19256 | 4 май 2015 | 12:37

В дискусията на „Преса“ за корените и проблемите на политическото лидерство в България досега участваха политологът Петър Николов (бр. от 22 април т.г.) и историчката Искра Баева (27 април). Двамата посочиха и безспорни - според тях - лидери след Освобождението. Тези имена са достъпни за гласуване в електронното издание presa.bg - „Кои са лидерите в Третата българска държава“.

В края на първата седмица на анкетата читателите бяха подредили челната петорка така: Тодор Живков (55% от гласувалите), Стефан Стамболов (17%), Иван Костов (8%), цар Борис III (5%) и Георги Димитров (4%).

По темата днес публикуваме анализ на политолога Калоян Методиев.

Каквото е локомотивът за един влак, това е елитът за едно общество. Без него почти не може да се мине. Въпросът е сплетен с този за лидерството.

Доколко е важно лидерството? Нека илюстрираме това с няколко примера.

Министър-председателят на Сингапур през 1959-1990 г. Ли Куан Ю (починал на 23 март т.г.) не само води страната по пътя към независимост, но за едно поколение я превърна от колонизирана държава от Третия свят в държава от топлистата по развитие. Днешна България няма толкова време, с колкото разполагаше той.

Друг пример, по някакъв начин свързан с нас, е Афганистан. Сблъсъкът между суперсилите по време на Студената война и последвалите талибански и корумпирани управления доведоха до източване на всевъзможните елити на страната по посока на САЩ, Великобритания, Русия. Афганистанският елит се пръсна по света, а в страната остана само обезверена маса, голяма част от която мечтае единствено също да напусне.

Бягството или желанието за бягство

на собствените граждани е най-ясната оценка за всяко управление.

В нашата управленска традиция често се забравя, че държавата преминава през различни етапи, но е една и съща, защото народът е един и същи. Прочистването на елити, стигматизирането им, създаването им от нулата също може да е проблем. Още по-тежък е той, когато днес виждаме потенциалните ни управленци масово да напускат страната директно от ученическите и студентските скамейки - без война. Лидерският ни резервоар на всички нива стремглаво се изпразва.

Това е огромно предизвикателство

без прецедент в новата ни история

А българската история от Освобождението до наши дни изобилства на личности, проблеми и лъкатушенe. В онези съзидателни първи години сякаш се открояват две големи имена - Стамболов и Фердинанд. Революционерът с характер и изтънченият аристократ. И двамата, положили основите на нова България, са част от една палитра съзидателни елити.

Стотици български и чужди студенти, бизнесмени, учени, военни, лекари идват в България от Виена, Париж, Мюнхен, Берлин, Прага, Одеса, за да строят възраждащото се общество. Стамболов понякога грубо укротява страстите, а Фердинанд донася най-важното - културата. Духът на времето, освен злокобния Бай Ганьо, ражда политическа еманципация, пътища, театри, музеи, паркове...

Националните катастрофи от началото на XX век са всъщност едно желание за така мъчното обединение в един тесен и безкрайно проблемен регион. Тогавашният политически елит утвърждава много от символите на българското лидерство и неговите заболявания, които ни тормозят и сега - некомпетентност и алчност.

Един бърз преглед на българските лидери не може да изключи от себе си спорната, но извисяваща се личност на земеделеца министър-председател Александър Стамболийски. Самобитният политик оставя трайно място в световната история и дълбоки рани в българско общество. Неговите политически ноти са вдъхновение на един от най-злокобните политически експерименти в световната история - Кампучия* на „червените кхмери“. Младият Пол Пот пише дисертацията си в Сорбоната върху земеделския режим на Стамболийски.

В Третата българска държава елитите ни се лутат из дебрите на филството и фобството. Без да е извинение,

този факт е предопределен

както от сложното географско положение на страната, така и от нейния размер. Разкъсването на лидерите ни по посоките на света е един от бичовете на българската политика. Правилото „различни вътре, но единни навън“ у нас не важи; неговото нарушаване е догма. „Българо-центричните“ лидери винаги са били от най-дефицитните стоки на родния политически пазар.

Цар Борис III наследява една разпокъсана, бедна и унизена държава. Изкарва я от регионалната изолация, ловко маневрира геополитически, увеличава с помощта на Берлин и Москва териториите й, спасява ни от войната и запазва националното достойнство. Всичко това - без крясъци, дрънкане на оръжия и арогантност.

В комунистическия режим се открояват двама основни лидери - Георги Димитров и Тодор Живков. Безспорно образованият и ерудиран Димитров е изцяло Сталинов продукт, който стига до световните върхове на комунистическото управление, но за краткото време, докато е в България, няма самостоятелността да покаже нещо собствено в управлението на страната в условия на нещо

като спечелено-загубена война

Живков оцелява най-дълго време в черупката на най-вер­ния сателит. Съветските лидери се сменят, а той си стои. Днешните ренесанс и тъга по неговото време са показател за две неща: страстите още са живи и обществото ни е в криза. Енергията се топи в миналото, а не се концентрира в бъдещето.

И тук е мястото за една важна забележка. Някога чехите, словаците и унгарците най-много роптаеха срещу режимите си, заиграваха се със Запада, бунтуваха се, родиха Дубчек. България не създаваше проблеми на съветските ръководители. Днес същите онези държави бяха наречени от политолога Иван Кръстев в „Ню Йорк таймс“ „Троянските коне на Русия в Европа“. А България отново не създава проблеми...

Въпросът към лидерството и елитите ни е: опортюнизмът ли винаги е печелившият ход? А може би тук се намесва страхът, роден от липсата на опит и знание? Как да вземаме правилните решения и да не загубим?

За малкия ни брой четящи и мислещи лидери винаги са стоели и тежките дилеми по линиите на европеизация, балканизация, ориентализация, панславизъм. Разкъсващи и тежки въпроси в динамичен свят, който не чака една малка страна да догони влака.

И друго пречи за легитимацията на един стабилен и компетентен елит или лидерство у нас. Болезнено е да се признае, но ние сме единственият народ в региона, който масово ненавижда самия себе си. Пълният кръг на Балканите потвърждава, че около нас няма друг такъв случай. Навсякъде по света е пълно с българи, които бягат от българи. Това доверие много трудно ще се възстанови, но трябва да се работи. Без национално самочувствие, себеуважение, солидарност и добри обноски помежду ни няма подем.

Може да изведем два модела

които биха послужили в нашите реалности. Единият: малък, но отговорен и обучен елит, а извън него маса - британско-руски. Вторият е на развито гражданско общество с равномерно разпръснато сред масата лидерство - швейцарско-скандинавски. Гледаме какво има тук, прилагаме единия модел или на базата на двата си правим наш. Важното е да имаме идея какво искаме да създадем.

Днес нямаме просветен елит или стойностно лидерство, затова не си струва да анализираме отделни лица, попаднали през последните години във властта. Нямаме и активно гражданско общество или т.нар. ангажирана маса. А някой трябва да движи обществото напред. Останала ни е някаква мъдрост, която народът ни къта от столетия и може би вече трябва да вкара в действие, за да може армията от самотни светулки, които чакат някой да ги събере, да разпръсне мрака отпред.

*Все пак т.нар. аграрианизъм не е български специалитет. Към края на XIX и началото на XX век земеделските политически идеологии са доста разпространени - предимно в Източна Европа, но и в Австралия, да речем - б.р.