10765 | 19 Nov. 2025 | 14:27

Пробуждането на българския народ не е еднократен акт, а непрекъснат процес, който следва историческите пулсации и зигзаги

Акад. Иван Грнитски предостави на Епицентър. бг акодемичното си слово, изнесено пред БАН по повод Деня на народните будители.

Дейците на нашето Възраждане са изтъкани от чувството за дълг пред Отечеството и за безкористно служение. Често пъти те живеят в мизерия и дават последните си гологани за просветителска, богослужебна или революционна дейност. Най-ярко това проличава при създаването на тайните революцинни комитети от Апостола на националната революция Васил Левски и при издаването на вестниците на Любен Каравелов „Свобода“ и „Независимост“, както по-късно и на Ботевите вестници – „Знаме“, „Дума на българските емигранти“, „Свободна България“ и т.н.

Именно затова будителите осъзнават, че най-силната енергия е нравствената, тъкмо нея разпалват те. И ни посочват единствения правилен и душеспасителен път към единението и обществената хармония. По този начин будителите постигат единодружие на сърцата и умовете на целия български народ и запалват възрожденската искра и сред по-имотните слоеве – предприемачи, които с упорит труд са се възмогнали и движат стопанския напредък на Отечеството в подбалканските градчета, както и в Шумен, Сливен, Пловдив и други градове, пише акад. Гранитски.

Ето целия тест на словото на акад. Иван Гранитски, озаглавено Духовната енергия на будителството

„История славяноболгарская“ на преподобния Паисий Хилендарски е първата искра, която възпламенява огъня на националното пробуждане след почти петвековен мъртвешки сън, през който клетото Отечество пъшка под ярема на османлиите. Чудото на възкръсналия и неудържимо разгръщащ се в различни посоки събуден български дух се крие в свещеното триединство и единодействие на три могъщи животворни потока, три енергийни струи, движени от три социални групи дейци на Възраждането, или три сегмента от българското общество.

Първата група обхваща невидимата, но постоянна душеспасителна дейност на редица църковни дейци и свещенослужители на Православието, които като пазители на вярата, работят както в редица манастири и скитове в поробеното Отечество, така и в монашеската република Атон – главно в Зографския и Хилендарския манастири. Тяхната дейност подготвя избухването на патриотичния и родолюбив патос, осветил великата книга „История славяноболгарская“. 

От излизането на „История славяноболгарская“ през 1762 г. до другата възпламеняваща националното и духовно пробуждане искра, са изминали едва две-три десетилетия, но книгата на Св. Софроний Врачански „Житие и страдание грешного Софрония“ се превръща не само във факел на верското самоосъзнаване, но и на практика представлява първата значима художествена творба на българското Възраждане. Дейността на този поборник за вярата е удивителна – денонощна работа за просвещение на спящия народ и безпримерна жертвоготовност и всеотдаденост на националната кауза. Със Св. Софроний Врачански в началото на XIX век започва времето на всестранното възраждане на Отечеството. 

Има органическа и неразкъсваема връзка между идейно-художествените послания на Паисий и Софроний и художествената, историческата и публицистична дейност на дейците на българското възраждане. Огромни са заслугите на будители и духовни просветители като Неофит Бозвели, Васил Априлов, Спиридон Палаузов и Найден Геров. 

Само за няколко десетилетия след 1830 година сме свидетели на взривно разгръщане на таланта на основните дейци на нашето възраждане.

Освен килийните училища възникват над 1500 читалища, които подготвят почвата за дейността на революционерите в лицето на Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, комитетските дейци на Васил Левски. Би могло да се каже, че килийните училища и особено читалищата представляват своеобразни протообразци на бъдещите общински и национални институции, които ще се оформят във вече свободна България. 

 Духовното пробуждане на нацията вече е факт, нивата на народното съзнание е подготвена за да бъдат засети семената на бунта и да се върви към практическите опити за социално и национално освобождение. Величаво дело, което извършва Апостола на свободата Васил Левски със своите тайни революционни комитети.   Расовото, националното и социалното пробуждане, за което говорим, става възможно с обединените усилия и неуморната и жертвоотдадена дейност на редица дейци на Светата православна църква, които постигат извоюваната църковна независимост (нека припомним духовния и житейския подвиг на владиците Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски); и с подвижничеството на просветителите от Цариградския кръг - Марко Балабанов, Петко Славейков, Константин Фотинов, Иван Богоров и пр. и букурещките умерени емигрантски кръгове; но най-вече с неудържимата революционна енергия на двете легии в Белград, безкористното родолюбие и жертвоготовност на емигрантските революционни кръгове в Браила, Одеса, Букурещ, както и гениалната публицистика на Любен Каравелов във вестниците „Свобода“ и „Независимост“. 

Разбира се, невидимия диригент, който координира, облъчва и ръководи, вдъхновява и запалва събуждането на българското родолюбие е феноменалният Георги Раковски. Той кръстосва европейските столици, за да галванизира общественото мнение за подготовката на българското освобождение. 

Важно е да се подчертае, че българските писатели и революционери, както и просветните дейци в голямата си част възприемат борбите за църковна независимост повече като политически, отколкото религиозни. Те виждат в църквата първообраза на бъдещата свободна държава с нейните „институции“ от рода на епархии и енории, които могат да бъдат изпълнени с ново светско съдържание. 

И тъкмо в този преломен исторически период се променя и разбирането, и смисъла на понятието „свобода“. Тя става „политическа свобода“.

Новото мислене позволява да бъде оспорена дотогавашната политическа власт на османлиите и да се прокламира правото на национална свобода за българите. Тъкмо тук е възелът на Възраждането. Ако средновековният човек, живеещ по нашите земи, не е мислел и е нямал такава представа за свободата, и за това не е оспорвал правото на тогавашната власт да господства над българите, то възрожденският човек с новото си съзнание въстава и настоява за собствена национална свобода .

След поредната Руско-турска война през 1828-1829 година и похода на ген. Дибич Забалкански, група просветени съотечественици моли генерала да обърне внимание на желанието на българите да получат автономия или частична независимост, както става с Влашко и Молдова, и  с Гърция. Генералът им възразява: „Ама какви сте вие? Няма данни за български етнос.“ И действително до тогава огромната част от българския народ има самосъзнание, че са православни, но няма избистрено убеждение, че са българи.  За това помътено съзнание много допринася и фанариотската жестока пропаганда, вековното духовно робство, на което е подложен българския народ от страна на Фенер – гръцката патриаршия. Този знаков исторически момент като че ли отпушва енергията на цялостното национално пробуждане. 

Процесът върви в няколко посоки. Първата е националното самоосъзнаване. Почвата, разбира се, е подготвена от огнените призиви на преподобния Паисий българите да не забравят своя род и език. 

Започва търпеливата и плодотворна дейност на първите стихотворци /Димитър Попски, Константин Огнянович, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Атанас Кипиловски, Неофит Бозвели, Иван Богоров, Кръстю Пишурка, Христодул Костович/ и особено на Райко Жинзифов, Никола Козлев, Григор Пърличев, Добри Чинтулов. Появява се българската периодика, която ускорява развитието на литературата, публицистиката, науката. Превеждат се класически творби на световната художествена литература и наука. Създават се речници, граматики, христоматии, които стават безценни помагала в българските училища. Те са необходими във формирането на българския книжовен език и за укрепването на националното съзнание.

Вторият важен импулс е социалното пробуждане на Отечеството.  Провидението в точното време извежда на историческата сцена Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, национал-революционерите и поборниците. Тук имаме няколко кръга, които самоотвержено и жертвоготовно работят за социалното пробуждане. Единият са емигрантските дейци в Белград, Браила, Букурещ, Одеса, Болград и др. Следващият кръг е формиран от легиите в Белград и тяхната дейност за подготовка на български юнаци за военна и четническа дейност. Специален е приноса на четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, Стефан Караджа и Хаджи Димитър, които периодично бунят българското общество, преминавайки Дунава. 

Третият важен енергиен пулс за пробуждане на българското общество е нравствено-духовния. Тук можем да откроим три групи творци, които работят независимо едни от други, но преследват общата велика цел – Възраждането на Отечеството. Едната група е така наречения цариградски просветителски кръг. Нека припомним, че в края на XVIII век най-големият български град е именно Цариград, тъй като там живеят над 50 000 българи. Българската колония е една от най-мащабните и задружните. Там работят не само предприемачи, търговци, строители, но и редица високо извисени възрожденци. Петко Славейков издава знаменитите си вестници „Македония“ и „Гайда“. Излизат редица други издания, кипи бурна издателска дейност, в която участват Константин Фотинов, Иван Богоров, Марко Балабанов и пр.

Вторият важен кръг работи в Букурещ. Той е формиран от високопросветени люде като Марин Дринов, Васил Друмев, Васил Стоянов, Тодор Пеев и др., които създават още през 1869 година Книжовното дружество, станало по-късно протообраз на Българската академия на науките.

Най-важна и съдбоносна е дейността на третия кръг духовни будители. Става дума за писателите Добри Чинтулов, Петко Славейков, Любен Каравелов, Иван Вазов, Захарий Стоянов и др., които не само полагат основите на модерната класическа художествена българска литература, но и започват съграждането на моралните икони, иконозират и възвисяват поборниците за национално освобождение, от които има вопиюща нужда Отечеството. В своите знакови творби тези автори формират идеалите, принципите, целите на националното Възраждане и ги обличат във вълнуващи и въздействени художествени образи.

Трябва да подчертаем, че трите направления – национално, социално и нравствено-духовно са в хармония. И независимо, че личностите, които движат процесите, са много различни и работят разпръснати из целия Балкански полуостров, в крайна сметка те преследват една цел – пробуждането на българското общество, оттърсването му от мрака на безпаметството и безродието. Както знаем революционерите и поборниците, /особено лудите млади глави като Христо Ботев и Стефан Стамболов/ често пъти яростно полемизират с по-умерените революционни дейци, или с така наречения просветителски кръг, който работи в Цариград, но важно е общото преследване на великата цел.

Големият швейцарски философ  и психоаналитик Карл Густав Юнг е баща на проникновената идея за така наречените синхроничности както в историята на обществата и народите, така и в съдбата на отделния човек. Разсъждавайки за чудото на българското Възраждане, не можем да не се съгласим, че теорията за синхроничностите важи и за нас, защото различната неуморна деятелност на свещенослужителите, просветителите и революционните дейци, се фокусира в една главна и благородна цел – цялостното пробуждане на българското общество.

Необходимо е осмисляне и узряване на идеята, че трябва да се извоюва самостоятелна държава и да се помни древната величава история, за да могат българите да се преизпълнят със самочувствие, че са наследници на няколко древни цивилизации.

Дейците на нашето Възраждане са изтъкани от чувството за дълг пред Отечеството и за безкористно служение. Често пъти те живеят в мизерия и дават последните си гологани за просветителска, богослужебна или революционна дейност. Най-ярко това проличава при създаването на тайните революцинни комитети от Апостола на националната революция Васил Левски и при издаването на вестниците на Любен Каравелов „Свобода“ и „Независимост“, както по-късно и на Ботевите вестници – „Знаме“, „Дума на българските емигранти“, „Свободна България“ и т.н.

Именно затова будителите осъзнават, че най-силната енергия е нравствената, тъкмо нея разпалват те. И ни посочват единствения правилен и душеспасителен път към единението и обществената хармония. По този начин будителите постигат единодружие на сърцата и умовете на целия български народ и запалват възрожденската искра и сред по-имотните слоеве – предприемачи, които с упорит труд са се възмогнали и движат стопанския напредък на Отечеството в подбалканските градчета, както и в Шумен, Сливен, Пловдив и други градове.

Трябва категорично да се подчертае, че пробуждането на българския народ не е еднократен акт, а непрекъснат процес, който следва историческите пулсации и зигзаги. Първият звезден миг е в българското Осево време, /ако използваме пак определението на Карл  Ясперс /което обхваща края на XVIII до средата на XIX век. Тогава се взривно разгръщат споменатите три вида проглеждане на обществото – национално, социално и духовно-нравствено.

Вторият звезден миг на избухване на национална енергия е Освобождението /1879 г./ и опиянението от току-що постигнатата национална независимост.  То е в два такта – първият е Руско-турската война, подвигът на нашите опълченци и създаването на първите национални институции, оформянето структурата на новосъздадената държава. А вторият такт е Съединението на Княжество България с Източна Румелия /1885 г./. С героичния акт на Съединението е свързана и безподобната активност на Захарий Стоянов, който почти сам списва вестник „Борба“ и с огнената си публицистика подготвя българското общество за величавото събитие.

А след това идва и безпримерния подвиг на българските капитани и войничета, които побеждават вероломната сръбска армия в Българо-сръбската война и се покриват с неувяхваща слава.

Третото могъщо изригване на национална енергия е в навечерието на Балканските войни, когато от цял свят пристигат съотечественици, за да станат доброволци в Първата балканска война. Те отиват на фронта като на сватба – с хоругви и молебени, защото знаят, че ще се борят за освобождение на техните събратя българи във все още неосвободените части на любимото Отечество. Поривът е грандиозен, енергията е неописуема, тъй като отговаря на вековния стремеж на българите да живеят под обща етническа стряха. 

Съдбата бе немилостива към нас и ние претърпяхме няколко национални катастрофи в следващите десетилетия. Но удивително жилавото българско общество с поразително силен генетичен код постоянно раждаше своите нови духовни будители. Тук е мястото да направим още едно уточнение. През годините по инерция ние честваме като будители предимно учители, просветители, писатели и пр., но може би трябва да разширим територията на това понятие. Будители са и архитектите, които изграждат обществените сгради в новоосвободена България, будители са и храбрите ни генерали и войничета, които извоюват безпримерни победи в Балканската, Междусъюзническата и Първата световни войни.

Достатъчно е тук само да споменем имената на генералите Иван Колев, Стефан Тошев, Владимир Вазов, Георги Вазов. Будители във висшия смисъл на думата са и писателите, които /особено след дните на национална покруса/ вдъхват надежда на отчаяния български народ.

Цялото творчество на писатели като: Любен Каравелов, Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Николай Лилиев, Асен Разцветников, Елин Пелин, Йордан Йовков, поетите на 40-те години на миналия век и т.н. Тяхното име е легион и цялото им творчество е посветено на духовното самоосъзнаване и проглеждане на българския народ. 

Следващото подобно духовно изригване е периодът на 60-те – 70-те години на миналия век, който несъмнено може да бъде определен като златен век за развитието на българската литература, култура и изкуство...

Будителите през тези два века и половина, след появата на великата книга на Паисий Хилендарски, неуморно работят за постигане на хармония на извиращата национална енергия, съдействат за целенасоченост, единение на всички жизнени сили на обществото и разпалват неудържим стремеж към постигане на върховните национални цели – а именно приютяването на съотечествениците под обща национална стряха, духовно, социално и стопанско възмогване. Нашите будители неотклонно следват думите на Св. Григорий Богослов, че умният, отговорният, благородният и чувствителен човек „трябва да размишлява и денем и нощем“. Ето в това се състои чудото на българското Възраждане, чудото на непрестанно избухващата духовна енергия на будителството.