15898 | 21 May 2015 | 12:22

Въпреки красивите приказки цари трогателен консенсус да не се допусне активна регистрация

През последните дни усилено се коментират изнесените в доклад на Министерството на регионалното развитие и благоустройството данни за рязък скок на регистрациите на граждани по настоящ адрес. Както показа подробен анализ на „Преса“, числата наистина са впечатляващи - общо за страната е налице близо двукратен ръст на тези регистрации в сравнение с предходния период. В някои области промените са още по-драстични (Видинска - почти 6 пъти, Враца - 4 пъти, Кюстендил - 3 пъти).

В отделни общини увеличението на адресните промени е в десетки пъти, а броят на „новите“ жители е съпоставим с този на заварените. Ясно е, че

това мащабно преселение

е свързано с предстоящите местни избори, въпреки че има и други причини (като промените в уредбата на енергийните помощи). Така се подхваща отново добре познатата, отдавна (макар и на приливи и отливи) дискутирана в публичното пространство тема за т.нар. изборен туризъм.

Всъщност истински важният въпрос е именно защо предизборното номадство, както много други проблеми на нашето общество, се предъвква периодично, експлоатира се конюнктурно, но не намира трайно решение. Явлението не е ново, нито се ограничава до конкретната актуална форма (достатъчно е да припомним автобусите от Турция в районите със смесено население). Количествените промени наистина са впечатляващи, но това не е достатъчно, за да обясни внезапното активизиралото се публично говорене по темата, още по-малко - вероятното бързо затихване след края на изборната кампания.

Свидетели сме на познато зловредно явление - двойния стандарт при оценка на политическите процеси. И в дадения случай е така - повечето партии и други политически субекти периодично обръщат позициите си на 180 градуса според вероятността „изборните туристи“ да наклонят везните в тяхна полза или вреда. Освен това става дума само за един от симптомите на тежка болест, поразяваща все по-тежко и без това линеещата българска демокрация - контролирания вот.

В интерес на истината механизмът на изборния туризъм и на контролирания вот като цяло не беше създаден от партиите, въпреки че дълго време бе толериран и поощряван от тях, най-вече заради илюзията, че могат да го контролират и да го употребят в своя полза.

Първоизточник беше

феноменът на „независимите“ кандидати

избухнал в средата на 90-те години и придобил повсеместен характер по-късно. Макар и „партийно изобретение“, този похват бързо еволюира до ефективен инструмент за проникване на самостоятелни икономически интереси в публичната, най-вече в местната власт.

Става дума за центровете на икономическа власт (както относително легитимна, така и криминална), съсредоточаващи все по-големи финансови ресурси. Именно те въведоха и отработиха до съвършенство различни механизми за купуване на гласове и други разновидности на контрол върху вота на все по-големи групи от населението, намиращи се в зависимост спрямо тях. Какво показва днешният мащаб на явлението „изборен туризъм“? Единствено, че силата на тази зависимост, респективно принуда, е нараснала до степен, че може да „придвижи“ необходимия електорален ресурс практически до всяка изборна урна в страната, а и извън нея (ако съдим по резултатите от редица секции в чужбина).

Предизборното номадство не е някакво природно бедствие или Божие наказание, а пореден пример за съзнателно изопачаване на принципите и правилата на демокрацията в интерес на определени политически и икономически овластени кръгове. Тъжното и страшното е, че това нелегитимно заграбване на власт по познатата формула „пари - власт - пари прим - власт прим и т.н.“, става пред безучастния, а съвсем нерядко и благосклонен поглед на държавните институции и конкретни длъжностни лица, натоварени със съвсем ясни правомощия. Можем да предположим, че това увреждащо публичния интерес пасивно или съучастническо поведение не е напълно безкористно.
Именно

окаяното състояние на българската държавност

е фундаменталната първопричина и стимулиращо условие за все по-мащабното използване на незаконни и неморални средства за получаване и запазване на властта с цел използването Ӝ в частен интерес. Резултатите са добре известни - повсеместните доказателства за израждането на местната власт в някакъв алчен и нагъл неофеодализъм. Все по-често се изнасят в медиите факти за „подвизи“ на местни властници, самозабравили се в лакомията си (а вероятно и притискани да връщат по-бързо вложените в тях „инвестиции“). Тези сведения отразяват реален и много опасен процес на деградация на публичното начало и на идеята за политиката като служене на обществото. А в това отношение партиите, въпреки че някои от тях днес са потърпевши от изпуснатия от контрол процес, носят основната отговорност. Още повече, като имаме предвид, че повтарят познати грешки и пороци.

Типичен пример е закъснялата и едностранчива реакция на законодателите. В 12 без 5 някои депутати се сетиха да внасят специални промени в някои закони, отново

по приципа „клъцни-срежи“

като се преследват отделни проявления на проблема, а не неговите корени и първопричини. Въпреки красивите приказки и големите обещания сред парламентарно представените партии цари трогателен консенсус да не се допусне въвеждане на активна регистрация на избирателите, която би създала предпоставки за преодоляване не само на изборното номадство, но и на редица други сериозни деформации на изборните резултати и политическото представителство.

Друго характерно явление е прехвърлянето на отговорността между различните държавни органи и институции - местни власти, МВР, прокуратура, ЦИК. Всички вкупом се стремят да стоварят вината върху най-ниското равнище - кметовете и кметските наместници, които наистина понякога са „в играта“, но сами са силно зависими от по-мощни интереси и центрове на власт. Будната гражданска съвест, най-вече в лицето на многобройните неправителствени организации и прехвалените консултативни органи (нали имаше нещо, наречено Изборен борд?), също подозрително се спотайва.

Не е толкова трудно да се направи това, което е напълно осъществимо и вероятно затова никога не се прави у нас. От една страна, да се идентифицират случаите на

очевидни груби нарушения

на действащата нормативна уредба, например на изискването на член 99а от Закона за адресната регистрация, според който „броят на лицата, които могат да се регистрират по настоящ адрес ... не може да надвишава повече от три пъти броя на лицата, които обичайно могат да обитават съответното жилище“. Може да се спори дали „три пъти обичайното“ е шест или девет, но очевидно е невъзможно в едно малко жилище да живеят десетки. Да се констатират нарушенията, извършени от длъжностни лица, да им бъдат наложени съответните санкции и направените регистрации да бъдат анулирани. И всичко това - без двоен стандарт. За да се направи, не са нужни никакви законови промени, просто е достатъчно да се приложи законът.

Също така е необходимо да се идентифицират собственици и управители на търговски дружества, които без знанието на своите работници и служители са ги регистрирали на нов настоящ адрес. Такива примери има много, някои от тях „висят“ в публичното пространство още от изборите през 2011 г.

Да бъде потърсена отговорност

включително от длъжностните лица и органите в прокуратурата, местната власт и други институции, които де факто са прикривали извършени нарушения и престъпления. Нужна е не масова репресия, а убедителна илюстрация, че държавата може и иска да прилага законите. Това ще създаде някакъв, макар и не напълно ефективен праг на възпиране.

Казаното не оспорва необходимостта от законови промени, но те трябва да бъдат насочени не към част от последиците, а към първопричините на явленията, в случая на изборния туризъм. Генералната посока и кръгът от работещи решения са ясни, съмнителни са само интересът и волята на политиците да ги приемат и прилагат добросъвестно.