43493 | 29 April 2016 | 10:01

Според поверието Йерусалим е мястото, където човек е най-близо до Бога - гледайки го отдолу, имаш усещането, че сградите му опират в небето, че това наистина е Божието царство. Гледката е завладяваща.

„Хващаш самолета, кацаш в Тел Авив, оставяш куфара в хотела, качваш се на едно бусче, което те закарва до Божи гроб, влизаш в Божи гроб, коленичиш пред гроба на Христос, прекръстваш се няколко пъти и вече си хаджия.

Да станеш хаджия днес не е проблем - самолета, бусчето..., но само преди век да придобиеш от онова самочувствие след срещата с нещо свято и единствено, което те отличава от другите и те извисява в техните очи, е било сериозно изпитание. Традицията се заражда далеч в годините на Османската империя, когато богатите християни на Балканския полуостров са искали да се измерват с османските първенци. Думата "хадж" на арабски означава поклонение. Хаджилъкът първоначално е бил само за мюсюлманите - хаджия е онзи, който е бил на поклонение в Мека. И както мюсюлманите тръгват на поклонение по светите за тях места, така и нашите християни поемат на поклонение до Божи гроб и до светите места около Йерусалим.

Християните поклонници толкова се гордеели с това, че кракът им стъпил по местата, където Исус е минал, че думата хаджи в миналото се е използвала като титла като над буквата „х“ се е поставяла вълнообразна чертица - т.нар. титул, който обикновено се е слагал над свещени за всеки християнин думи като Бог и Богородица и които винаги са се изписвали съкратено. По този начин се е посочвало на околните, че този християнин не само е ходил на поклонение до Божи гроб, но и че заради това е станал свят човек. А това вече го извисява над останалите, което пък трябва да се подчертае чрез титулуване.

Съвременната правописна практика препоръчва думата хаджи да стане неразделна част от фамилното име на човека. Българският закон за имената на гражданите обаче не предвижда промяна на фамилното име само поради факта, че някой е ходил до Йерусалим. Е, никой не ни забранява в неформалното общуване да подчертаваме този вид аристократизъм, колкото и езиково архаичен да ни изглежда.

Къде трябва да минеш, преди да влезеш в гроба Господен, след като вече си слязъл от бусчето, което те е закарало от Тел Авив до Йерусалим - на водораздела между Средиземно и Мъртво море на височина 650-840 метра?

Градът, от древността наричан „пъп“ или „център на света“, е съграден от Давид преди 3500 години върху хълм. Бил е владение на Юдейското царство, на Александър Македонски, на Римската империя, на Византия, на Арабския халифат, на кръстоносците, на татаро-монголите, на Османската и на Британската империя. Всички са проливали кръв за него, всеки е искал да притежава това Божие късче от Земята. Това е свещеният град, в който всички религии скланят ниско чела. Според поверието Йерусалим е мястото, където човек е най-близо до Бога - гледайки го отдолу, имаш усещането, че сградите му опират в небето, че това наистина е Божието царство. Гледката е завладяваща. И тръгвайки към Йерусалим, се изкачваш нагоре - съзнателно или не - едно мисловно и духовно изкачване нагоре, нагоре към Създателя.

Старите крепостни стени, издигнати в библейски времена, доизграждани от римляни, византийци, араби, кръстоносци и османци, са прорязани от седем порти. Шестте от тях са отворени денонощно. Седмата е зазидана - Златната порта. През нея преди 2000 години, яздейки бяло магаре, влиза Спасителят, посрещнат възторжено с палмови клони и възгласите „Осанна! Благословен е идещият в името Господне!“.

През същата тази врата през 628 г. византийският император Ираклий, завръщайки се от победоносен поход срещу Персия, успял да донесе обратно в Йерусалим великата светиня - Христовия кръст (открит от императрица Елена през IV в. и обкован със злато и скъпоценни камъни), който персите заграбили при оплячкосването на града през 622 г. От суеверие Ираклий заповядал да зазидат портата - щом като през нея е минал Светият Кръст, никой друг повече не трябва да тъпче това място с нозете си. Според друго предание Златната порта е била зазидана от султан Сюлейман Велики, за да не се сбъдне поверието, че в Деня на Страшния съд през тези порти ще влезе отново Спасителят. И тъй като юдеите продължават и до днес да очакват Месия, пред Златната порта е най-скъпо струващото гробище в света. От цял свят богати евреи плащат хиляди, за да бъдат погребани точно тук, вярвайки, че когато Той слезе на Земята, ще бъдат възкресени най-напред онези, които са погребани на това свято място.

Двадесет века по-късно, когато англичаните поемат управлението на Палестина, в центъра на която се намира Йерусалим, те разделят града и жителите му на четири квартала: мюсюлмански, еврейски, християнски и арменски, всеки със свой облик. Събрало светините на три религии: гроба на Спасителя, Стената на плача (единственото доказателство от храма на цар Соломон) и златните кубета на „Ал Акса“ (третата по важност святост след Мека и Медина), това е най-безценното място на света. Да си купиш апартамент тук струва цяло състояние, да си собственик на магазин - цяло богатство, да се разхождаш по белокаменните му улици е истинско преживяване.

Тръгваме по „Виа Долороса“ - пътя на Страданието, или улицата на Болката. Най-прочутата улица на света. Тясна каменна улица, постлана с едър, излъскан от вековете калдъръм, затворена между бели каменни сгради, осеяна със сергии и магазинчета. Тя започва при някогашната римска крепост Антония - до Лъвската порта, северно от Златната. Тук след бичуването на Спасителя Пилат Понтийски си измива ръцете и го осъжда на смърт чрез разпъване. И преди 2000 години, когато по нея е минал Христос по пътя към Голгота, „Виа Долороса“ е била също толкова пъстра и шумна, както и днес. Величието ѝ идва от съхранените знаци за последните мигове на Спасителя, за мъката му и великата му любов към хората. Параклиси и църкви бележат местата, където под тежестта на кръста Христос спирал, за да си почине. Втората спирка е на ъгъла, където Иисус взема тежкото дървено разпятие. Четвъртата е пред огромна дървена порта, където е била последната среща с майка му - тя посяга да го погали, да измие кръвта от лицето му, но стражата я отблъсква. Петата е на мястото, където един чужденец, Симон Киренеец, смаян от ужасяващата гледка, поема тежкия кръст, за да помогне на кървящия Иисус. На шестата - Вероника посяга да избърше потта му, а няколко жени, чиито близки Той е спасил, го следват. Пътят нагоре става все по-стръмен и Спасителят пада на два пъти, докато стигне до Голгота, там - на най-високото място пада за трети път. Това е деветата спирка. Оплют, с разкъсани дрехи, поруган, Христос изкачва върха. Мястото, където забиват кръста в земята и го изправят с разпънатия Иисус, е обозначено с каменна звезда.

Днес изкачването на Голгота е малка вита стълба, на която са 11-а и 12-а спирка от „Виа Долороса“. Преди 2000 години мястото е било извън Йерусалим, в непосредствена близост до стените му. Отдалече скалистият венец на хълма приличал на човешко чело и затова го наричали Голгота, т.е. Лобно или Челно място. На няколко крачки от мястото на кръста стъклена витрина покрива къс разцепена скала от Голгота - Евангелието разказва, че когато Иисус издъхва на кръста, става земетръс и скалите се напукали. До тази скала поклонникът коленичи под малък олтар и може да докосне скалата, в която е стоял забит кръстът с разпънатия Христос. Точно тук, мястото на най-великата саможертва в историята на човечеството, невинната кръв на Спасителя попила в земята, за да обнови света и да му даде нова надежда. Под хълма Голгота в далечни библейски времена е погребан Адам - Христовата кръв достигнала черепа му и така първите хора били опростени, а човешкият род - изкупен.

^{„Пътят на Страданието“ свършва в църквата на Божи гроб.} Тя представлява огромен, богато изрисуван храмов комплекс, побрал под общ покрив хълма Голгота, гроба Господен и храмовете на различни християнски изповедания - православни, католици, арменци. Светлината е сумрак, навсякъде горят кандилници и свещи, поклонници удрят чела по светите ъгли, вълнението е неописуемо. Когато пристъпиш прага на храма, най-напред се спираш пред „Плочата на помазването“, която е точно срещу входа. Съгласно древния юдейски обичай, след като тялото на Иисус е било свалено от кръста, то е положено на тази плоча, помазано с благовония и завито в бял плат. После е пренесено в изсечена наблизо скална гробница. Тя е на няколко метра вляво от Плочата и това е заветната цел на всеки поклонник християнин. Божи гроб!

Гробът Господен е в центъра на храма, чиято централна част има кръгла форма - символ на безкрайността на Вселената. Гробът е олицетворение на самия Бог - Твореца в центъра на цялото си Творение. Куполът, който се издига над ротондата и Божи гроб, е наричан омфлос ,т.е. пъп, и всички християни смятат това място за пъп, център на света.

Евангелието разказва, че Иисус е погребан набързо в тази скална гробница, която неговият сподвижник Йосиф Ариматейски предварително приготвил за себе си. Тя е два на метър и половина и в нея е каменното ложе на Спасителя. Предверието ѝ е миниатюрен параклис, наричан Църквата на Ангела. По средата има малък олтар, в който под стъкло е вграден къс от камъка, закривал гробницата. Върху този камък жените, дошли да помажат тялото на мъртвия Иисус в неделната сутрин, видели да седи ангел. От този камък той възвестява на човечеството великата вест - „Христос Възкръсна! Защо търсите живия при мъртвите, няма го тука?!“ Върху олтара в Църквата на Ангела всяка нощ се отслужва света литургия. Първата е на православните - богослужението започва в полунощ и завършва към 3 сутринта, след което идва ред на католическата литургия, после арменската. От предверието се влиза в също толкова малко помещение - тук през пролетта на 33 г. сл. Хр. мистично, непостижимо за човешкия ум става тайнството, възвестено от Ангела - духът побеждава материята, вечността - тлението. Спасителят Възкръсва! Каменното ложе, върху което е лежало тялото на Бога, и където три дни след разпятието Той възкръсва, е скрито под плоча от бял мрамор. Над нея горят кандила на всички вероизповедания, стопанисващи Божи гроб. Човек има не повече от няколко минути, за да коленичи и да отправи молитвата си. Това е велико, необяснимо усещане - мисълта, че си се докоснал до нещо, до което се е докосвал самият Бог, достига до всички клетки на тялото и мисълта.

От другата страна на Божия параклис са скалните гробове на Никодим и Йосиф Ариматейски, едни от първите последователи на Иисус. Този малък храм с голи стени и няколко прашни кандила някога е бил български. През ХVI в. тук е отслужвана божествена литургия на старославянски език. И още една българска следа изненадва на „Божи гроб“. Върху лявото крило на голямата дървена порта на храма, на височина близо два метра, има надпис, издялан с ножче: „Нетко от Копривщица, 1854 лето“ - един от предшествениците ни, за когото поклонението на Божи гроб е било най-заветната цел на живота им. Както и на мнозина преди и след него, но никой не е посмял така да се обозначи и обезсмърти.

И след всичкото това неповторимо изживяване предстои още едно - Стената на плача, огромната стена от белокаменни блокове, останала от величествения храм на цар Соломон. Разделена е на мъжка и женска част. Женската е пет пъти по-малка от мъжката. Защото роди ли, жената няма грехове и отправя към Всевишния само молбите си за добро. А мъжете - те изповядват и грехове, и опрощение искат. Изправяш се пред нея сам, опираш ръцете си и си с Него. В процепите на камъните стотици хиляди поклонници са втикнали листчета с молбите си към Спасителя. А зад Стената на плача е огромният Камък, на който пък се молят мюсюлманите. Отвъд Стената е златният купол с полумесеца на джамията „Ал Акса“, от който се възнася Мохамед. Така светите места на двете враждуващи религии са намерили смирение в центъра на един и същи велик град. Смирение пред страха и надеждата за Апокалипсис, след който ще настъпи отново Неговото царство, така както е било преди 3500 години.
Тук разбираш, че легендата за Иисус е надежда за оцеляване, стремеж към доброто, жажда за живот, за пречистване. Стъпвайки по тези места, човек има нужда да поиска нещо за себе си. Защото страхът от смъртта те кара да искаш и здраве, и любов, и късмет. Стената на плача е най-странното нещо на света. В момента, в който застанеш пред нея, те обзема особено усещане. Излизаш от състояние на ежедневност, минаваш през някаква безтегловност и стигаш до надеждата, без да искаш... Може би пък тука има нещо! Може би тук надеждата трябва да се поиска или да се потърси! Така е устроен човекът. Една стена дели исляма от християнството. И Бог е един и за мюсюлманите, и за християните. Само молитвите ни са по различен начин отправени. Защо тогава между тези хора няма разбирателство? Мислиш си, как така Бог е един, а всъщност привичките, характерите и манталитетите са толкова различни и противоположни? Сигурно има сила и сигурно този Бог е дълбоко в нас. Сигурно Той ни кара да се чувстваме понякога много големи, понякога много малки, понякога безнадеждно слаби, понякога ужасно силни. Но защо един Бог не може да реши проблема на едни и същи вярващи хора! Защо не ги обединява? Къде е истината? Няма обяснение.

На територията на стария град, която обхваща само 1 кв. км, са разположени 96 християнски, 43 ислямски и 36 юдейски светини. Някои наричат Йерусалим „некрокрация“ - единствения град, където решаващият глас е даден на мъртвите. Навсякъде тук се чувства тежкото бреме на миналото, което тегне върху настоящето. За евреите той винаги е столицата на паметта. За мюсюлманите е ал-Кудс, т.е. Светинята, от възникването на исляма през VII в. до днес. За християните е епицентърът на тяхната вяра, свързан с проповедта, смъртта и възкресението на Богочовека.
Докоснал си Бога, станал си хаджия. Трябва и свидетелство за това. За „Поклонник на Светия град“ документи се издават от израелското Министерство на туризма и Йерусалимското кметство. За „Поклонник на Божи гроб“ православните грамоти се издават само от Йерусалимската патриаршия.

Тръгваш си от Йерусалим и вече гледаш от друг ъгъл света. Станал си по-добър. По-разбиращ другите, по-толерантен, по-мъдър.И повече обичащ.