116302 | 4 Jan. 2023 | 12:07

Както не мога да си представя помирение на този етап между украинци и руснаци, така не мога да си представя помирение между ГЕРБ-ДПС и ПП-ДБ. Подобно действие би довело до летален политически край

България изпрати политическа година, която започна с редовно правителство, но посрещна новата 2023 година със служебен кабинет и минимални очаквания за решение на политическата криза. Първият мандат за съставяне на правителство се провали, вторият е с много малки шансове за успех, третият – под сериозен въпрос.

Ако се стигне до предсрочни избори обаче, картината на представителството в Народното събрание се очертава да бъде почти идентична. Как да се излезе от кризата, каква е ролята на държавния глава, който вече дълго управлява чрез служебни правителства, може ли да се стигне до крах на партийната система в резултат на силно разочарование от парламентарната демокрация?

Това са горещите въпроси на прага на 2023 година, когато през изминалите месеци се сляха две кризи – вътрешна и външна. Епицентър.бг. се обърна към социолози и политолози за отговори и прогнози.

Предлагаме ви мнението на политолога Георги Киряков.

- Събитията през 2022-а сочат, че политическата криза ескалира. Започнахме годината с редовно правителство, а влязохме в 2023-а със съмнения за успех и на третия мандат. Към криза ли върви и партийната система, г-н Киряков?

- Докато има функционираща демократична конституционна уредба, ще има и партии и партийно представителство на различни, активни политически групи, които през партиите да излъчват своето парламентарно представителство. Поради тази причина нямам притеснения за партийната система. По-скоро виждам проблема в неспособността на партиите, партийното лидерство и техните електорати да постигат парламентарни мнозинства, които да формират управляващи коалиции и стабилни правителства. Тази неспособност от своя страна е плод на остро противопоставяне по няколко ключови оси. От една страна по оста корупция-антикорупция, от друга по оста влияние на Кремъл в българската политика срещу новия, но неконсолидиран курс към демократизация, европеизация, евроатлантизъм, от трета страна все още силната носталгия по „социалистическото“ ни минало срещу неудовлетворителните резултати от прехода към свободен пазар и демокрация. Всички тези фактори са взаимосвързани и са в основата на продължаващите партийни боричкания и на задълбочаващата се политическа криза.

Разбира се, няма никакви гаранции, че настоящата политическа криза няма да прерасне в криза на партийната система на фона на значителното, и с потенциал за нарастване, влияние на антисистемните партии, искащи пълна ревизия на постиженията от последните 33 години и обръщане на курса на развитие към „неутралитет“ и „независимост“, но всъщност към връщане и разширяване на влиянието на Кремъл в страната ни. За съжаление, в тази игра на тронове активно участват и някои от системните партии.

- Виждате ли рискове за парламентарната демокрация при толкова нисък рейтинг на Народното събрание и невъзможност да се постигне консенсус за преодоляване на политическата криза?

- Парламентарната демокрация винаги е изложена на рискове. Дори и Съединените щати не могат да са сигурни в собствените си демократичните институции при появата на спорна фигура като Тръмп, способна да оспори легитимността не само на избирателната система, улягала в продължение на повече от 200 години, но и на конституционния ред в САЩ чрез подстрекаване към бунтове и насилствено завземане на властта. Това даде много силни аргументи на всички противници на демокрацията по света, даде и увереност на доста антидемократично настроени групи, че демократизацията не е необратим процес.

Що се отнася до нашите си проблеми с легитимността и недоверието, те не идват пряко от парламентарната демокрация, а от търсещите обиколни пътища на демократичните принципи демократично избрани политически лидери. Твърдя от доста време, че консенсус няма как да се постигне в ситуация на задълбочаващ се конфликт между две фундаментално противоположни групи в българското общество, които упорито излъчват своето парламентарно представителство така, че да е невъзможен никакъв консенсус и никакво сближаване на позиции, независимо от наличието на общи теми и общи приоритети. Ключовият проблем е в неконсолидираното общество, който се възпроизвежда в неконсолидирана демократична среда, а оттам и в раздробено парламентарно представителство, затрудняващо какъвто и да е опит за постигане на съгласие.

- Има ли роля президентът в задълбочаването на политическото напрежение?

- Не. Президентът просто се възползва от всички конституционни несъвършенства и от всички партийни междуособици, за да прокара успешно собствения си политически дневен ред. Така за президента е лесно да хвърли цялата вина за връхлетелите ни кризи върху партийното лидерство и върху неспособността на партиите да намерят път към формиране на стабилни мнозинства, като същевременно свири на тънките струни на „народа“, прокарвайки популярни политики, без обаче да носи отговорността за последиците от действията си. При настоящата конституционна уредба президентът е статист. Особеното е, че от известно време на статиста му се дава и по някоя и друга реплика. Политическото напрежение в същността си се нагнетява несъзнателно от електоратите на отделните партии поради силно втвърдените им позиции по ключовите остри противоречия, които посочих по-горе.

- Набира ли скорост идеята за президентска република и откъде идва основният тласък за този дебат? Възможно ли е да се стигне до смяна на модела, след като и рейтингът на държавния глава ерозира?

- Няма дебат за смяна на модела. Всеки път, когато някой се опита да прокара някакви внушения по темата, тя се спихва за часове. Да не споменавам, че самият президент е доста пасивен в този несъстоял се дебат, което е разбираемо, но и не дава възможност за вдигане на интереса към нея. Да не припомням още, че смяната на модела минава по процедури, дирижирани от парламента и партийното представителство в него. Само някаква форма на външна намеса и побутване би могла да катализира подобна смяна, което в настоящата външнополитическа ситуация е немислимо.

- Идеята за помирение звучи примамливо, но откъде трябва да дойде тя, за да има желания ефект?

- Самата основа на демокрацията затруднява всеки опит за достигане до тази идеалистична идея за помирение. В демокрациите има доста голяма доза прагматизъм, преследване на разностранни интереси и трудност в съчетаването им в изграждане на управленска политика. Помирение може да има и е имало в миналото, но след катастрофални за отделни общества или народи събития – войни, масови кланета, агресивни „специални операции“. Както не мога да си представя помирение на този етап между украинци и руснаци, така не мога да си представя помирение между ГЕРБ-ДПС и ПП-ДБ. Подобно действие би докарало която и да е от двете страни до несъвместимо с политическия живот състояние – до летален политически край.

- Ще успее ли едно експертно правителство да се справи с предизвикателствата, които идват по линия на геополитическите трусове или на България е нужно силно политическо лидерство на основата и на редовен кабинет?

- В настоящата ситуация идеята за експертно правителство е просто употребявана дъвка за наивници. Така се появява по естествен начин необходимостта от силно политическо лидерство, което обаче да бъде излъчено от силно и консолидирано демократично общество. Такова липсва, което обрича на неуспех всеки опит за преодоляване на кризите през силно лидерство. Такова няма как да се появи, да бъде разпознато, да бъде избрано и да получи кредит на доверие.

Президентът имаше възможност да се изяви като такъв лидер, но я пропиля с лека ръка в името на някакви краткосрочни свои политически цели. Ерозиращото доверие към него е съвсем ясен показател за това пропиляване на уникална възможност, на една обещаваща политическа фигура. Така даде основание на всички свои критици да кажат „ние нали ви предупредихме, ние нали ви казахме“.

- Ще успеят ли местните избори да развържат възела на българската политика?

Според много мои колеги – да. Но не бива да бъде подценявана съпротивителната сила на утвърденото силово и подплатеното финансово статукво, което на всичко отгоре си върна възможността да употребява всички налични средства за увеличаване на изборните си резултати, а арсеналът в тази посока е пребогат – хартиената бюлетина е едно от тях.