23299 | 9 March 2015 | 13:00

БСП продължава да се въргаля в тинята на предъвкани клишета

През почти целия български преход лявата част от политическия спектър (която по обясними причини у нас има далеч по-голяма публична представителност) бе доминирана от една партия - БСП. Епизодичните проблясъци на някаква конкуренция (ГОР през 1994 г., Евролевицата през 1997-1999 г.) приключваха бързо и без значимо отражение върху българската политика и начина, по който се прави тя. През последните две години тезата, че вляво се случват сериозни размествания на пластовете, получи нови аргументи, след като (макар и на косъм) АБВ влезе в парламента, а формацията на Татяна Дончева изненада мнозина, като успя от нищото да набере повече от един процент и да си осигури държавна субсидия.

Естествено, въпросът, който се поставя най-настойчиво, е дали това роене в лявото пространство може да отслаби партията майка до степен тя да се превърне в заобиколим политически фактор и дори да залезе от политическия небосклон. Има и достатъчно разнообразни гледни точки кои от новите леви формации ще се укрепят и дали някоя от тях ще има потенциала да се превърне във феномен от рода на СИРИЗА в Гърция и „Подемос“ в Испания.

Тук е удачно да се припомним
предупреждението

на покойния
Александър Лилов

- политика с най-големи заслуги за оцеляването и запазването на влиянието на БСП в бурните начални години на прехода. Още през 1991 г., когато в БСП имаше идейни течения, но не и симптоми за организационно обособяване, Лилов няколко пъти подчерта, че БСП трябва да се притеснява сериозно не от „роене вдясно“ (т.е. от евентуално напускане на социалдемократически фракции), а от появата на силна политическа формация вляво от социалистическата партия. Тогава мнозина не разбираха тази идея, най-вече защото БСП още създаваше впечатление, че отстоява или най-малкото има искрено желание да отстоява необходимите на обществото леви идеи и политики.

След 2001 г. обаче, когато стана ясно, че „реформирането“ на социалистическата партия всъщност взема траен курс по посока на

ляво словоблудство и все по-дясна практическа политика

липсата на леви политически проекти, изразяващи интересите на значителна част от българското общество, започна да се превръща в сериозен дефицит и на БСП, и на българската политическа класа.

Особено през мандата на тройната коалиция, но и след него, този синдром на придобита лява недостатъчност се изостри дотолкова, че постави под въпрос въобще смисъла на съществуването на партия като социалистическата. БСП влезе в историята, но не с нещо друго, а като лява партия, предприела практически стъпки, които нито една сериозна дясна партия не си помисля дори да постави на дискусия (въвеждането на плоския данък е класическият пример).

Увлечен в котерийни борби и преследване на групови интереси, елитът на БСП до последно наивно вярваше, че социалната демагогия ще продължава да омагьосва левите избиратели, независимо от дясната прагматика. Предупреждението от парламентарните избори през 2009 г. бе лекомислено подминато, поради което се случи неизбежното - изпадането в пълна зависимост от ДПС и последвалите унизителни поражения на европейските и предсрочните парламентарни избори през 2014 г. Не бе отчетен и релевантният чужд опит - крахът на ПАСОК в Гърция и тежкото отстъпление на левите партии в редица европейски страни.

Избирателите наказаха БСП с масово и вероятно необратимо оттегляне, защото далеч преди това тя даде безброй доказателства, че е изневерила на идентичността си и на мисията да защитава интересите на слабите и уязвимите. Именно това е обективната причина за тежкия и продължаващ срив на социалистическата партия. В България има

потребност от автентична лява политика

има и огромна обществена ниша, но отдавна няма желаещи и можещи да я разработят и реализират. Именно през призмата на това предизвикателство е важно да се разглеждат и процесите на роене в лявото пространство. Ако появата на нови леви формации не бъде подкрепено от публично представяне на честна и добре обмислена лява политика, която да се насочи към решаване на задълбочаващите се големи проблеми на обществото, те нямат никакъв особен шанс. Логичната им краткросрочна перспектива е да се превърнат в лоши копия на дегенериращата БСП и след кратък проблясък да загубят реално обществено влияние. Това не означава, че някоя от тях няма да успее да се закрепи в парламента и дори да служи като екзотична подправка на различни управленски буламачи, но естествено следва съдбовният въпрос - и какво от това?

От гледна точка на българското общество няма абсолютно никакво значение дали отделни личности или клиентелистки кръгове ще успеят да си уредят живуркането на трапезата на властта. Важното е друго - дали ще се намерят сили ако не за повече, то поне за искрен и доблестен опит да се хвърли камък в блатото от посредственост, сребролюбие и нечувствителност, в каквото се е превърнала отдавна българската политика. За съжаление, поне засега, не виждаме такъв опит нито от страна на БСП, която изглежда следва проклятието на героя на Шекспир „Отчай се и умри!“, нито от пресните претенденти вляво, които показват, че нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Ако някой е таял надежди, че появилата се конкуренция в лявото пространство ще доведе до съживяването му, разочарованието е тотално.

Преди всичко,
няма никакви нови дългосрочни идеи

които да покажат разбирането, че светът и Европа са в процес на дълбоки промени и че безплодността на днешните мантри (както ЕНП-ейски, така и ПЕС-овски) е доказан факт. Цялото ляво пространство - и старо, и ново - „блести“ с угнетяваща интелектуална ограниченост. През последните десет години редица нови патриотични и леви формации и протестни граждански движения по света не просто критикуват системата, а разработват и предлагат нови проекти за политики и управленски стратегии. Водещите системни партии са избрали тактиката на тяхното омаловажаване и стигматизиране като „популизъм“ - дали това ще свърши работа, е друг въпрос. Необяснимо е защо левица в очевидна криза, каквато е българската, не дава дори и знак, че вижда и чува какво се случва. Това, че представящите се за десни у нас и техните медийни викачи дамгосват например СИРИЗА, без дори да са прочели програмата Ӝ, е поне обяснимо. Нелепа е гордостта, с която демонстрират подобно невежество почти всички леви у нас, и то например когато става дума за антиолигархичните мерки на новото гръцко правителство. Същото важи за новите проекти на „Подемос“ за социална солидарност чрез гражданско самоуправление и ко-продуциране на различни публични услуги. БСП и другите претендиращи да са леви у нас или продължават да се въргалят в тинята на предъвквани клишета, на които отдавна никой не обръща внимание и не вярва, или в желанието си да направят някакво впечатление раждат с кански мъки пошли баналности (като „червения мол за идеи“).

Но освен идеи
липсват каквато и да е воля и решителност

готовност да се направи промяна, да се поеме отговорност, да се служи на обществото. Нещо повече, вече дори споменаването на такива фрази отляво се възприема от обществото като възмутително лицемерие. При БСП това вече е необратима диагноза, а крехкото доверие, което получиха новите леви формации, е на път бързо да се разпилее заради очевидните и скрити договорки, в които се включиха „от движение“. Изминаха повече от четири месеца от дейността на новия парламент, но нито БСП, нито АБВ не се опитаха да предложат поне една реална и подкрепена с решителност лява мярка. Както вървят нещата, едва ли ще дочакаме такова събитие.

Впрочем това е заплаха не само

за лявото, а за цялото
ни общество

От политическия дневен ред отсъства лявата трактовка на големите проблеми на мнозинството от българите. Тези проблеми въобще не се припознават. От години не просто не се провеждат ефективни политики срещу бедността, а българската държава бе целенасочено превърната в добре смазана машина за генериране на бедност и неравенства не само чрез облагането на личните доходи, но и чрез огромната зависимост на бюджета от непреките данъци и неадекватната система за социално подпомагане. Да не говорим, че у нас бедността на мнозина се дължи изключително на богатството на малцина, и по-точно на начина, по който се генерира това богатство.

Българската левица е ярка илюстрация, че политическата ни класа не е разбрала къде са корените на злото. Тя се е вкопчила в безсмислени мантри и тъй като те отдавна са опровергани, ги защитава яростно, заклеймявайки като популизъм всяко оспорване на това срамно статукво. Статукво, в което левицата очевидно се чувства уютно.