтуеър протичаше по-успешно "в крак" с трансформирането на господстващите руски визии за света, армията и общественото устройство, отколкото в хармония с европейско-атлантическите норми и светогледни принципи, формиращи армейското самосъзнание. (За това допълнително допринесоха и определени утопии за "отпадане" на военната опасност в широки слоеве на западното обществено мнение.)

Ако в едно военно училище уроците по геополитика се преподават по Александър Дугин, останалата част от обучението не може да бъде особено силно координирана с принципите на демократичното устройство и отношения между армия и гражданство, между армия и политика.

С интензивирането на хибридната пропагандна война на Кремъл срещу Европа, в частност - особено силно, срещу България -  тези процеси на интелектуално, морално и светогледно хегемонизиране на мисленето сред българското офицерство в източна посока също набраха динамична скорост. 

Тези обстоятелства доведоха в голяма степен до успеха на великодържавния план за "завръщане" на българското офицерство

във висшия ешелон на националната българска политика като инструмент за засилване на цялостния стратегически и олигархичен контрол на Москва върху българската държава и българския национален живот.

Този външен проект - който е отчетливо антибългарски по своя характер - засега се радва на бавен, но устойчив успех.

Номинираните представители на този проект вече са в самия върхов ешелон на изпълнителната власт на българската държава и разполагат с необходимите ресурси да променят основните дефиниции и посоки на реализация на нейните дългосрочни интереси и политики. Не е необходимо да очаквате подобни промени да се случат светкавично.

Самият факт на този забележителен успех на един външен проект, реализиран в България е свидетелство за дълбок и непростим провал на българската демократична общност да обнови успешно както принципите, така и политиките на една национална стратегия в руслото на европейския и на атлантическия избор на страната. 

Нещо повече - съществени части от тази общност неколкократно през последното десетилетие оказват ключова и системна подкрепа на този външен проект и на неговите локални изпълнители в тяхното изкачване по стълбицата на властта.

Отговорът на въпроса дали този процес е изобщо обратим поражда все повече песимизъм.