26755 | 13 July 2015 | 13:20

Преди 24 години червеното мнозинство във ВНС зачука и пирони в бъдещата „демократична“ България. Един от тях беше да се запази в конституцията самата институция Велико народно събрание

Другарят Тодор Живков силно се впечатляваше от иначе сложната за него дума „мултипликация“. И в хода на употребата й той наистина ни „мултиплицира“ - хем на манифестациите от 1 май, 9 септември и 7 ноември убедително да лъжем колко обичаме труда, свободата и дружбата със съветския народ, хем в паузите между тях да си бъдем същите нетрудолюбиви, несвободолюбиви и необичащи никого освен себе си андрешковци.

Др. Живков беше наследен от др. Луканов. Той пък въведе в практическа употреба „мутрификация“. И така още в първите години след 1989-а новата ни „демокрация“ придоби формата на „мултипликация на мутрификацията“. Между тези ни две състояния обаче на 13 юли 1991 г. България се сдоби с нова, четвърта поред конституция. Окончателно приета на 12 юли 1991 г. и обнародвана на следващия ден, тя вече близо четвърт век е

обект на люти спорове

и чести закани за промяната й.
Науката казва, че когато от една политическа система (недемокрация) се преминава към друга, която я отрицава (демокрация), е логично това да бъде и институционно (т.е. конституционно) легитимирано. Тъкмо поради това, като се започне от Испания и Португалия през втората половина на 70-те години на XX век и се стигне до страните от Централна и Източна Европа след 1989-а, всички те приемат и нови конституции.

Сиреч правят си учредителни събрания, които да ги приемат. И от тази гледна точка България също тръгна във вярната посока чрез своето VII велико (нашенският синоним на учредително) народно събрание.

Проблемът обаче е, че първите години на преходите към демокрация са прекалено динамични, за да бъдат „заковани“ процесите в един-единствен акт, пък бил той и основен закон (т.е. конституция). Поради това „по-умните“ от споменатите държави правят две неща.

Първо - постановяват, че учредителните им събрания са еднократен акт. Сиреч след като са „учредили“ най-добрата политическа система - демокрацията, те си остават отминал етап от конституционната история.
Второ - приемат „меки“ конституции, т.е. такива, които могат да бъдат променяни значително по-лесно и от всеки обикновен парламент, последвал „учредителните“ им събрания.

Класиката тук е Португалия. За 7 години (от 1975 до 1982) тя пет пъти промени, и то сериозно, новата си конституция. В резултат от „почти социалистическа“ след „революцията на карамфилите“ страната се превърна в образцова европейска социална демокрация. Ако читателят долавя тук нравоучителни намеци, вероятно ще се досети, че те, уви, са свързани с България.

Ако започна от самото начало, искането изборите през 1990 г. да бъдат не за обикновено, а за велико НС, дойде тъкмо откъм опозицията (подведена, не крия, от някои „хитреци“ в БСП).

СДС си беше внушил, че ще спечели изборите през 1990 г. и ще си направи конституция по свой тертип. Ама за разлика от своите опозиционни „събратя“ в бившите соцстрани не спечели. И СДС падна в капан – мнозинството от БСП да налага новите „демократични“ правила.

Вторият „автогол“ сините си набутаха с печалната акция на Г-39 (група от 39 депутати от СДС на 14 май 1991 г. напуска ВНС в знак на протест срещу конституцията и обявява гладна стачка - б.р.). Тя започна подозрително точно в момента, когато ВНС стигна до дебатите по глава Шеста от новата конституция - за съдебната власт. И докато обществото се опияняваше от подвизите на ревящите от глад борци по моравата пред парламента (после се оказа, че всъщност те били на „разделно хранене“), съд, прокуратура и следствие се оказаха така яко „блиндирани“ в основния закон, че и досега бронебойни патрони за тях няма открити...

„На изпроводяк“ червеното мнозинство

зачука и още два пирона

в бъдещата „демократична“ България. Първият беше вменяване на правото на Конституционния съд не само да бди за спазването на основния закон (само по себе си - правилно и демократично), но и да го тълкува, а понякога дори и да го дописва.

Вторият обаче - запазването на самата институция ВНС, може да влезе в графата „абсурди“. И наистина, ако го възприемем в общоевропейския смисъл на „учредително“, какво още можем да „учредим“ след демокрацията? А след като уж вече сме я „учредили“, каква е логиката на съхраняването му?

Това „уж“ го казвам неслучайно. Защото това, което сътворихме през 1991 г., в последна сметка не е нищо друго освен „фасадна демокрация“. И която, особено след прословутото Решение №3 на Конституционния съд от 2003 г., просто не се поддава на развитие. (От това решение следва, че коренни промени в съдебната система не могат да бъдат извършени от Обикновено народно събрание.)

Да, от чисто формална гледна точка основният ни закон е в духа на „модерните времена“, настъпили след Втората световна война. В него се указва, че България е „демократична, правова и социална държава“, а цялата му глава втора - „Основни права и задължения на гражданите“, е почти буквален препис на Европейската харта от 1962 г. Ясно е разписано и че сме „република с парламентарно управление“ (ние често го бъркаме с „парламентарна република“, което е доста по-различно).

С други думи, като „фасада“ наистина се представяме като „модерни“. Лошото обаче е в онова, което се крие „зад фасадата“.

Според неговия чл. 52 например „гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон“. А здравеопазването им „се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни осигурителни вноски и от други източници при условия и по ред, определени със закон“.

Само като мерна „при условия и по ред, определени със закон“, направо ми настръхва косата. Защото се оказа, че всеки закон, който от 1999 („здравната реформа“ на Костов), и досега („реформите“, предлагани от Москов) не само не гарантира онова, на което според конституцията „гражданите имат право“, а им отнема права. Тоест не „следва конституцията“, както е логично, а направо върви срещу нея. Същото се получава и при чл. 53, според който „училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително“, а „основното и средното образование в държавните и общинските училища е безплатно“.

Да, бе. Мнозинството от циганетата „до 16-годишна възраст“ само се водят, че са обект на „задължително обучение“, без въобще и да са помирисвали дъха на школските чинове. А двамата внуци на мой приятел, питомци на елитно „държавно училище“, му излизат средно по 500 „безплатни лева“ месечно.
Защото „безплатно“ се оказва наистина само „образованието“ им, т.е.

мизерните възнаграждения на учителите

Но не и задължителните „платени разходи“ за униформи, охрана, транспорт, спортни дейности и каквото още ви хрумне. И така „фасадната“ декларация от конституцията действително отива на кино. Както (но не само) се получава и със съответния неин член...

Всички видяхме тези дни и докъде сме я докарали като „демократична и правова“ държава, в която „никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение“ и т.н. (чл. 29 и чл. 30).

В кадрите със среднощния побой и арест на двама младежи не съзрях нито една от тези „фасадни“ декларации. Вероятно защото и те попадат в графата „освен при условията и по реда, определени със закон“. И не спирам да се чудя конституцията ли ни е права, а законът - крив? И ако е крив, което ще рече и противоконституционен, кой трябва да го изправи?

„Криво седи, право съди, стар кадия - не оставя на мир село луд гидия!“ Не допускам, че Пенчо Славейков е имал предвид Конституционния съд. Но това с пълна сила се отнася и до него. И не само за конкретния „казус“ с насилниците от МВР. Защото два пъти - през 1994 и 2007 г., именно Конституционният съд позволи (и все още е в т.нар. режим на „продължаващо нарушение“) и още едно грубо потъпкване на конституцията - твърдението й, че България е и „социална държава“.
Няма по света друга, която да е хем „социална“, хем

да поддържа единна ставка на ДДС

за всичко - от този за луксозните автомобили и напитки до този за лекарства и печатни издания. Или ако го кажа наопаки - подобна държава просто не е социална. И следователно нашата е „наопаки“, сиреч в разрез с конституцията си, още от 1994 г., когато въведе точно този тип ДДС.

Няма по света и държава, която хем да твърди в основния си закон, че е „социална“, хем да замени прогресивно-подоходния с плосък данък. Обратно, азбучна истина е, че „социалното означава прогресивно, а подоходното - либерално“.

А причината да сме наопаки и на тази азбучна истина е в тъжната констатация, че сме така още спрямо твърдението на чл. 1 от конституцията - че сме били „република с парламентарно управление“. Не сме.

Ние сме република на „мултипликация на мутрификацията“. Което, казано с думи прости, означава „премиерска република с олигархично управление“ зад „фасадата“ на демокрацията...